Жул Верн
Децата на капитан Грант (49)

Глава I
„Мъкуори“

Ако някога тия хора, които търсеха капитан Грант, трябваше да загубят надежда, че ще го видят отново, не беше ли сега, когато бяха загубили всичко? Към коя точка на земното кълбо да насочат нова експедиция? Как да изследват нови земи? „Дънкан“ вече не съществуваше и връщането им веднага в родината не беше възможно. Предприетото от великодушните шотландци дело бе пропаднало. Несполука! Скръбна дума, която няма отзвук в една смела душа, и все пак под ударите на съдбата Гленарван трябваше да признае безсилието си да продължи това самоотвержено дело.

В тази обстановка Мери Грант има куража да не произнесе повече името на баща си. При мисълта за току-що загиналия нещастен екипаж тя сдържа собствената си мъка. Дъщерята отстъпи пред приятелката и сега тя на свой ред утешаваше леди Гленарван, след като беше толкова пъти утешавана от нея! Тя първа заговори за връщане в Шотландия. Като я гледаше колко е смела и примирена, Джон Манглс се възхищаваше от нея. Той искаше да заговори отново в полза на капитана, но Мери го спря с поглед и по-късно му каза:

— Не, господин Джон, трябва да помислим за тия, които пожертвуваха себе си. Лорд Гленарван трябва да се върне в Европа.

— Имате право, мис Мери — отговори Джон Манглс, — това е наложително. Трябва също да се уведомят английските власти за съдбата на „Дънкан“. Но не губете надежда. Ние няма да изоставим започнатите издирвания и, ако се наложи, аз ще ги продължа сам! Ще намеря капитан Грант или ще загина!

Джон Манглс поемаше едно сериозно задължение. Мери го прие и протегна ръка към младия капитан, сякаш да потвърди това споразумение. От страна на Джон Манглс това беше преданост за цял живот, а от страна на Мери — израз на вечна признателност.

През този ден бе решено окончателно да заминат незабавно за Мелбърн. На другия ден Джон отиде да направи справка за заминаващите кораби. Той разчиташе, че между Идън и столицата на Виктория има чести съобщения.

Очакванията му не се оправдаха. Корабите бяха редки. Три или четири кораба, пуснали котва в залива Туфолд, съставляваха целия местен търговски флот. Нито един от тях не отиваше в Мелбърн, Сидней или Поант де Гал. А само в тия три австралийски пристанища Гленарван можеше да намери кораби за Англия. И наистина Peninsular Oriental Steam Navigation Company поддържаше редовна линия между тия три пристанища и метрополията.

При това положение какво трябваше да правят? Да чакат кораб? Това можеше да продължи дълго, защото заливът Туфолд се посещава рядко. А колко кораби само минават покрай него и никога не се отбиват!

След като обмислиха и обсъдиха въпроса, Гленарван бе почти решен да отидат до Сидней по суша, когато Паганел направи едно предложение, което никой не очакваше.

Географът също бе ходил в залива Туфолд и знаеше, че няма превозни средства за Сидней и Мелбърн. Но един от трите кораба, които стояха на котва, се готвеше да отплава за Окленд, столицата на Ика-на-Мауи, северният остров на Нова Зеландия. Паганел предложи да отпътуват с него до Окленд, отдето ще могат по-лесно да се върнат в Европа с някой от корабите на компанията.

Това предложение бе прието, макар че Паганел се въздържа да го подкрепи, както правеше обикновено, с многобройни аргументи. Той се задоволи само да оповести факта и добави, че пътуването няма да трае повече от пет-шест дни. Наистина разстоянието от Австралия до Нова Зеландия не беше повече от хиляда мили.

По странно стечение на обстоятелствата Окленд бе разположен точно на линията на тридесет и седмия паралел, който пътешествениците следваха неотклонно още от Арауканското крайбрежие, и географът можеше да извлече от това обстоятелство аргументи в полза на предложението си, без да бъде обвинен в пристрастие. Това беше наистина много удобен случай да посетят стръмните брегове на Нова Зеландия.

