Жул Верн
Децата на капитан Грант (19)

Глава XIX
ЧЕРВЕНИТЕ ВЪЛЦИ

Настъпи нощта. Нощ на новолуние, в която месецът е невидим за всички обитатели на земята. Равнината бе озарена само от трепкащата светлина на звездите. На хоризонта съзвездията на Зодиака гаснеха в по-тъмна мъглявост. Водите на Гуамини течаха безшумно като дълга ивица дървено масло, която се хлъзга по мраморна повърхност. Птици, четириноги и влечуги си почиваха от дневната умора и над необятното пространство на пампасите цареше пустинно мълчание.

Гленарван, Робърт и Талкав се бяха подчинили на общия закон. Изтегнати върху дебел пласт люцерна, те спяха дълбок сън. Конете, капнали от умора, бяха легнали на земята. Само Таука, като истински чистокръвен кон, спеше прав, стъпил здраво на четирите си крака, горд в покой, както и в движение, и готов да полети при първия знак на своя господар. Пълно спокойствие цареше в рамадата. Главните на нощния огън малко по малко гаснеха и хвърляха последни светлини в мълчаливата тъмнина.

Към девет часа след кратък сън индианецът се събуди. Очите му се втренчиха под свитите вежди и слухът му се насочи към равнината. Ясно беше, че той търсеше да долови някакъв недоловим звук. Скоро на лицето му, обикновено равнодушно, се изписа смътно безпокойство. Беше ли усетил приближаването на скитници индианци, или близостта на ягуари, водни тигри или други опасни хищници, които не са рядкост около реките? Последното предположение, изглежда, му се стори най-възможно, защото хвърли бърз поглед към натрупаните в кошарата запаси от гориво, и безпокойството му се увеличи. И наистина постланата по земята суха люцерна щеше да изгори бърже и не би могла да спре за дълго време дръзки хищници.

При това положение на Талкав оставаше само да чака събитията и той зачака. Полуизтегнат, с глава подпряна на ръцете, с лакти на коленете, с втренчен поглед, той бе застанал в позата на човек, току-що събуден от внезапна тревога.

Измина цял час. Всеки друг на мястото на Талкав, успокоен от околната тишина, би легнал отново да спи. Но там, където чужденецът не би заподозрил нищо, свръхвъзбудените сетива и природният инстинкт на индианеца предугаждаха близка опасност.

Докато Талкав се вслушваше и дебнеше, Таука изцвили глухо и насочи ноздрите си към отвора на оградата. Патагонецът се изправи изведнъж.

— Таука подуши някакъв неприятел — каза той.

Индианецът стана и отиде да разгледа внимателно равнината.

Тишината продължаваше да цари, но не и спокойствието. Талкав забеляза сенки, които безшумно се хлъзгаха между храсталаците на „кура-мамел“. Тук-таме блестяха светли точки, които се кръстосваха във всички посоки, и ту гаснеха, ту се запалваха наново. Би казал човек, танц на фантастични лампио-ни върху огледалната повърхност на огромна лагуна. Чужденец би взел сигурно тия хвърчащи искри за светулки, които блестят през нощта на много места из пампасите, но Талкав не се излъга. Той разбра какви врагове имаше насреща си, напълни карабината и застана на пост до първите колове на оградата.

Не чака дълго. Изведнъж в пампасите се разнесе странен вик, смес от лай и вой. Отговори му гърмежът на карабината, който бе последван от стотици ужасни ревове.

Гленарван и Робърт, внезапно събудени, скочиха.

— Какво има? — извика младият Грант.

— Индианци ли? — попита Гленарван.

— Не — отговори Талкав, — „агуарас“, Робърт погледпа Гленарван.

— Агуарас? — повтори той.

— Да — отговори Гленарван, — червените вълци на пампасите.

И двамата сграбчиха оръжията си и се присъединиха към индианеца. Той им показа равнината, откъдето се чуваше страхотен концерт от виене.

