Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Enfants du capitaine Grant, –1868 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

Жул Верн

ДЕЦАТА НА КАПИТАН ГРАНТ

Роман Четвърто издание

Превод Жечо Обов

Редактор Светла Георгиева

Художник Симеон Кръстев

Технически редактор Никола Андонов

Коректори Анелия Календерска, Румяна Мазнева, Елена Петрова

Формат 32/84Д08. Дадена за печат април 1991 г. Излязла от печат май 1991 г. Печатни коли 32,25.

Издателска къща „Петекс — Petex“ Фирма „Полиграфия“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

Глава XIV
ИЗСТРЕЛ, ИЗПРАТЕН ОТ ПРОВИДЕНИЕТО

Източната страна на Андите е образувана от дълги полегати склонове. Те незабелязано се губят в равнината, върху която бе спрял откъснатият от планината блок. В тази нова местност, покрита с тучни пасбища и великолепни дървета, неизброимо количество ябълкови дървета, посадени по времето на завоеванията, блестяха със златни плодове и образуваха истински гори. Това беше сякаш кътче от богатата Нормандия, захвърлено в тази страна на изобилие, и при всички други обстоятелства окото на пътника щеше да бъде поразено от внезапния преход от пустиня в оазис, от снежни върхове в зелени ливади и от зима в лято.

Почвата бе станала отново съвършено неподвижна. Земетресението бе престанало, но разрушителното действие на подземните сили сигурно продължаваше другаде. Веригата на Андите е непрекъснато в движение или се тресе на едно или друго място. Но този път сътресението бе извънредно силно. Очертанията на планините бяха коренно променени. На синия фон на небето се рисуваха нови върхове, нови гребени, нови зъбери и водачът от пампасите напразно щеше да търси обичайните точки за ориентиране.

Денят обещаваше да бъде великолепен. Слънчевите лъчи, напуснали влажното си тихоокеанско леговище, се плъзгаха по аржентинските равнини и вече се потапяха във водите на другия океан. Беше осем часът сутринта.

Лорд Гленарван и спътниците му, свестени от грижите на майора, идваха малко по малко на себе си. Всъщност те бяха само силно зашеметени и нищо повече. Бяха слезли от Кордилерите и трябваше да бъдат доволни от превозното си средство, от което бе пострадала само природата, ако един от тях, най-слабият, едно дете, Робърт Грант, не бе изчезнал.

Всички обичаха това смело момче — Паганел, който се беше много привързал кьм него, майорът, въпреки студенината си, и най-вече Гленарван. Когато научи за изчезването на Робърт, лордът беше отчаян. Той си представяше нещастното дете в дъното на някоя пропаст да вика напразно за помощ този, когото то наричаше свой втори баща.

— Приятели мои, приятели мои — каза той, като едва сдържаше сълзите си, — трябва да го търсим, трябва да го намерим! Не можем да го оставим така. Нито една долина, нито една урва, нито една пропаст не трябва да останат непретърсени до дъно! Ще ме вържете с въже! Ще ме спуснете! Искам го, чувате ли! Искам го! Дано господ ни помогне Робърт да е още жив! Без него как ще посмеем да търсим баща му и с какво право ще спасяваме капитан Грант, ако неговото спасение е коствало живота на детето му!

Другарите на Гленарван го слушаха мълчаливо. Те чувствуваха, че той търсеше в погледите им някакъв лъч на надежда, и навеждаха очи.

— Е, какво! — поде Гленарван. — Вие ме чувате, а мълчите! Нима нямате вече никаква надежда? Никаква?

Настъпи няколкоминутна тишина, след което Мак Набс каза:

— Кой от вас, приятели мои, си спомня в кой момент изчезна Робърт?

Никой не отговори на този въпрос.

— Поне кажете ми — продължи майорът, — близо до кого беше детето по време на спускането?

— До мене — отговори Уйлсън.

— Е добре, кога за последен път го видя до себе си? Помъчи се да си спомниш! Говори!

— Ето какво си спомням — отговори Уйлсън. — Робърт Грант беше още до мене, вкопчан за една туфа лишеи, по-малко от две минути преди удара, с който завърши нашето спускане.

— По-малко от две минути! Внимавай, Уйлсън, да не би минутите да са ти се сторили дълги! Не се ли лъжеш?

— Не вярвам да се лъжа… Да, точно така… по-малко от две минути!

— Добре! — каза Мак Набс. — А къде беше Робърт, от дясната ти страна или от лявата?

— От лявата. Спомням си, че пънчото му шибаше лицето ми.

— А ти самият по отношение на нас от коя страна беше?

— Също от лявата.

