Жул Верн
Децата на капитан Грант (39)

Глава XIII
ПЪРВА ПРЕМИЯ ПО ГЕОГРАФИЯ

Няколко хълма се открояваха с продълговатите си профили на хоризонта и преграждаха равнината на две мили от железопътната линия. Скоро колата навлезе в тесни и лъкатушещи котловини. Те водеха до една прекрасна област, където великолепни дървета, събрани не в гори, а по няколко на едно място, растяха с истинска тропическа буйност. Между тях най-красивите бяха „казуаринас“, които, изглежда, бяха взели от дъба здравото стъбло, от акацията благоуханните шушулки и от бора твърдостта на листата, макар и светлозелени. Помежду клоните им се подаваха много интересните конусовидни върхове на „banksia latifolia“, чиято слабост е извънредно елегантна. Големи храсти с увиснали вейки наподобяваха струи зелена вода, която прелива от препълнен градински басейн. Погледът се колебаеше между всички тия природни прелести и не знаеше къде да съсредоточи своето възхищение.

Отрядът се беше спрял за малко. По искане на леди Елена Еъртън задържа колата. Дебелите плътни колела престанаха да скърцат върху кварцовия пясък. Под групите дървета се простираха дълги зелени килими. Правилно подредени купчинки, които изпъкваха над почвата, ги разделяха на все още доста забележими квадрати, наподобяващи огромна шахматна дъска.

Паганел не се излъга при вида на тия зелени изолирани хълмчета, така поетично разпределени за вечен покой. Той позна очертанията на гробове, чиито последни следи тревата заличаваше и които пътешествениците срещат вече много рядко в Австралия.

— Лесовете на смъртта! — каза той.

И наистина това беше туземно гробище, но толкова свежо, толкова сенчесто, така развеселено от полета на птичките, така увличащо, че не възбуждаше никаква тъга. То можеше да се вземе за една от градините на рая, по времето когато смъртта е била изгонена от земята. То сякаш бе направено за живите. Но тия гробове, които диваците поддържат така благочестиво, вече изчезваха от настъпващия прилив на зеленината. Завоеванието бе изгонило австралиеца далеч от земите, където почиват неговите прадеди, и колонизацията щеше скоро да превърне тия „долини на смъртта“ в пасбища. Затова тези гробища са станали рядкост и колко от тях се тъпчат от безразличния пътешественик, без той и да подозира, че там почиват и скорошни поколения.

Паганел и Робърт бяха изпреварили другарите си и вървяха между могилките по малки сенчести алеи. Те говореха и се поучаваха взаимно, защото географът твърдеше, че извличал голяма полза от разговорите си с младия Грант. Не бяха изминали и четвърт миля, когато лорд Гленарван видя, че спират; после слязоха от конете и се наведоха към земята. Ако се съдеше по изразителните им жестове, те разглеждаха нещо много интересно.

Еъртън подкара бързо воловете и колата скоро настигна двамата приятели. Причината за тяхното спиране и учудване се изясни веднага. Под сянката на една великолепна „банксия“ спеше спокойно осемгодишно момче туземче, облечено в европейски дрехи. То имаше характерните черти на своята раса и човек мъчно можеше да се излъже. Къдравите му коси, почти черният цвят на кожата му, сплеснатият нос, дебелите устни и необикновената дължина на ръцете го отнасяха веднага към туземците от вътрешността. Но изразът на лицето му беше интелигентен и доказваше, че образованието беше вече издигнало това малко диваче над първобитния му произход.

Леди Елена се заинтересува от детето, слезе от колата и скоро целият отряд заобиколи туземчето, което спеше дълбоко.

— Бедното дете — каза Мери Грант, — дали не се е загубило в тази пустиня?

— Предполагам — отговори леди Елена, — че то е дошло отдалеч, за да посети тези гробища, където навярно почиват тия, които то обича!

— Не трябва да го изоставяме! — каза Робърт. — То е самичко и…

Състрадателните думи на Робърт бяха прекъснати от раздвижването на малкия туземец, който се обърна, без да се събуди. Но сега всички се учудиха извънредно много, защото видяха на раменете му надпис, който гласеше:

„Толине

да бъде отведен в Ечука,

поверен на грижите на Джефрис

Смит, железопътен пощальон.

Пътуването е платено,“

— Това са англичаните! — извика Паганел. — Те изпращат едно дете като колет! Дават го на багаж. Казвали са ми това, но не исках да повярвам.

— Бедното момченце! — каза леди Елена. — Дали не е било във влака, който дерайлира при Кемдънбридж? Може би родителите му са загинали и то е останало само на света!

— Не вярвам, госпожо — отговори Джон Манглс. — Надписът сочи обратното, че е пътувало само.