Робърт неволно се дръпна крачка назад.

— Страхуваш ли се от вълците, момчето ми? — завита го Гленарван.

— Не, милорде — отговори решително Робърт. — Впрочем до вас от никого не ме е страх.

— Толкова по-добре. Агуарите не са много опасни животни и ако не беше големият им брой, нямаше дори да им обърна внимание.

— Какво значение има това! — отговори Робърт. — Ние сме добре въоръжени, нека дойдат!

— И ще бъдат добре посрещнати!

Говорейки така, Гленарван искаше да успокои момчето, но мислеше със скрита тревога за тази глутница хищници, разбесували се през нощта. Те може би бяха стотици, а трима души, колкото и добре да бяха въоръжени, не можеха да се борят успешно с такъв голям брой зверове.

Когато патагонецът произнесе думата „агуарас“, Гленарван позна веднага името, с което индианците от пампасите наричат червените вълци. Този хищник, „canis jubatus“, е голям колкото куче и има глава на лисица. Козината му е червена като канела, а на гърба му, от главата до опашката, се проточва черна грива. Това животно е много пъргаво и много яко. То живее главно по блатистите места и преследва с плаване водния дивеч. През деня спи в леговището си и излиза на лов нощем. От него се боят особено много в „естанциите“^[1], където се отглеждат стада, защото, когато изгладнее, напада и едър добитък и нанася големи яреди. Когато е сам, агуарът не е опасен. Но когато са на глутница и са изгладнели, агуарите са по-опасни от кугуарите или ягуарите, с които човек може да се бори лице срещу лице.

По воя, който се разнасяше из пампасите, и по множеството сенки, които подскачаха в равнината, Гленарван не можеше да се мами за броя червени вълци, събрани на брега на Гуамини. Животните бяха подушили сигурна плячка, конско или човешко месо, и никое от тях нямаше да се прибере в леговището си, преди да е получило своя дял. Положението беше извънредно тревожно.

Вълците постепенно стягаха обръча. Конете се бяха събудили и проявяваха признаци на голям страх. Само Таука биеше земята с крак и се мъчеше да скъса юлара си, готов да избяга. Господарят му успяваше да го усмири само като му подсвиркваше продължително.

Гленарван и Робърт бяха застанали така, че да пазят входа на рамадата. С пълни карабини те се готвеха да стрелят върху първата редица агуари и се прицелваха вече, когато Талкав им дръпна пушките.

— Какво иска Талкав? — запита Робърт.

— Забранява ни да стреляме! — отговори Гленарван.

— Защо?

— Може би смята, че още не е настъпил моментът.

Но не това беше съображението, което заставяше индианеца да действува така, а една по-важна причина, която Гленарван разбра, щом Талкав вдигна и обърна барутницата си и показа, че е почти празна.

— Тогава? — попита Робърт.

— Тогава трябва да пестим мунициите. Днешният лов ни струва скъпо и сега нямаме достатъчно барут и куршуми. Не ни остава и за двадесетина изстрела.

Момчето не отговори.

— Страхуваш ли се, Робърт?

— Не, милорде.

— Добре, момчето ми.

В този момент се разнесе нов изстрел. Талкав бе повалил един от по-дръзките неприятели. Вълците, които напредваха в гъсти редици, се отдръпнаха и се струпаха на стотина крачки от оградата.

Веднага по даден от индианеца знак Гленарван зае мястото му, а Талкав събра постилките, тревата, с една дума, всичко, което можеше да гори, натрупа ги на входа на рамадата и хвърли върху тях горящ въглен. Скоро върху черния фон на небето се издигна завеса от пламъци, през чиито пролуки се показа равнината, ярко осветена от големи подвижни отблясъци. Сега Гленарван можа да прецени с какво безбройно число хищници трябваше да се борят. Никога толкова много вълци не се бяха събирали заедно, нито така озверени за плячка. Огнената преграда, която Талкав им противопостави, ги спря, но и удвои яростта им. Някои от тях се приближиха до самия огън, но си изгориха лапите.

