Жул Верн
Децата на капитан Грант (32)

Глава VI
НОС БЕРНУЛИ

Първата грижа на Джон Манглс беше да закотви здраво кораба с две котви. Дълбочината беше десет метра. Дъното — удобно, с плътен чакъл, който даваше отлична котвена стоянка. Следователно нямаше опасност яхтата да бъде отнесена или да заседне. След толкова опасни часове „Дънкан“ се намираше в нещо като залив, защитен от ветровете на океана чрез една висока околовръстна ивица земя.

Лорд Гленарван стисна ръката на младия капитан и му каза:

— Благодаря, Джон.

И Джон се почувствува щедро възнаграден само с тия две думи. Гленарван запази за себе си тайната на своите тревоги и нито леди Елена, нито Мери Грант, нито Робърт подозираха колко сериозна беше опасността, която току-що бяха избягнали.

Оставаше да се уясни едно важнообстоятелство. На коя част на брега страшната буря бе захвърлила „Дънкан“? Откъде ще тръгне той наново по обичайния си паралел? На какво разстояние към югозапад отстоеше нос Бернули? Тези бяха първите въпроси, които се зададоха на Джон Манглс. Той направи веднага своите наблюдения и изчисления и ги нанесе върху корабната карта.

Всъщност „Дънкан“ не се беше отклонил много от своя път, само с два градуса. Той се намирате на 136°12 източна дължина и 35°07 южна ширина, при нос Катастрофа, разположен на южното австралийско крайбрежие и отдалечен триста мили от нос Бернули.

Нос Катастрофа със зловещото си име се намира срещу нос Борда, образуван от една издатина на остров Кенгуру. Между тия два носа се намира проливът Инвестигейтър, който води до два доста дълбоки залива, единият на север — залив Спенсер, а другият на юг — заливът Сен Венцент. На източния бряг на последния е разположено пристанището Аделаида, столица на провинцията, наречена Южна Австралия. Този град, основан в 1836 година, има четиридесет хиляди жители и богати възможности за развитие. Но жителите му предпочитат да обработват плодородната почва, да използуват нейните лозя, портокали и други селскостопански богатства, отколкото да създават големи индустриални предприятия. Тук има по-малко инженери, отколкото земеделци, и малцина се интересуват от търговия или техника.

Можеше ли „Дънкан“ да поправи повредите си? Това беше въпросът за решаване. Джон Манглс искаше обаче да знае какво е положението. Той пусна водолази в задната част на яхтата, които му съобщиха, че една от перките на витлото е изкривена и опира в ахтерщевена^[1], вследствие на което витлото не може да се върти. Повредата бе оценена като сериозна, дори толкова сериозна, че за поправката й трябваха съоръжения, каквито нямаше в Аделаида.

След зряло обмисляне на положението Гленарван и капитан Джон взеха следното решение: „Дънкан“ да продължи под платна покрай авсралийското крайбрежие, като едновременно търси следи от „Британия“; да спре при нос Бернули, където ще съберат сведения, и да продължи пътя си до Мелбърн, където повредите му можеха лесно да се поправят. След поправката на витлото „Дънкан“ ще отиде да кръстосва покрай източните брегове и там ще завърши своите издирвания.

Предложението бе одобрено и Джон Манглс реши да използува първия попътен вятър, за да отплава. Той не чака дълго. Привечер ураганът бе съвсем стихнал и задуха благоприятен югозападен вятър. Приготвиха се за вдигане на котва. Опънаха нови платна. В четири часа сутринта моряците завъртяха рудана. Скоро изправиха и котвата, която се отскубна, и „Дънкан“ се понесе с всичките си платна покрай бреговете на Австралия.

След два часа нос Катастрофа изчезна от погледа и яхтата пресичаше водите на залива Инвестигейтър. Привечер обиколиха нос Борда и минава на няколкостотин метра от остров Кенгуру. Този остров е най-големият от малките австралийски острови и служи за убежище на избягали каторжници. Изгледът му беше очарователен. Огромни килими от зеленина покриваха слоестите скали на бреговете му. В горите и по равнините подскачаха, както по време на откриването му през 1802 година, безчислени стада кенгуру. На другия ден, докато „Дънкан“ лъкатушеше, на острова бяха изпратени лодки, за да изследват брега. По това време яхтата се намираше на тридесет и шестия паралел, а Гленарван не искаше да остави нито едно място неизследвано до тридесет и осмия паралел.

През деня на 18 декември яхтата, която плаваше като истински клипер, с всичките си разпънати платна, обиколи много близо до брега залива Енкаунтър. На това място в 1828 година бе слязъл пътешественикът Стърт, след като откри Мърей, най-голямата река на Южна Австралия. Това не бяха вече зелените брегове на остров Кенгуру, а сухи усамотени хълмове, нарушаващи на места еднообразието на ниския и разкъсан бряг, тук-таме някой сив сипей или пясъчен провлак, с една дума — цялата сухота на полярен континент.