— Събужда се — каза Мери Грант.

И наистина детето се събуждаше. Малко по малко очите му се отвориха, но веднага пак се затвориха поради ослепителната дневна светлина. Леди Елена му взе ръката. То стана и изгледа учудено групата пътешественици.

Отначало по лицето му се изписа страх, но присъствието на леди Елена го успокои.

— Разбираш ли английски, момченце? — запита го младата жена.

— Разбирам и говоря — отговори детето на родния език на пътешествениците, но с много подчертан акцент.

Произношението му напомняше акцента на французите, когато говорят английски.

— Как се казваш? — запита леди Елена.

— Толине — отговори туземчето.

— А, Толине! — провикна се Паганел. — Ако не се лъжа, това на австралийски значи „кора на дърво“?

Толине кимна утвърдително с глава и пак заразглежда пътничките.

— Откъде идваш, дете мое? — поде леди Елена.

— От Мелбърн, с плака за Сендхърст.

— Беше ли във влака, който дерайлира на Кемдънския мост? — запита Гленарпан.

— Да, господине — отговори Толине.

— Сам ли пътуваше?

— Сам. Преподобният отец Пакстън ме бе поверил на Джефрис Смит, но за нещастие бедният железопътен пощальон загина.

— Ти никой друг ли не познаваше във влака?

— Никой друг, господине, но господ бди над децата и никога не ги изоставя.

Толине говореше тия неща с благ глас, който бе трогателен. Това дете беше едно от туземчетата, покръстени от английските мисионери и възпитани в строгия дух на методистката църква. Спокойните му отговори, спретнатата му външност, тъмният костюм му придаваха вече вид на малък пастор.

Но къде отиваше то през тия пустинни области и защо беше напуснало Кемдънбридж? Леди Елена го разпита за тия неща.

— Връщах се при моето племе в Лечлен — отговори детето. — Искам да видя семейството си.

— Те австралийци ли са? — запита Джон Манглс.

— Австралийци от Лечлен — отговори Толине.

— Имаш ли майка, баща? — запита Робърт Грант.

— Да, братко — отговори Толине и протегна ръката си към младия Грант, който се трогна от обръщението „брат“. Той прегърна малкото туземче, а това беше достатъчно те да станат веднага приятели.

Междувременно пътешествениците, живо заинтересувани от отговорите на малкото диваче, бяха насядали около него и го слушаха. Слънцето вече се скриваше зад дърветата. Понеже мястото беше удобно за лагеруване, а няколкото мили, които биха извървели преди настъпването на нощта, нямаха особено значение, Гленарван даде заповед да приготвят всичко за нощуване. Еъртън разпрегна воловете. С помощта на Мълреди и Уйлсън той им сложи букаи и ги пусна да пасат свободно. Разпънаха палатката. Олбинет приготви вечерята. Толине дълго време отказваше да вземе участие във вечерята, въпреки че беше гладен. Всички се наредиха около масата, а двете деца седнаха едно до друго. Робърт избираше за своя нов приятел най-добрите парчета, а Толине ги приемаше с плаха сдържаност, пълна с чар.

Разговорът не замираше. Всички се интересуваха от детето и го разпитваха. На всекиго се искаше да узнае историята му. Тя беше много проста. Миналото му беше това на всички туземче-та, които близките до колониите племена поверяваха от ранна възраст на благотворителните дружества. Австралийците имат мек нрав. Те не изпитват спрямо завоевателите си оная непримирима ненавист, с която се отличават новозеландците и някои племена от Северна Австралия. Те посещават големите градове Аделаида, Сидней, Мелбърн и се разхождат по улиците в доста примитивно облекло. Търгуват с някои свои домашни изделия, като ловни и риболовни принадлежности или оръжия, а някои от шефовете им навярно от икономически съображения оставят доброволно децата си да използуват изгодите на английското възпитание.

Така направили и родителите на Толине, истински диваци от Лечлен, обширна област зад реката Мърей! От пет години, които прекарало в Мелбърн, детето не било виждало никой от близките си. При все това неугасващата привързаност към семейството продължаваше да живее в сърцето му. То бе поело отново тежкия път през пустинята само за да види племето си, което може би е пръснато, и семейството си, навярно вече изтребено.

— А след като видиш родителите си, ще се върнеш ли пак в Мелбърн, детето ми? — запита го леди Гленарван.

— Да, госпожо — отговори Толине, като гледаше младата жена с искрена нежност.

— А какво мислиш да правиш един ден?

— Искам да изтръгна братята си от бедността и невежеството си! Искам да ги просветя, да ги науча да познават и обичат бога! Искам да стана мисионер.