От време на време трябваше по някой нов изстрел, за да се спре тази виеща глутница, и след час на земята лежаха петнадесетина трупа.

За момента положението на обсадените беше сравнително по-малко опасно. Докато имаха муниции и докато огнената преграда закриляше входа на рамадата, нападателят не беше опасен. Но какво щеше да стане по-късно, когато тия средства за отблъскване на глутницата щяха да липсват?

Гленарван погледна Робърт и сърцето му се сви. Той не мислеше за себе си, а само за нещастното дете, което проявяваше неприсъщо за годините му мъжество. Робърт беше бледен, но ръцете му не изпущаха оръжието и той чакаше смело настъплението на раздразнените вълци.

Като обмисли хладнокръвно положението, Гленарван реши, че трябва да се предприеме нещо решително.

— След един час — каза той — няма да имаме вече нито барут, нито куршуми, нито огън. Но ние не трябва да чакаме този момент, за да решим какво да правим.

Той се върна при Талкав и като си припомни няколкото испански думи, които знаеше, започна с него разговор, често прекъсван от изстрели.

Двамата мъже успяха да се разберат, но не без мъка. За щастие Гленарван познаваше навиците на червените вълци, иначе нямаше да може да изтълкува думите и жестовете на патагонеца.

Все пак мина четвърт час, преди той да може да предаде на Робърт отговора на Талкав. Гленарван бе разпитал индианеца върху тяхното почти безнадеждно положение.

— И какво отговори той? — запита Робърт Грант.

— Той каза, че на всяка цена трябва да удържим до съмване. Агуарът излиза само нощем и щом съмне, се прибира в леговището си. Това са вълци на мрака, подло животно, което се страхува от дневната светлина, един четириног бухал!

— Добре, да се отбраняваме до разсъмване!

— Да, момчето ми, и с ножове, когато свършим куршумите.

Талкав вече бе показал това на дело и щом някой вълк се доближаваше до огъня, патагонецът протягаше дългата си въоръжена ръка през пламъците и я издърпваше червена от кръв.

Но защитните средства бяха на привършване. Към два часа сутринта Талкав хвърли в огъня последния наръч гориво и на обсадените оставаше пълнеж само за още пет изстрела.

Гленарван се огледа наоколо отчаян.

Той помисли за детето до него, за другарите си, за всички, които обичаше. Робърт не казваше нищо. Може би в доверчивото му въображение опасността не изглеждаше така неизбежна. Но Гленарван мислеше и за него и си представяше ужасната картина, вече неизбежна, да бъде разкъсан жив! Той не сдържа вълнението си, притегли детето до себе си, притисна го до гърдите си и го целуна по челото, а в това време от очите му неволно потекоха сълзи.

Рооърт го погледна и се усмихна.

— Аз не се боя! — каза той.

— Не, детето ми, не — отвърна Гленарван, — и имаш право. След два часа ще съмне и ние ще бъдем спасени! — Браво, Тал-кав, браво, храбри патагонецо! — провикна се той в момента, когато индианецът повали с приклада на пушката си два огромни вълка, които се опитваха да прекосят огнената преграда.

Но в този момент замиращата в огнището светлина му откри глутницата агуари, които в гъсти редици се готвеха да нападнат рамадата.

Развръзката на тази кървава драма наближаваше. Огънят поради липса на гориво гаснеше малко по малко. Пламъците намаляваха. Осветената досега равнина започна да тъмнее и в мрака се появиха отново святкащите очи на червените вълци. Още няколко минути и цялата глутница щеше да се втурне в рамадата.

Талкав изпразни за последен път карабината си и повали още един неприятел. Той нямаше муниции, скръсти ръце и отпусна глава на гърдите си. Изглежда, размишляваше мълчаливо. Дали търсеше някакъв смел, неосъществим, отчаян начин за отблъскване на бясната глутница? Гленарван не смееше да го запита.