При все това Паганел не изтъкна тази изгода. След две последователни несполуки той очевидно не се решаваше да предложи трето тълкование на документа. Впрочем на какво можеше да наблегне. Не беше ли достатъчно ясно изразено в документа, че капитан Грант се бе спасил на „материк“, а не на остров? А Нова Зеландия е само остров. Това бе неоспоримо. Както и да е, по тази или по друга причина Паганел не свърза предложението си за отиване в Окленд с никаква помисъл за нови издирвания. Той само подчерта, че между тази точка и Великобритания има редовни съобщения, от които можеха лесно да се възползуват.

Джон Манглс подкрепи предложението на Паганел. Той посъветва то да бъде прието, защото не можеха да чакат проблематичното пристигане на кораб в залива Туфолд. Но преди да вземат окончателно решение, той предложи да посетят кораба, за който говореше географът. Гленарван, майорът, Паганел, Робърт и той взеха една лодка и с няколко удара на веслата стигнаха до кораба, който беше закотвен на 400 метра от брега.

Това беше двумачтов кораб от 250 тона и се наричаше „Мъкуори“. Той пътуваше редовно между различните пристанища на Австралия и Нова Зеландия. Капитанът, или по-скоро корабопритежателят, срещна посетителите много грубо. Те разбраха веднага, че имат работа с невъзпитан човек, чиито обноски не се отличаваха много от тия на петимата моряци, които обслужваха кораба. Широкото му червено лице, дебелите му ръце, смазаният му нос, едното му извадено око, пожълтялата му от лулата уста и животинският му израз обрисуваха Уйл Халей като неприятен човек. Но пътешествениците нямаха избор и за едно няколкодневно пътуване нямаше защо да бъдат толкова придирчиви.

— Кого търсите, хей вие там? — запита Уйл Халей непознатите, които се изкачваха на палубата на кораба му.

— Капитана — отговори Джон Манглс.

— Аз съм — каза Халей. — После?

— „Мъкуори“ за Окленд ли ще отплава?

— Да. После?

— С какъв товар?

— С всичко, което се продава, и всичко, което се купува. После?

— Кога заминава?

— Утре по пладне с отлива. После?

— Бихте ли взели пътници?

— Зависи от пътниците, и то ако са съгласни да се хранят от общия казан.

— Те ще си носят храна.

— После?

— После?

— Да. Колко са?

— Девет, от които две дами.

— Нямам кабини.

— Ще ги настаним в рубката^[1], която ще оставите на тяхно разположение.

— После?

— Приемате ли? — каза Джон Манглс, който не се смущаваше от обноските на капитана.

— Трябва да видим — отговори собственикът на „Мъкуори“.

Уйл Халей мина един-два пъти по палубата, като удряше силно пода с грубите си подковани ботуши, после изведнъж се върна при Джон Манглс.

— Какво ще платите? — запита той.

— Колко искате? — отговори Джон.

— Петдесет лири.

Гленарван кимна в знак на съгласие.

— Добре, петдесет лири — отговори Джон Манглс.

— Но само пътя — добави Уйл Халей.

— Само пътя!

— Храната отделно!

— Отделно.

— Уговорено. После? — каза Уйл и протегна ръка.

— Какво после?

— Предплата?

— Ето половината, двадесет и пет лири — каза Джон Манглс, като наброи парите, които корабопритежателят сложи в джоба си, без да благодари.

— Утре на кораба — каза той, — до пладне. Все едно дали сте тук, или ви няма, ще потегля.

— Ще бъдем.

След тия думи Гленарван, майорът, Робърт, Паганел и Джон Манглс напуснаха кораба, без Уйл Халей дори да докосне с пръст мушамената си шапка, нахлузена върху червената му рошава коса.

— Какъв грубиян! — каза Джон.

— На мене пък ми харесва — отговори Паганел, — истински морски вълк.