По време на това плаване лодките извършваха тежка работа, но моряците не се оплакваха. Почти винаги те бяха придружавани от Гленарван, неговия неразделен Паганел и от Робърт, които искаха да потърсят със собствените си очи останки от „Британия“. Но и това най-внимателно изследване не даде никакви резултати. Австралийските брегове в това отношение се оказаха толкова неми, колкото и патагонската земя. При все това не биваше да се губи надежда — не бяха достигнали още точното място, посочено в документа. Тук те търсеха само от излишна предпазливост и да не пропуснат някоя щастлива случайност. През нощта платната на „Дънкан“ се поставяха по такъв начин, че той да стои колкото се може на едно място, а през деня брегът се изследваше най-внимателно.

Така на 20 декември стигнаха до нос Бернули, който ограничава залива Ласепед, без да са намерили каквато и да било останка от „Британия“. Но този неуспех не доказваше нищо. И наистина в течение на двете години, които бяха изминали от корабокрушението, морето е могло и сигурно бе изтръгнало от подводните скали, разяло и разпиляло остатъците от тримачто-вия кораб. Впрочем и туземците, които усещат корабокрушенията, както лешоядът усеща труп, сигурно са разграбили и най-малките остатъци. А освен това Хари Грант и двамата му другари, взети в плен в момента, когато вълните са ги изхвърлили на брега, са били сигурно отвлечени във вътрешността на материка.

Но тогава пропадаше едно от най-находчивите предположения на Жак Паганел. Докато ставаше дума за аржентинските земи, географът можеше с право да твърди, че цифрите в документа се отнасяха не до мястото на корабокрушението, а до мястото на тяхното пленничество. И наистина големите реки на пампасите и техните многобройни притоци можеха да отнесат до морето ценния документ. Тук обаче в тази част на Австралия реките, които пресичат тридесет и седмия паралел, са малко. Нещо повече, Рио Колорадо, Рио Негро се вливат в морето, след като преминат през пустинни, необитаеми и необитавани равнини, докато главните австралийски реки Мърей, Яра, Торенс, Дарлинг или се съединяват една с друга, или се вливат в океана чрез устия, които са се превърнали в често посещавани заливи, пристанища с оживено корабоплаване. При тия условия каква вероятност можеше да има една крехка бутилка да е могла да слезе по течениетона тия води, по които непрекъснато пътуват кораби, и да стигне до Индийския океан?

Тази невъзможност не можеше да убегне на проницателните умове. Хипотезата на Паганел, приемлива за Патагония, за аржентинските провинции, бе следователно нелогична за Австралия. Паганел призна това при едно разискване по този въпрос, предизвикано от майор Мак Набс. Стана очевидно, че посочените в документа градуси се отнасят само за мястото на корабокрушението и че следователно бутилката е хвърлена в морето на мястото, където се е разбил „Британия“, на западния бряг на Австралия.

Все пак, както основателно забеляза Гленарван, това окончателно тълкование не изключваше хипотезата за пленничество-то на капитан Грант. Впрочем и самият той го предвиждаше в документа, за което трябваше да се държи сметка, с думите: където ще бъдат пленени от жестоки туземци.

При това положение да се търсят пленниците само по тридесет и седмия паралел вместо по някой друг нямаше никакво основание.

Този въпрос бе разискван дълго и накрая дойдоха до следното окончателно решение: ако на нос Бернули не се открият следи от „Британия“ на лорд Гленарван не оставаше нищо друго, освен да се върне в Европа. Издирванията му са били напразни, макар той да бе изпълнил дълга си смело и съвестно.

Това решение все пак опечали пътниците на яхтата и отчая Мери и Робърт Грант. Като отиваха към брега заедно с лорд и леди Гленарван, Джон Манглс, Мак Набс и Паганел, двете деца на капитана си казваха, че въпросът за спасяването на баща им ще се реши окончателно. Окончателно бе наистина точната дума, защото Паганел бе доказал с много основания в един от предишните разговори, че корабокрушенците щяха да бъдат отдавна в родината си, ако корабът им се беше разбил в подводните скали на източното крайбрежие.

— Не губете надежда! Никога не губете надежда! — повтаряше леди Елена на девойката, седнала до нея в лодката, която ги отвеждаше на брега. — Господ няма да ни изостави.

— Да, мис Мери — каза капитан Джон, — когато хората изчерпат човешките си възможности, тъкмо тогава се намесва провидението и с някое непредвидено събитие им открива нови пътища.

