Жул Верн
Децата на капитан Грант (25)

Глава XXV
Между огъня и водата

Приказката на Жак Паганел има голям успех. Много му ръкопляскаха, но всеки остана на своето мнение и ученият постигна обичайния резултат при всички спорове: не убеди никого. Но всички се съгласиха, че човек не бива да въстава против съдбата си и че когато няма ни палат, ни колиба, трябва да се задоволи и с дърво.

Докато траеха тия разговори, се бе смрачило. Само здравият сън можеше да бъде достоен завършек на този тревожен ден. Гостите на омбуто се чувствуваха не само уморени от борбата с наводнението, но и особено съсипани от горещината, която този ден беше прекалено голяма. Пернатите им съквартиранти вече даваха пример за почивка. Не се чуваха мелодичните трели на илгуерос, тия славеи на пампасите, и всички птици от дървото бяха изчезнали в гъстия потъмнял листак. Най-добре беше да последват примера им.

Но преди „да се приберат в гнездото“, както казваше Паганел, Гленарван, Робърт и той се изкачиха в наблюдателницата, за да огледат още веднъж водната равнина. Беше около девет часа. Слънцето току-що бе залязло в пламтящата мараня на запад. Цялата тази половина на небесния свод чак до зенита бе потънала в топла пара. Съзвездията на южното полукълбо, обикновено много ярки, сега сякаш бяха покрити с тънко було и едва светеха. Все пак те можеха да се различат и Паганел показа на своя приятел Робърт, а това можеше да ползува и Гленарван, полярната зона, където звездите са много бляскави. Той му показа, между другото, и Южния кръст, група от четири звезди от първа и втора величина, разположени ромбоидно, горе-долу на височина на Южния полюс. Показа му също съзвездието Кентавър, в което блести най-близката до земята звезда, отстояща само на осем хиляди милиарда мили, показа му Магелановия облак — две големи мъглявини, по-голямата от които е двеста пъти по-голяма от видимата повърхност на луната, и най-сетне „черната дупка“, където, изглежда, няма никакви звезди.

За съжаление съзвездието Орион, което се вижда и от двете полукълба, не беше още изгряло, но все пак Паганел разказа на двамата си ученици една интересна подробност из патагонската космография. За поетичните индианци Орион представлява огромно ласо и три болас, хвърлени от ръката на ловеца, който кръстосва небесните прерии. Отразени в огледалните води, всички тия съзвездия възхищаваха погледа и сякаш създаваха второ небе.

Докато ученият Паганел разказваше, на изток небето потъмня като пред буря.

Една тъмна и гъста, ясно очертана ивица се издигаше постепенно и гасеше звездите. Този зловещ облак скоро покри едната половина от небосвода, която сякаш съвсем изпълни. Движеше се от само себе си, защото нямаше никакъв вятър. Въздушните пластове бяха съвсем неподвижни. Нито един лист на дървото не трепваше, нито една бръчка не набраздяваше повърхността на водата. Като че ли самият въздух липсваше, сякаш някаква огромна пневматична машина го бе разделила. Електричество с високо напрежение бе наситило атмосферата и всяко живо същество усещаше как то преминава през нервите му.

На Гленарван, Паганел и Робърт направиха силно впечатление тия електрически вълни.

— Ще имаме буря — каза Паганел.

— Страх ли те е от гръмотевиците? — запита Гленарван момчето.

— О не, милорде — отговори Робърт.

— Толкова по-добре, защото бурята не е далеч.

— И ще бъде силна — добави Паганел, — ако се съди по небето.

— Не бурята ме тревожи — каза Гленарван, — а поройният дъжд, който ще се излее. Ще се измокрим до кости. Каквото и да казвате, Паганел, човек не може да се задоволи само с гнездо и вие сам скоро ще го разберете.

— О, когато човек гледа философски на нещата! — отговори ученият.

— Философията няма да попречи да се измокрите!

— Разбира се, но тя сгрява.

— Тогава — каза Гленарван — да се върнем при другарите си и да ги посъветваме да се загърнат колкото може по-добре в своята философия и в своите пънчо и най-вече да се запасят с търпение, което ще ни е необходимо.

Гленарван хвърли последен поглед към небето, което бе застрашително. То беше вече почти цялото покрито с облаци. Само една малка неясна ивица на запад се осветяваше от отблясъците на залеза. Водата беше потъмняла и приличаше на огромен нисък облак, готов да се слее с тежките пари. Не се виждаше дори и сянка. Очите не съзираха никаква светлина, а до ушите не долиташе никакъв шум. Тишината беше толкова дълбока, колкото и мракът.

— Да слизаме — каза Гленарван, — скоро ще загърми. Двамата му приятели и той се плъзнаха по гладките клони и бяха изненадани, че навлизат в някаква странна полусветлина. Тя произлизаше от безбройно много светещи точици, които летяха над повърхността на водата и бръмчаха.

— Фосфоресценция? — запита Гленарван.

— Не — отговори Паганел, — но фосфоресциращи насекоми, истински светулки, живи и евтини диаманти, от които дамите в Буенос Айрес си правят великолепни накити.

