Жул Верн
Децата на капитан Грант (4)

Глава IV
Предложението на леди Гленарван

В тоя разговор леди Елена не спомена нищо за опасенията, изказани в писмата на лорд Гленарван във връзка с постъпките му пред комисарите от Адмиралтейството. Не каза нито дума и за възможността капитан Грант да е пленен от южноамерикански индианци. Защо да огорчава нещастните деца и да помрачава надеждата, която току-що бе се породила у тях? Това не променяше нещата. Леди Елена премълча всичко това и след като отговори на въпросите на мис Грант, на свой ред я разпита за живота й, за положението й в този свят, дето тя бе единствен закрилник на братчето си.

Това беше една трогателна история, която засили още повече симпатиите на леди Гленарван към девойката.

Мис Мери и Робърт бяха единствените деца на капитан Грант. Хари Грант бе загубил жена си при раждането на Робърт и по време на далечните си плавания поверяваше децата си на грижите на една своя добра, стара братовчедка. Капитан Грант беше смел моряк, човек, който си разбираше от занаята, едновременно опитен мореплавател и добър търговец — двойна дарба, необходима за капитаните от търговския флот. Кореняк шотландец, капитан Грант живееше в град Дънди, в графство Пърт, Шотландия. Баща му, реформистки пастор в църквата „Света Катерина“, му бе дал всестранно образование, защото смяташе, че знанията не могат никому да навредят, дори и на капитан за далечни плавания.

Първите му далечни пътувания отначало като помощник-капитан, после като капитан бяха сполучливи и няколко години след раждането на Робърт той имаше вече известно състояние.

Тогава в ума му се роди една смела идея, която му създаде популярност в Шотландия. Подобно на гленарвановци и на няколко големи шотландски семейства, ако не фактически, то поне със сърцето си той бе скъсал с поробителката Англия. За него интересите на родината му не съвпадаха с интересите на англосаксонците и за да им помогне да се развиват самостоятелно, той реши да основе голяма шотландска колония на някой тихоокеански остров. Мечтаеше ли той за в бъдеще за оная независимост, за която Съединените щати бяха дали пример, оная независимост, която Индия и Австралия непременно ще си извоюват един ден? Може би! А може би и беше издал своите тайни, защото правителството отказа да подкрепи неговите проекти за колония и дори му създаде пречки, които във всяка друга страна биха сломили човека. Но Хари Грант не падна духом. Той призова патриотизма на своите сънародници, постави състоянието си в служба на идеята си, построи кораб и след като повери децата си на грижите на своята стара братовчедка, последван от подбран екипаж, замина да изследва големите острови в Тихия океан. Това стана през 1861 година. В течение на една година, до май 1862 година, той се обаждаше. Но от началото на юни, датата на заминаването му от Калао, нищо не се чуваше за „Британия“ и „Морски вестник“ престана да пише за капитан Грант.

Междувременно старата братовчедка на Хари Грант умря и двете деца останаха сами в света.

Мери Грант бе тогава на четиринадесет години. Храбрата девойка не падна духом и се посвети изцяло на братчето си, което беше още дете. Трябваше да го гледа и изучи. С пестене, благоразумие и прозорливост, работейки денонощно, посвещавайки се изцяло на него и лишавайки се от всичко, сестрата се справи с възпитанието на братчето си и геройски изпълни своите майчински задължения. И тъй двете деца живееха в Дънди, в затрогваща нищета, безропотно приета и храбро понасяна. Мери мислеше само за братчето си и мечтаеше за неговото щастливо бъдеще. За нея „Британия“ — уви! — беше завинаги загубена, а баща й мъртъв, и можем да си представим вълнението, което тя изпита, когато съобщението на в. „Таймс“ случайно попадна пред очите й и я изтръгна внезапно от отчаянието.

Нямаше място за колебание. Решението бе взето веднага. Дори и да научеше, че тялото на капитан Грант е било намерено на някой пустинен бряг, в дъното на някой разбит кораб, беше за предпочитане пред постоянното съмнение и вечното терзание на неизвестността.

Тя каза всичко на братчето си. Още същия ден двете деца се качиха на влака за Пърт и вечерта пристигнаха в Малкъм Касъл, където Мери след толкова мъчителни безпокойства започна отново да се надява.

Това е скръбната история, която Мери Грант разказа на леди Гленарван простичко, без да помисли, че през тия дълги години на изпитание тя се е държала като героиня. Но леди Елена си го помисли и неколкократно, без да скрива сълзите си, притисна в прегръдките си двете деца на капитан Грант.

Колкото за Робърт, той сякаш чуваше за пръв път тоя разказ и слушаше сестра си с широко отворени очи. Разбра всичко, което тя бе сторила, което бе изстрадала, и когато тя завърши, прегърна я:

— О, майчице! Скъпа моя, майчице! — не можа да задържи този вик, изтръгнал се от дълбочината на сърцето му.

Докато разговаряха, съвсем се стъмни. Леди Елена имаше предвид умората на двете деца и не пожела да продължи повече разговора. Мери Грант и Робърт бяха отведени в определените им стаи и заспаха с мечти за по-добро бъдеще.

След като те излязоха, леди Елена изпрати да повикат майора и му разправи всичко случило се тая вечер.

— Чудесно момиче е тази Мери Грант! — каза Мак Набс, след като изслуша разказа на братовчедка си.

— Дай боже постъпките на моя мъж да имат резултат! — отговори леди Елена. — Иначе положението на тия две деца ще бъде страшно!