— Истинска мечка — отвърна майорът.

— Дори предполагам — добави Джон Манглс, — че в миналото тази мечка е търгувала с роби.

— Какво значение има това — отговори Гленарван, — щом като той командува „Мъкуори“ и „Мъкуори“ отива в Нова Зеландия. От Туфолд бей до Окленд ще го виждаме малко, а след Окленд въобще няма да го видим.

Леди Елена и Мери Грант научиха с удоволствие, че заминаването беше определено за другия ден. Гленарван ги предупреди, че на „Мъкуори“ нямаше удобствата, които имаха на „Дънкан“. Но след толкова изпитания те нямаше защо да бъдат придирчиви. На мистър Олбинет бе поръчано да приготви провизиите. От изчезването на „Дънкан“ бедният човек непрекъснато оплакваше останалата на яхтата нещастна мисис Олбинет, която по всяка вероятност бе станала жертва заедно с останалия екипаж на свирепостта на каторжниците. Все пак той изпълни задълженията си на стюард с обичайното си старание и „допълнителната храна“ се състоеше от подбрани продукти, които сигурно никога не са били включвани в обикновената храна на „Мъкуори“. За няколко часа провизиите бяха набавени.

През това време майорът шконтира при един сарафин чекове, които Гленарван имаше срещу Юниън банк от Мелбърн. Гленарван не искаше да останат без злато, а също и без оръжия и муниции. Целият арсенал от оръжия бе възобновен.

Що се отнася до Паганел, той се снабди с една великолепна карта на Нова Зеландия, отпечатана от Джонстън в Единбург.

Мълреди беше съвсем добре. Той вече почти не чувствуваше раната, от която едва не умря. Няколко часа морски въздух щяха да го излекуват окончателно. Той разчиташе на лечебните свойства на тихоокеанските ветрове.

Уйлсън бе натоварен да подреди на „Мъкуори“ помещението, отредено за пътниците. Добре изметена и измита с четка, рубката се преобрази. Вдигайки рамене, Уйл Халей остави моряка да прави, каквото иска. Гленарван и неговите спътнички и спътници не го интересуваха. Той дори не знаеше имената им. Този „допълнителен товар“ му носеше петдесет лири и това беше всичко. За него бяха по-ценни двестате тона щавени кожи, с които бе изпълнен хамбарът му. Преди всичко кожите, а после хората. Той беше търговец. Що се отнася до качествата му на моряк, той минаваше за добър познавач на тия морета, в които кораловите рифове правят плаването много опасно.

Гленарван пожела да използува последните няколко часа на деня, за да се върне на оная точка на брега, където минаваше тридесет и седмият паралел. Две бяха причините за това.

Първо, той искаше да посети още веднъж предполагаемото място на корабокрушението. Еъртън е бил сигурно боцман на „Британия“ и тя може би наистина се бе разбила в тази част на източните брегове на Австралия. А не трябваше да напуснат така лесно едно място, което вече нямаше да видят.

И второ, дори и да нямаше следи от „Британия“, не беше ли тук мястото, където „Дънкан“ бе попаднал в ръцете на каторжниците? Сигурно е имало борба! Може би ще намерят на брега следи от тази борба, от отчаяната съпротива на екипажа? Ако екипажът бе издавен, вълните не бяха ли изхвърлили някой труп на брега?

Гленарван извърши този оглед наедно с верния си Джон. Съдържателят на хотел „Виктория“ постави на тяхно разположение два коня и те поеха на север по пътя, който обикаля залива Туфолд.

Обиколката беше много тъжна. Гленарван и капитанът яздеха, без да говорят. Но се разбираха. Те се измъчваха от същите мисли и от същите тревоги. Очите им гледаха разядените от морето скали и нямаше нужда нито да си задават въпроси, нито да си отговарят.

Благодарение на усърдието и съобразителността на Джон, всяка точка на брега бе основно проучена. Прегледаха грижливо и най-малките заливчета, наклонени плажове и пясъчни плата, където не много силните приливи на Тихия океан биха могли да изхвърлят остатъци от разбития кораб, но не намериха нищо, което би оправдало предприемането на нови изследвания по тия места.