В този момент настъпи някаква промяна в нападението на вълците. Те сякаш се отдалечаваха и толкова заглушителният им досега вой престана внезапно. Равнината потъна в мъчително мълчание.

— Те си отиват! — каза Робърт.

— Може би — отговори Гленарван, като се ослуша.

Но Талкав отгатна мисълта му и поклати глава. Той знаеше, че животните нямаше да изпуснат такава сигурна плячка, докато зората не ги прогони в тъмните им леговища.

Все пак тактиката на неприятеля бе очевидно променена.

Вълците вече не опитваха да насилят входа на рамадата, но тяхната нова маневра бе още по-опасна. Като се отказаха от входа, упорито защищаван с огън и изстрели, агуарите заобиколиха рамадата и по общо съгласие опитаха да я нападнат от противоположната страна.

Скоро се чу как ноктите им се впиваха в полуизгнилото дърво на оградата. В процепите между гредите се провираха вече здрави лапи и кървави муцуни. Изплашените коне бяха скъсали поводите си и тичаха в рамадата, обезумели от ужас. Гленарван прегърна детето, за да го брани до последния миг. А може би дори, опитвайки едно невъзможно бягство, той се готвеше да се втурне навън, когато погледът му се спря върху индианеца.

Талкав, след като се въртя като див звяр в рамадата, се приближи внезапно до коня си, който трепереше от нетърпение, и почна да го оседлава грижливо, като не забравяше нито един ремък, нито една тока. Той сякаш бе престанал да се безпокои от вълчия вой, който в това време бе двойно по-силен. Гленарван го гледаше със смъртен ужас.

— Той ни напуска! — извика, като видя, че Талкав събира по-водите като ездач, който се готви да се метне на седлото.

— Той! Никога! — каза Робърт.

И наистина индианецът щеше да се опита не да напусне приятелите си, а да ги спаси, като се жертвува за тях.

Таука беше готов. Той хапеше юздата си, изправяше се на задните си крака, очите му, пълни с прекрасен огън, мятаха мълнии. Той бе разбрал господаря си.

В момента, в който индианецът хвана гривата на коня, Гленарван с трепереща ръка го улови за лакътя.

— Заминаваш ли? — каза той, като посочи свободната в това време равнина.

— Да — отвърна индианецът, който разбра жеста на своя спътник.

После добави няколко испански думи, които значеха: „Таука! Добър кон! Бърз! Ще повлече вълците подире си.“

— Ах! Талкав! — извика Гленарван.

— По-скоро! По-скоро — отговори индианецът, докато Гленарван казваше на Робърт с прекъсван от вълнение глас:

— Робърт, детето ми, чуваш ли го? Той иска да се жертвува за нас! Той иска да се впусне в пампасите и да отклони беса на вълците, като ги привлече върху себе си!

— Приятелю Талкав — отговори Робърт и се хвърли в краката на патагонеца, — приятелю Талкав, не ни напускай!

— Не — каза Гленарван, — той няма да ни напусне. След това се обърна към индианеца:

— Да тръгнем заедно — и той посочи ужасените и притиснати до гредите коне.

— Не — отвърна индианецът, който схвана правилно смисъла на тия думи. — Лоши коне! Изплашени! Таука! Добър кон!

— Така да бъде! — каза Гленарван. — Талкав няма да те на-пусне, Робърт! Той ми подсказа какво трябва да правя! Аз трябва да тръгна, а той да остане при тебе!

После, като хвана юздите на Таука, той каза:

— Аз ще тръгна!

— Не! — отговори спокойно патагонецът.

— Аз, казвам ти — извика Гленарван, като дръпна юздите от ръцете му, — аз ще тръгна! Спаси това дете! Поверявам ти го, Талкав!