— Дано господ ви чуе, господин Джон! — отговори Мери Грант.

До брега оставаха около двеста метра. Краят на носа, който се вдаваше в морето на две мили, завършваше с доста силен наклон. Лодката спря в малко естествено заливче, между два новооформящи се коралови рифа, които с времето щяха да образуват цял пояс рифове около южната част на Австралия. Но и толкова големи, те бяха достатъчни да разбият корпуса на някой кораб и „Британия“ е могла да загине тук с екипажа и товара си.

Пътниците на „Дънкан“ слязоха без мъчнотии на един напълно пустинен бряг. Той се състоеше от стръмни отвесни скали на пластове и беше висок от двадесет до тридесет метра. Да се изкачиш по тази естествена крепостна стена без стълби и железни куки беше трудно. За щастие Джон Манглс откри много навреме един пролом, образуван на около половин миля на юг от частично срутване на скалите. Навярно при големите бури по време на равноденствията морето подлизва тази стена от мек камък и предизвиква срутване на горните пластове на масива.

Гленарван и спътниците му навлязоха в пролома и се изкачиха на върха на скалата по един доста стръмен наклон. Робърт се катереше по почти отвесните скали като коте и достигна първи върха на хребета за голямо отчаяние на Паганел, който беше засрамен, че малките дванадесетгодишни крачета победиха неговите дълги четиридесетгодишни крака. Все пак той изпревари, и то доста, спокойния майор, за когото това беше абсолютно безразлично.

Като се събраха всички, започнаха да разглеждат равнината, която се простираше пред тях. Това беше едно обширно необработено пространство от храсти и трънаци, безплодна местност, която Гленарван сравни с „глените“ по ниските места в Шотландия, а Паганел с неплодородните ланди на Бретан. Но ако местността изглеждаше необитаема по протежение на брега, в далечината се показаха няколко прилични постройки, които свидетелствуваха за присъствието на човека, но не на дивака, а на цивилизования работник.

— Мелница! — извика Робърт.

И наистина на три мили разстояние се въртяха крилата на вятърна мелница.

— Наистина е мелница — отговори Паганел, който бе насочил далекогледа си към показания предмет. — Ето един колкото скромен, толкова и полезен паметник, който винаги радва погледа ми.

— Тя прилича почти на камбанария — каза леди Елена.

— Да, госпожо, и ако едната меле хляба за тялото, другата меле хляба за душата. Те си приличат и в това отношение.

— Да отидем там — отвърна Гленарван.

Тръгнаха. След половин час път почвата, обработена от човешка ръка, се промени. Преходът от безплодна месност към обработено поле бе внезапен. Вместо храсталаци се показа жив плет, който ограждаше наскоро разработено пространство. Няколко говеда и половин дузина коне пасяха в ливади, оградени със здрави акации, взети от обширните разсадници на остров Кенгуру. Постепенно се показаха и ниви, покрити с житни растения, няколко акра^[2] с щръкнали златни класове, подобни на кошери купи сено, наскоро оградени овощни градини и една прекрасна градина, достойна за Хораций, в която приятното се сливаше с полезното, после хангари и добре разпределени стопански сгради и най-сетне едно просто, но удобно жилище, над което господствуваше веселата с изострено кубе мелница и го милваше с подвижната сянка на големите си крила.

В този момент, предупреден от лай на четирите грамадни кучета за пристигането на чужденци, от главната постройка излезе петдесетгодишен мъж с открито, приятно лице. След него се показаха пет хубави и здрави момчета, придружени от майка си, едра и яка жена. Човек не можеше да се заблуди: този мъж, заобиколен от юначното си семейство всред тия още нови постройки, в тази девствена страна, представляваше завършен тип на ирландски колонист, който, отчаян от мизерията в своята страна, бе тръгнал да търси щастие и богатство отвъд моретата.

Гленарван и спътниците му не се бяха още представили, не бяха имали време да кажат имената нито званията си и вече ги посрещаха с любезни думи:

— Чужденци, бъдете добре дошли в къщата на Пади О’Мур.

— Ирландец ли сте? — запита Гленарван, като пое ръката, която му предлагаше колонистът.

— Бях — отговори Пади О’Мур. — Сега съм австралиец. Влезте, господа. Които и да сте, този дом е ваш дом!

Не оставаше друго, освен да приемат без церемонии тази толкова любезна покана. Леди Елена и Мери Грант, предвождани от мисис О’Мур, влязоха в жилището, докато синовете на колониста помагаха на гостите да се освободят от оръжието си.