Те все още не можеха да открият следи от корабокрушението.

Що се отнася до „Дънкан“, и от него нищо. Цялата тази крайбрежна част на Австралия беше пуста.

При все това Джон Манглс намери покрай брега ясни следи от лагеруване и под уединените миалсови дървета остатъци от скорошни огньове. Дали някое чергарско племе не бе минало преди няколко дни оттук? Не, защото Гленарван забеляза един предмет, който доказваше по неоспорим начин, че именно каторжниците са били по тая част на брега.

Този предмет беше износена и закърпена рубашка на сиви и жълти черти, злокобен парцал, захвърлен до дънера на едно дърво. Тя носеше регистрационен номер на изправителния дом в Пърт. Каторжника го нямаше, но неговата гнусна дрипа свидетелствуваше, че той бе минал оттук. Тази ливрея на престъпността, след като бе носена от някой негодник, сега гниеше върху тоя пустинен бряг.

— Виждате ли, Джон — каза Гленарван, — каторжниците са били тук! Ами нещастните ни другари от „Дънкан“?…

— Да! — отговори Джон с глух глас. — Няма съмнение, че те са били свалени на брега и че са погинали.

— Нещастните — извика Гленарван. Ако някога ми паднат онези в ръцете, ще отмъстя за моя екипаж!…

От скръб лицето на Гленарван взе сурово изражение. Няколко минути лордът стоя неподвижно, устремил поглед към огромната океанска шир, сякаш искаше да открие с последен взор някой загубен в пространството кораб. После погледът му загасна, лицето му прие обикновеното си изражение и той, без да произнесе нито дума, без какъвто и да е жест, препусна по пътя за Идън.

Оставаше да се извърши само една формалност, да се направи декларация пред полицейския комисар за събитията, които се бяха случили. Сториха това още същата вечер пред комисаря Томас Бенкс, който, пишейки протокола, едва скри задоволството си. Той чисто и просто бе очарован от заминаването на Бен Джойс и на шайката му. Целият град сподели това задоволство. Каторжниците бяха напуснали Австралия! Вярно, това беше станало след едно ново престъпление, но все пак бяха заминали. Тази важна новина бе веднага телеграфирала на властите в Мелбърн и Сидней.

След като направи декларацията си, Гленарван се върна в хотел „Виктория“.

Пътешествениците прекараха доста тъжно тази последна вечер. Мислите им се въртяха около страната, която им донесе толкова нещастия. Те си спомняха колко големи бяха надеждите им на нос Бернули и как тия надежди бяха жестоко разбити в залива Туфолд!

Колкото до Паганел, той беше обзет от някакво трескаво възбуждение. Джон Манглс, който го наблюдаваше още от случката при река Сноуи, чувствуваше, че на географа хем му се иска, хем не му се иска да говори. На няколко пъти той му задава въпроси, на които Паганел не отвърна нищо.

При все това вечерта, като го изпращаше до стаята му, Джон го запита защо е нервен.

— Драги Джон — отговори уклончиво Паганел, — аз не съм по-нервен от обикновено.

— Господин Паганел — продължи Джон, — вие криете някаква тайна, която ви измъчва!

— Може би! — възкликна географът. — Но то е по-силно от мене!

— Кое е по-силно от вас?

— От една страна, радостта ми, от друга, отчаянието.

— Вие сте едновременно радостен и отчаян?

— Да, радостен и отчаян, че отивам в Нова Зеландия.

— Да не би да имате някои указания? — запита живо Джон Манглс. — Да не би да сте намерили загубените следи?

— Не, приятелю Джон! От Нова Зеландия няма връщане! Но все пак… Най-сетне вие познавате човешката природа! Додето човек диша, все се надява! И моят девиз е „Spiro, spero“^[2], който е най-хубавият девиз на света.