— Какво! — провикна се Робърт. — Тия летящи искри насекоми ли са?

— Да, момчето ми.

Робърт хвана едно от тях. Паганел не се лъжеше. Това беше вид пчела, дълга около един дюйм^[1], която индианците наричат „туко-туко“. Това интересно насекомо изпущаше светлини от две петна, разположени на предната част на роговата му обвивка. Светлината му беше толкова силна, че на нея можеше да се чете. Паганел доближи насекомото до часовника си и видя, че часът беше десет.

Гленарван отиде при майора и тримата моряци и им даде наставления за през нощта. Трябваше да се подготвят за голяма буря. След първите гръмотевици сигурно щеше да задуха силен вятър и омбуто щеше да се разклати. Той препоръча на всички да се вържат здраво за клоните, които им служеха за легло. Щом не можеха да избегнат водите от небето, поне трябваше да избегнат земната вода и да не паднат в бързото течение, което се разбиваше в основата на дървото.

Пожелаха си лека нощ, без сами да вярват в пожеланията си, и след като се настаниха във въздушните си легла и се завиха със своите пънчо, зачакаха съня.

Но приближаването на големите природни явления предизвиква смътно безпокойство у всички живи същества и дори най-силните духом не могат да му устоят. Тревожни и потиснати, гостите на омбуто не можаха да затворят очи и първата гръмотевица ги завари будни. Тя удари малко преди единадесет часа като далечен тътнеж. Гленарван пропълзя до края на хоризонталния клон и рискува да погледне през листата.

Вечерният мрак се прорязваше вече от бързи светкавици, които се отразяваха ясно във водите на езерото. Облаците се разкъсваха на много места, но като мека и пухкава тъкан без остър звук. След като огледа хоризонта и зенита, които се сливаха в общата тъмнина, Гленарван се върна при другарите си.

— Какво ще кажете, Гленарван? — запита Паганел.

— Ще кажа, че започва добре, драги приятели, и че ако продължи така, бурята ще бъде страшна.

— Толкова по-добре — отговори възторженият Паганел. — Щом не мога да бягам, поне да гледам хубаво зрелище.

— Още една ваша теория, която ще бъде опровергана — каза майорът.

— И то една от най-добрите ми теории, Мак Набс. Аз съм на същото мнение с Гленарван: бурята ще бъде чудесна. Преди малко, докато се опитвах да заспя, си спомних някои факти, които ме убедиха в това, че тук се намираме в областта на големите електрически бури. Някъде четох, че в 1793 г. в провинцията Буенос Айрес само през време на една буря тридесет и седем пъти паднал гръм. Моят колега, Мартин дьо Муси, е преброил до петдесет и пет минути непрекъснати гръмотевични тътнежи.

— С часовник в ръка? — запита майорът.

— С часовник в ръка! Едно само ме тревожи — добави Паганел, сякаш тревогата можеше да премахне опасността, — то е, че единствената висока точка в тази равнина е тъкмо омбуто, на което се намираме. Един гръмоотвод тук би бил много полезен, защото измежду всички дървета на пампасите гърмът пада най-често на омбуто. При това, както знаете, драги приятели, учените препоръчват да не се търси убежище под дърветата във време на буря.

— Добре — каза майорът, — ето една препоръка, която идва навреме.

— Трябва да се признае, Паганел — забеляза Гленарван, — че добре сте избрали момента, за да ни разказвате тия успокоителни неща.

— Ба! — отвърна Паганел. — Всеки момент е добър, за да се поучи човек. Аха, започва!

Силни гръмотевици прекъснаха този неуместен разговор. Те ставаха все по-мощни и по-оглушителни, наближаваха и преминаваха от нисък в среден регистър, да си послужим с това подходящо музикално сравнение. Скоро гръмотевиците станаха толкова силни, че всички атмосферни струни бързо затрептяха. Цялото пространство беше в огън и в този пожар мъчно можеше да се различи от кои електрически искри произлизаха продължителните тътнежи, които се предаваха от ехо на ехо чак до дълбините на небето.

Непрестанните светкавици взимаха всевъзможни форми. Някои падаха отвесно към земята и се повтаряха по пет-шест пъти на едно и също място. Други биха силно възбудили любопитството на някой учен, защото, докато Араго отбелязва в своите интересни статистики само два случая на вилообразни светкавици, тук ги имаше със стотици. Някои, разклонени на хиляди вейки във форма на зигзагообразни корали, прорязваха тъмния небосвод с чудновати светлини, подобни на клонесто дърво.

Скоро цялото небе, от изток до север, се покри с необикновено бляскава фосфоресцентна ивица. Малко по малко този пожар обхвана целия хоризонт, подпали облаците като куп гориво и бързо отразен в огледалните води, образува огромно огнено кълбо, в центъра на което се намираше омбуто.

Гленарван и другарите му гледаха мълчаливо това ужасяващо зрелище. Дори ако говореха, те не биха могли да се чуят. Широки ивици бяла светлина стигаха до тях и в тия бързи блясъци се появяваха и за миг изчезваха ту спокойното лице на майора, ту любознателният израз на Паганел, ту мъжествените черти на Гленарван, ту изплашената глава на Робърт или безгрижната физиономия на някой от моряците, внезапно оживени сред този призрачен свят.