Но Талкав се противеше. Спорът продължаваше, а в това време опасността растеше от секунда на секунда. Изгризаните греди вече се поддаваха на вълчите зъби и нокти. Никой от двамата не искаше да отстъпи. Индианецът бе отвел Гленарван до изхода на рамадата и му сочеше свободната от вълци равнина. Със своя образен език той искаше да му обясни, че не трябваше да се губи нито миг, че ако маневрата не сполучеше, опасността за тия, които оставаха, щеше да бъде по-голяма, и най-сетне, че само той познаваше достатъчно Таука, за да използува за спасението на всички неговите прекрасни качества на бързина и лекота. Гленарван, заслепен, упорствуваше и искаше да се жертвува, когато внезапно бе силно тласнат. Таука подскочи, изправи се на задните си крака, с един скок прескочи огнената преграда и купчината убити вълци и полетя напред, а един детски глас извика:

— Господ да ви спаси, милорде!

Гленарван и Талкав едва успяха да зърнат Робърт, който, вкопчил се в гривата на Таука, изчезна в тъмнината.

— Робърт, нещастнико! — извика Гленарван.

Но тия думи не можа да чуе дори и индианецът. Разнесе се страшен вой и червените вълци се впуснаха с неимоверна бързина на запад, по следите на коня.

Талкав и Гленарван изтичаха навън от рамадата. Равнината бе отново спокойна и те едва можаха да забележат в далечината една подвижна лента, която лъкатушеше в сенките на нощта.

Гленарван се строполи на земята, разбит, отчаян, със скръстени ръце. Той погледна Талкав. Индианецът се усмихваше с обичайното си спокойствие.

— Таука. Добър кон! Момчето, храбро! Ще се спаси! — повтаряше той, като кимаше одобрително с глава.

— А ако падне? — каза Гленарван.

— Няма да падне!

Въпреки увереността на Талкав нощта премина в страшни душевни терзания за бедния лорд.

Той искаше да тръгне да търси Робърт, но индианецът го спря. Обясни му, че техните коне не можеха да настигнат Таука, който сигурно е убягнал на вълците, че е невъзможно да го намерят в тъмнината и че трябва да дочакат утрото, за да тръгнат по следите на Робърт.

Към четири часа започна да се зазорява.

Моментът за тръгване беше дошъл.

— На път! — каза индианецът.

Гленарван не отговори, а се метна на коня на Робърт. Скоро двамата ездачи препуснаха на запад, следвайки правата линия, от която другарите им не трябваше да се отклоняват. В течение на цял час те препускаха със страшна бързина, като търсеха с очи Робърт и трепереха на всяка стъпка да не би да открият окьрвавения му труп. Гленарван просто раздираше хълбоците на коня си с шпорите. Най-сетне се чуха пушечни изстрели, които се повтаряха на равни промеждутъци като сигнал.

— Това са те! — извика Гленарван.

Талкав и той пришпориха още по-яростно конете си и след няколко минути срещнаха отряда, воден от Паганел. От гърдите на Гленарван се изтръгна вик. Робърт беше там, жив, напълно жив, яхнал прекрасния Таука, който изцвили от удоволствие, щом видя господаря си.

— Ах, детето ми, детото ми! — извика Гленарван с неизразима нежност.

И двамата скочиха от конете и се хвърлиха в прегръдките си. След това дойде редът на индианеца да притисне до гърдите си смелия син на капитан Грант.

— Жив е! Жив е! — викаше Гленарван.

— Да! — отговори Робърт. — Благодарение на Таука! Индианецът не бе чакал тия думи на признателност, за да благодари на своя кон, той вече го целуваше и му говореше, като че ли в жилите на това достойно животно течеше човешка кръв.

После той се обърна към Паганел и му посочи младия Робърт.

— Храбрец! — каза той.

В това време Гленарван бе прегърнал Робърт и му казваше:

— Защо, дете мое, защо не остави Талкав или мене да опитаме този последен шанс да те спасим?

— Милорде — отговори детето с израз на дълбока признателност, — не беше ли мой ред да се жертвувам? Талкав вече ми спаси живота. А вие, вие ще спасите баща ми!