Просторна зала, прохладна и светла, заемаше партера, на къщата, построена от здрави и дебели дъбови дъски, разположени хоризонтално. Няколко дървени пейки, прикрепени към светло боядисаните стени, десетина табуретки, два дъбови шкафа, в които бяха подредени бели фаянсови чинии и кани от лъскав калай, една широка и дълга маса, около която бяха насядали свободно двадесет души, съставляваха мебелировката, достойна за тази солидна къща и за нейните здрави обитатели.

Поднесоха обед. Супникът димеше между ростбива и печения овнешки бут, а около тях бяха поставени големи чинии с маслини, грозде и портокали. На масата имаше всичко необходимо, та дори и излишни неща. Домакинът и домакинята бяха толкова гостоприемни, масата толкова голяма и отрупана с вкусни неща, че би било неучтиво да не седнеш на нея. Ратаите на равна нога с господари вече бяха насядали около масата. Пади О’Мур посочи с ръка местата, определени за гости.

— Аз ви чаках — каза той съвсем просто на лорд Гленарван.

— Вие? — попита лордът доста учуден.

— Аз чакам винаги тия, които ще дойдат — отговори ирландецът.

После, докато семейството му и ратаите стояха смирено прави, той прочете със сериозен глас молитвата. Леди Елена беше трогната от тази простота на нравите и от един поглед на мъжа си разбра, че и той е възхитен.

Всички ядоха с голям апетит. Поведе се общ разговор. От шотландец до ирландец има само една стъпка. Реката Туйд^[3], широка едва няколко метра, дълбае между Англия и Шотландия пропаст, по-дълбока, отколкото двадесетте левги на Ирландския канал, който отделя Стара Каледония от Зеления Ерин. Пади О’Мур разказа историята си. Това беше историята на всички емигранти, които мизерията прогонва от родината им. Много от тях търсят щастие в далечни страни, но намират само разочарования и беди. Те упрекват съдбата, като пропускат да обвинят собственото си умствено ограничение, мързел и пороци. Който е трезвен и смел, пестелив и енергичен, успява.

Такъв беше Пади О’Мур. Напуснал Дъндалк, където умирал от глад, той отвел със себе си семейството си в Австралия, слязъл в Аделаида, предпочел пред труда на миньора по-малко изтощителния труд на земеделеца и само след два месеца започнал да разработва земята, която беше сега толкова цветуща.

Цялата територия на Южна Австралия е разделена на стопанства от по осемдесет акра. Тия участъци правителството раздава на заселниците, които, ако са работливи, могат да преживеят и да икономисват по осемдесет лири стерлинги.

Пади О’Мур знаеше това. Неговите агрономически познания му помагаха много. Той живиееше и икономисваше и с печалбите от първия участък придоби нови. Семейството му цъфтеше, земята също. Ирландският селянин се бе превърнал в поземлен собственик и макар че стопанството му съществуваше само от две години, той притежаваше петстотин акра облагородена от него земя и петстотин глави добитък. След като е бил роб на европейци, сега той беше господар на себе си и независим, колкото човек може да бъде независим и в най-свободната страна на света.

Гостите отговориха на разказа на ирландския емигрант с искрени и откровени поздравления. След като привърши историята си, Пади О’Мур очакваше по всяка вероятност да чуе и тяхната, но не направи нищо, за да предизвика това. Той беше от ония дискретни хора, които казват: ето кой съм аз, но не ви питам кои сте вие. Гленарван имаше интерес да заговори веднага за „Дънкан“, за появата му на нос Вернули и за издирванията, които той провеждаше с неуморно упорство. Но като човек, който се насочва право към целта, той разпита най-напред Пади О’Мур за корабокрушението на „Британия“.

Отговорът на ирландеца не беше благоприятен. Той никога не бе чувал за „Британия“. От две години насам не бе имало корабокрушение край този бряг било по-горе, било по-долу от носа. А въпросната катастрофа беше само преди две години. Той можеше да твърди с пълна увереност, че корабокрушенците не са били захвърлени на тая част от западното крайбрежие.

— Сега, милорде — добави той, — позволете ми да ви запитам какъв интерес имате да ми задавате този въпрос.

Гленарван разказа на заселника историята на документа, пътуването на яхтата и предприетите опити за намирането на капитан Грант. Той не скри, че най-съкровените му надежди рухнаха пред толкова категоричните твърдения и че той не вярваше вече да може да намери корабокрушенците от „Британия“.

Тия думи натъжиха слушателите на Гленарван. Робърт и Мери го слушаха с насълзени очи. Паганел не намираше думи на утеха и насърчение. Джон Манглс изпитваше страдание, което нищо не можеше да облекчи. Отчаянието обхващаше вече душите на тези самоотвержени хора, които „Дънкан“ бе довел ненужно до тия далечни брегове, когато се чуха следните думи:

— Милорде, благодарете на бога! Ако капитан Грант е жив, той се намира на австралийска земя.