— Значи Робърт е могъл да изчезне само на тази страна — каза майорът, като се обърна към планината и показа вдясно. — Ще добавя, че като вземем предвид времето, изтекло от изчезването му, детето трябва да е паднало в онази част на планината, която се намира на не повече от две мили височина. Там трябва да го търсим, след като си разпределим отделни зони, и там ще го намерим.

Никой нищо не добави. Шестимата мъже се изкачиха по склоновете на Кордилерите, разпръснаха се по тях на различна височина и започнаха да търсят. Те се придържаха винаги вдясно от линията на спускането, претърсваха и най-малките пукнатини, слизаха в дъното на пропасти, отчасти запълнени с отломки от масива, и излизаха оттам, след като бяха рискували живота си, с изпокъсани дрехи и разкървавени ръце и крака. Цялата тази област от Андите освен някои недостъпни площадки бе претърсена най-добросъвестно в течение на дълги часове. Никой от тия добри хора не помисли за почивка, но всичко бе напразно. Детето бе намерило в планината не само смъртта си, но и гроб, чийто камък, образуван от някоя огромна скала, се беше завинаги затворил над него.

Към един часа Гленарван и другарите му, капнали и пребити, се събраха отново в долината. Гленарван бе обзет от силна скръб. Той едва говореше. От устата му се отронваха само тия думи, пресичани от въздишки:

— Няма да си отида! Няма да си отида!

Всички разбираха упорството му, превърнало се в идея фикс, и се отнесоха към него с уважение.

— Да почакаме — каза Паганел на майора и на Том Остин, — да си починем и подкрепим силите си. Те ще ни трябват било за да продължим търсенето, било за да продължим пътя си.

— Да — отговори Мак Набс, — да останем, щом Едуард иска да остане. Той се надява! Но на какво се надява?

— Само господ знае — каза Том Остин.

— Бедният Робърт — отговори Паганел, като си бършеше очите.

В долината растяха много дървета. Майорът избра една група високи рошкови и под тях устрои временен лагер. Няколко завивки, оръжията и малко сушено месо и ориз бе всичко, което оставаше на пътешествениците. Наблизо течеше рекичка, от която вземаха вода, още размътена от лавината. Мълреди накладе огън върху тревата и скоро поднесе на господаря си топло, подкрепително питие. Но Гленарван отказа да го пие и обзет от някаква крайна отпадналост, остана да лежи, проснат върху пънчото си.

Така премина денят. Настъпи нощта, тиха и спокойна като предишната. Докато другарите му лежаха неподвижно, макар че не спяха, Гленарван се изкачи отново по склоновете на планината. Напрягаше слуха си непрекъснато с надеждата да чуе някой последен повик на Робърт. Той отиде далече, високо и сам, прилепил ухо към земята, се вслушваше с притаен дъх и зовеше с отчаян глас.

Нещастният лорд се лута из планината цялата нощ. Зад него вървяха ту Паганел, ту майорът, готови да му се притекат на помощ по хлъзгавите гребени или по края на пропастите, където го водеше неговата безполезна непредпазливост. Но и последните му усилия останаха напразни. На неговите повици, хиляда пъти повтаряни: „Робърт! Робърт!“ — отговори само ехото, повтаряйки това непрежалимо име.

Съмна се. Трябваше да потърсят Гленарван по отдалечените плата и въпреки волята му да го доведат в лагера. Отчаянието му беше ужасно. Кой би посмял да му заговори за тръгване и че е време да напущат тая зловеща долина? Храна вече нямаха. Наблизо трябваше да срещнат аржентинските водачи, за които бе говорил мулетарят, и да намерят конете, нужни за преминаването на пампасите. Да се върнат бе по-трудно, отколкото да продължат напред. А и срещата с „Дънкан“ бе на атлантическия бряг. Тия важни съображения не позволяваха да се бавят повече и в интерес на всички трябваше да тръгнат час по-скоро.

Мак Набс се опита да изтръгне Гленарван от скръбта му. Той говори дълго, но приятелят му сякаш не го чуваше. Гленарван клатеше глава. Все пак няколко думи се отрониха от устата му.

— Да тръгнем ли? — каза той.

— Да, да тръгнем.

— Още един час.

— Добре, още един час — съгласи се майорът.

Но след като изтече часът, Гленарван помоли за още един. Той приличаше на осъден, който моли за продължение на живота си. Това трая почти до пладне. Тогава майорът със съгласието на всички, без да се поколебае, каза на Гленарван, че трябва да тръгнат и че от неговото бързо решение зависи животът на другарите му.

— Да, да! — отговори Гленарван. — Да тръгваме! Да тръгваме!

Но както говореше, той отвърна очи от Мак Набс и погледът му се устреми към една черна точка на небето. Изведнъж ръката му се вдигна и остана неподвижна, като вкаменена.

— Там, там! — каза той. — Гледайте! Гледайте!