Но дъжд още не валеше и вятър не духаше. Много скоро обаче небето се разтвори и върху черната основа на небосвода се проточиха отвесни бразди като нишки на стан. Тия едри капки шибаха повърхността на водата и се пръскаха като хиляди искри, озарени от огъня на светкавиците.

Означаваше ли дъждът край на бурята? Щяха ли Гленарван и спътниците му да се отърват само с по един обилен душ? Не! В най-големия разгар на тая борба между въздушните огньове на края на хоризонталния клон изведнъж се появи огнена топка, голяма колкото юмрук и обвита в черен дим. Тя се въртя няколко секунди около себе си и избухна като бомба с такъв трясък, че можа да се чуе въпреки общия грохот. Въздухът се изпълни със серни пари. Настъпи за миг тишина и можа да се чуе гласът на Том Остин, който викаше:

— Дървото гори!

Том Остин не се лъжеше. Само за миг пламъкът, сякаш докосвайки огромен бенгалски огън, обхвана цялата западна страна на омбуто. Сухите клонки, гнездата от суха трева и шупливата дървесина на дървото подхранваха опустошаващата дейност на огъня.

Излезе и вятър, който разпали пожара. Трябваше да се бяга. Гленарван и другарите му бързо побягнаха в източната част на дървото, още необхваната от огъня. Безмълвни, смутени, изплашени, те се изкачваха, хлъзгаха и рискуваха всеки момент да паднат от тънките клони, които се огъваха от тежестта им. През това време клоните пращяха, пукаха и се гърчеха от огъня като горящи живи змии. Насветлените главни падаха в придошлите води и се носеха по течението, като изпущаха червени искри. Пламъците ту се издигаха на голяма височина и се сливаха с подпаленото небе, ту, огънати от бушуващия ураган, обвиваха омбуто като с плащаницата на Несус^[2]. Гленарван, Робърт, майорът, Паганел, моряците — всички бяха ужасени. Гъстият дим ги задушаваше. Нетърпима горещина ги гореше. Огънят вече обхващаше долната част на дървото откъм тяхната страна. Нищо не можеше да го спре, нито да го изгаси. Положението беше неудържимо и те трябваше да изберат от двата вида смърт по-малко жестоката.

— Във водата! — изкрещя Гленарван.

Уйлсън, когото пламъците бяха достигнали, се хвърли във водата, но изведнъж започна да вика ужасен:

— Помощ! Помощ!

Остин се спусна към него и му помогна да се изкачи отново на дървото.

— Какво има?

— Каймани! Каймани! — отговори Уйлсън.

И наистина дънерът на дървото беше заобиколен от най-опасните животни от рода на крокодилите. Люспите им блестяха в широките, осветени от пожара петна. Опашките им, сплескани отвесно, изострените като върхове на копия глави, изпъкналите очи, широко разтворените до ушите челюсти — всичките тия отличителни белези не можеха да измамят Паганел. Той позна хищните американски алигатори, наричани в испанските страни каймани. Десетина на брой, те биеха водата със страшните си опашки и гризяха дървото с дългите зъби на долната си челюст.

Като ги видяха, нещастниците се почувстваха загубени. Очакваше ги страшна смърт било от пламъците, било от зъбите на кайманите. И дори майорът каза със спокоен глас:

— Както изглежда, настъпил е краят.

Бурята беше започнала да отслабва, но бе образувала във въздуха голямо количество пари, на които електричеството щеше да придаде страхотна сила. На юг постепенно се извиваше огромна вихрушка; обърната с върха надолу и основата нагоре, тя свързваше бушуващите води с буреносните облаци. Скоро този метеор почна да наближава, като се въртеше със замайваща бързина. Той влачеше към центъра си огромен стълб вода от езерото и това въртящо се движение тласкаше към него всички околни въздушни течения.

За няколко секунди огромната вихрушка връхлетя върху омбуто и го обви. Дървото бе раздрусано до корен. На Гленарван се стори, че кайманите са го нападнали с мощните си челюсти и го изтръгват от земята. Той и другарите му, които се държаха един за друг, усетиха, че здравото дърво почна да се поддава и се повали. Пламтящите му клони се потопиха в разпенената вода със страшно свистене. Това трая само миг. Смерчът бе вече отминал и носеше другаде своята разрушителна мощ, като изсмукваше по пътя си водата от езерото, сякаш го изпразваше до дъно.

Тогава омбуто, легнало във водата, се понесе по волята на вятъра и течението. Кайманите бяха избягали. Само един пълзеше по обърнатите корени и се приближаваше с отворена уста. Но Мълреди сграбчи един полуобгорен клон и му нанесе такъв страшен удар, че му пречупи гръбнака. Кайманът се преметна и изчезна във водовъртежа. Избавени от хищните влечуги, Гленарван и другарите му се изкачиха на клоните, на страната, откъдето идеше вятърът, а омбуто, чиито пламъци, раздухвани от урагана, образуваха нещо като огнени платна, се понесе в тъмнината на нощта като горящ кораб.