— Ще имат! — отвърна Мак Набс. — Нима сърцата на лордовете от Адмиралтейството ще бъдат по-корави от портландския камък?

Въпреки уверенията на майора леди Елена прекара нощта в мъчителни размисли и не можа да мигне нито за миг.

На другата сутрин Мери Грант и братчето й, станали още призори, се разхождаха в големия двор на замъка, когато се чу шум от кола. Лорд Гленарван се връщаше в Малкъм Касъл и конете препускаха с все сила. Леди Елена, придружена от майора, се яви почти веднага на двора и полетя към мъжа си. Лордът изглеждаше тъжен, разочарован, разгневен. Той прегърна жена си, без да каже дума.

— Но какво има, Едуард? — запита леди Елена.

— Лошо, мила Елена, тия хора нямат сърца — отговори лорд Гленарван.

— Отказаха ли?

— Да, отказаха да изпратят кораб! Споменаха за напразно похарчените милиони по издирването на Франклин! Заявиха, че документът бил неясен, неразбираем. Казаха, че изчезването на тия нещастници било отпреди две години и имало малко изгледи да бъдат намерени! Поддържат, че, пленени от индианци, те сигурно са били отвлечени във вътрешността на страната, че не можело да се претърси цяла Патагония за издирването на трима души — трима шотландци! Че това търсене щяло да бъде напразно и рисковано, че щяло да погуби повече хора, отколкото щяло да спаси! С една дума, изтъкнаха всички съображения на хора, които искат да откажат. Спомниха си за проектите на капитана и нещастният Грант е завинаги загубен!

— Баща ми, бедният ми баща! — извика Мери Грант и падна на колене пред лорд Гленарван.

— Вашият баща, мис?… — запита той, изненадан от коленичилото пред него момиче.

— Да, Едуард, мис Грант и нейният брат — отговори леди Елена, — децата на капитан Грант, които Адмиралтейството осъжда да останат сираци!

— Ах, мис, — каза лорд Гленарван, като вдигна девойката, — ако знаех, че сте тук… — Той млъкна. Тягостно мълчание, нарушавано от ридания, се възцари в двора. Никой не проговори, нито лорд Гленарван, нито леди Елена, нито майорът, нито прислужниците на замъка, които стояха безмълвни край господарите си. Но с държанието си всички тия шотландци протестираха срещу поведението на английското правителство.

След малко майорът се обърна към лорд Гленарван с думите:

— Значи нямате вече никаква надежда?

— Никаква.

— Тогава — провикна се младият Робърт — аз ще отида сам при тия хора и ще видим…

Робърт не довърши заканата си, защото сестра му го спря. Но стиснатият юмрук показваше, че намеренията му не са много миролюбиви.

— Не, Робърт, не! — каза Мери Грант. — Да благодарим на тия великодушни господа за онова, което са направили за нас, да запазим вечна признателност към тях и да си вървим.

— Мери! — извика леди Елена.

— Мис, къде отивате? — каза лорд Гленарван.

— Ще ида да се хвърля в краката на кралицата — отговори девойката — и ще видим дали тя ще остане глуха към молбите на две деца, които я молят за живота на баща си!

Лорд Гленарван поклати глава не защото се съмняваше в добротата на нейно величество, а защото знаеше, че Мери Грант не ще може да стигне до кралицата. Молителите стигат твърде рядко до стъпалата на трона и изглежда, че над вратите на царските палати е написано това, което англичаните изписват върху кормилата на своите кораби:

Passengers are requested not to speak to the man at the wheel.^[1]

Леди Елена разбра мисълта на мъжа си. Тя знаеше, че постъпките на младото момиче щяха да бъдат напразни, и виждаше отчаяния бъдещ живот на тия две деца. Тогава у нея се породи една великодушна и благородна мисъл.

— Мери Грант — извика тя, — почакайте, мое дете, и чуйте какво ще кажа.

Девойката държеше братчето си за ръка и се канеше да си върви. Тя се спря.

Тогава леди Елена, развълнувана, с насълзени очи, но с твърд глас се обърна към мъжа си.

— Едуард — каза му тя, — когато капитан Грант е написал и хвърлил в морето писмото, той е поверил съдбата си в ръцете на провидението. Писмото го намерихме ние. Ясно е, че провидението е пожелало да ни натовари със спасяването на тия нещастници.

— Какво искате да кажете, Елена? — запита лорд Гленарван. Настъпи дълбоко мълчание.

— Искам да кажа — продължи леди Елена, — че можем да се смятаме щастливи, ако започнем нашия съпружески живот с едно добро дело. Вие, драги Едуард, за да ми доставите радост, бяхте замислили едно приятно пътуване. Има ли за човека по-истинско, по-полезно удоволствие от това, да спаси нещастници, които собствената им родина изоставя?

— Елена! — извика лорд Гленарван.

— Да, вие ме разбирате, Едуард! „Дънкан“ е отличен кораб! Той може да плува в южните морета! Може да извърши околосветско пътуване и ако трябва, ще го направи! Да тръгнем, Едуард! Да идем да търсим капитан Грант!

При тия пламенни думи Гленарван протегна ръце към младата си съпруга. Той се усмихваше и я притискаше до сърцето си, а Мери и Робърт й целуваха ръцете. По време на тази трогателна сцена прислужниците на замъка, развълнувани и възхитени, нададоха благодарствен вик:

— Ура! Да живее господарката на Лъс! Ура! Три пъти ура за лорд и леди Гленарван!