Всички отправиха погледите си към небето в посоката, която той така настойчиво сочеше. Черната точка видимо се уголемяваше. Това беше птица, които летеше на неизмерима височина.

— Кондор — извика Папшел.

— Да, кондор — отговори Глснарван. — Кой знае? Той се приближава! Спуска се! Да почакаме!

На какво се надяваше Гленарван? Разсъдък ли губеше?… „Кой знае?“ — бе казал той. Паганел не се беше излъгал и от миг на миг кондорът се виждаше все по-ясно. Тази великолепна птица, пред която някога са благоговеели инките[1], е цар на Южните Анди. По тия места тя достига до удивителни размери. Силата й е необикновена и тя често тласка говеда в дъното на пропасти, напада скитащи из полето овци, коне и телета и ги издига в ноктите си на голяма височина. Често тя лети на двадесет хиляди стъпки над земята, т.е. на височина, недостъпна за човека. Оттам, невидим и за най-силните очи, този цар на въздуха зорко оглежда земята и различава и най-дребните предмети със сила на взора, която удивява учените.

Но какво беше видял кондорът? Труп, трупа на Робърт Грант! „Кой знае?“ — повтаряше Гленарван, без да го изпуша от очи. Грамадната птица се приближаваше, като ту планираше, ту падаше надолу като неодушевен предмет, изоставен в пространството. Но скоро започна да описва на по-малко от сто туаза от земята широки кръгове. Сега кондорът се виждаше много ясно. Широчината на разперените му криле беше повече от петнадесет стъпки. Мощните криле го носеха по небесната шир почти без да се движат, защото на големите птици е присъщо да летят с величествено спокойствие, докато насекомите, за да се задържат във въздуха, трябва да махат с крила хиляди пъти в секунда. Майорът и Уйлсън бяха грабнали карабините си, но Гленарван им направи знак да спрат. Кондорът описваше кръгове над някаква недостъпна площадка, разположена на около четвърт миля по склоновете па Кордилерите. Той се въртеше с шеметна бързина, като разтваряше и прибираше страшните си нокти и разтърсваше хрущялния си гребен.

— Там! Там е! — провикна се Гленарван.

После изведнъж една мисъл премина прел главата му.

— Ами ако Робърт е още жив? — извика той ужасен. — Тази птица… Стреляйте, приятели, стреляйте!

Но беше много късно. Кондорът се бе скрил зад високите издатини на скалата. Измина секунда, която се стори на всички цяла вечност! После огромната птица се появи наново. Тя носеше тежък товар и се издигаше бавно. Чу се вик на ужас. В ноктите на кондора висеше и се клатушкаше безжизнено тяло, тялото на Робърт Грант. Птицата го бе сграбчила за дрехите и се люлееше във въздуха на по-малко от сто и петдесет стъпки над лагера. Тя бе забелязала пътешествениците и като се мъчеше да избяга с тежката си плячка, биеше силно въздуха с крилата си.

— Ах! — извика Гленарван. — По-добре трупът на Робърт да се разбие в скалите, отколкото да послужи…

Той не довърши, сграбчи карабината на Уйлсън и започна да се цели в кондора. Но ръката му трепереше. Не успяваше да насочи оръжието. Очите му се премрежваха.

— Оставете на мене! — каза майорът.

И със спокоен поглед, със сигурна ръка, застанал неподвижно, той се прицели в птицата, която се намираше вече на триста стъпки от него.

Още не беше натиснал спусъка на карабината, когато в дъното на долината се разнесе изстрел. Между два базалтови блока премина бял дим и кондорът, ударен в главата, започна бавно да пада, като се въртеше, подкрепян от големите си разперени крила, които образуваха парашут. Без да изпуска плячката си, той падна на земята бавно, на десетина крачки от рекичката.

— С мене! С мене! — извика Гленарван.

И без да се запита откъде дойде този чудотворен изстрел, той се втурна към кондора. Другарите му го последваха тичешком.

Когато се доближиха, птицата бе мъртва, а тялото на Робърт се губеше под широките й крила. Гленарван се хвърли върху трупа на детето, изтръгна го от ноктите на кондора, просна го на тревата и прилепи ухото си до гърдите на това безжизнено тяло.

Никога човешко гърло не е надавало по-страшен вик на радост от този на Гленарван, когато се изправи и извика:

— Жив се! Той е още жив!

За миг Робърт бе съблечен и лицето му наквасено със студена вода. Той се раздвижи, отвори очи, погледна и произнесе няколко думи:

— Ах! Вие, милорде… татко мой!

Гленарван не можа да отговори. Вълнението го задушаваше и коленичил пред това по чудо спасено дете, той зарида.

Бележки

[1] Древни обитатели на Америка. Б. пр.