Тия думи, произнесени с въодушевление от едно осемгодишно дете, можеха да предизвикат смях у хора лекомислени и присмехулници, но сериозните шотландци ги разбраха и се отнесоха с уважение към тях. Паганел бе трогнат до дъното на душата си и почувствува голяма симпатия към младото туземче.

Трябва да се признае, че до този момент дивачето в европейски дрехи не му харесваше. Той не беше дошъл в Австралия, за да гледа австралийци в рединготи! Той ги искаше покрити само с „татуировки“. „Приличното“ облекло на малкия объркваше понятията му. Но възторжените слова на Толине го принудиха да си промени мнението и той се обяви за негов поклонник. Впрочем краят на разговора направи от географа най-добрия приятел на малкото австралийче.

На един въпрос на леди Елена Толине отговори, че е учил в педагогическото училище в Мелбърн, ръководепо от преподобния мистър Пакстън.

— А какво те учиха в това училище? — запита леди Гленарван.

— Учихме библията, математика, география…

— А, география! — извика Паганел, засегнат на слабото си място.

— Да, господине — отговори Толине. — Дори получих преди януарската ваканция първа премия по география.

— Ти си получил премия по география, момчето ми?

— Ето я, господине — каза Толине и извади една книга от джоба си.

Това беше библия, малък формат, с хубава подвързия. На гърба на първата страница бе написано: Мелбърнско педагогическо училище, I-ва премия по география на Толине от Лечлен.

Паганел не можа да издържи. Австралиец, който познава географията, това го очарова и той целуна Толине по двете бузки също както преподобният Пакстън в момента на раздаване на наградите. Паганел обаче би трябвало да знае, че тия факти не са рядкост в австралийските училища. Младите дивачета проявяват голяма склонност към географията, която заучават лесно, докато математиката им е много противна.

Самият Толине не разбра нищо от нежностите на учения. Леди Елена трябваше да му обясни, че Паганел е известен географ, а в случай на нужда и отличен учител.

— Учител по география ли? — отвърна Толине. — О, господине, изпитайте ме!

— Да те изпитам, момчето ми! — каза Паганел. — С голямо удоволствие! Дори се канех да го направя без твое разрешение. Много съм любопитен да узная как се преподава география в мелбърнското училище.

— Ами ако Толине знае повече от вас, Паганел! — каза Мак Набс.

— Какво говорите? — провикна се географът. — Да знае по-вече от секретаря на Французкото географско дружество?

После, като нагласи очилата си на носа, изпъна дългото си тяло и придоби сериозен вид, какъвто подобава на учител, започна да задава въпроси.

— Ученик Толине — каза той, — станете!

Толине, който вече беше станал, не можеше повече да се изправи и зачака скромно въпросите на географа.

— Ученик Толине — поде Паганел, кои са петте части на света?

— Океания, Азия, Африка, Америка и Европа — отговори Толине.

— Отлично! Да говорим първо за Океания, понеже сега се намираме в нея. Кажете на колко главни части се дели тя.

— Тя се разделя на Полинезия, Малайзия, Микронезия и Ме-галезия. Нейните главни острови са Австралия, която принадлежи на Англия, Тасмания, която принадлежи на Англия, островите Чатам, Окленд, Макери, Кермадек, Мейкин, Мараки и пр., които принадлежат на Англия.

— Добре — отговори Паганел, — а Нова Каледония, островите Сандвич, Мендана, Потому?

— Тия острови са под английски протекторат.

— Как? Под английски протекторат? — извика Паганел. — Струва ми се, напротив, че Франция…

— Франция! — отговори малкото момче твърде учудено.

— Я гледай! Я гледай! — каза Паганел. — Това ли ви учат в мелбърнското средно училище?

— Да, господин учителю, но това лошо ли е?

— Прекрасно — отговори Паганел. — Цяла Океания принадлежи на англичаните! Така да бъде! Да продължим.

Паганел беше полуобиден и полуучуден, което забавляваше майора.

Изпитването продължи.

— Да минем на Азия — каза географът.

— Азия — отговори Толине — е огромна страна. Столицата й е Калкута. Главните градове са Бомбай, Мадрас, Каликут, Аден, Малака, Сингапур, Пегу, Коломбо. Острови: Лакадивски, Маледивски, Чагос и пр. Принадлежи на Англия.

— Добре! Добре, ученико Толине. А Африка?

— В Африка има две главни колонии: на юг Кап със столица Каптаун и на запад английските владения с главен град Сиера Леоне.

— Добър отговор! — каза Паганел, който започна да се забавлява с тази въображаема английска география, която наистина се преподаваше. — А Алжир, Мароко, Египет… заличени от английските атласи! Ще бъда много доволен да поговорим сега за Америка!

— Тя се разделя — поде Толине — на Северна и Южна Америка. Първата принадлежи на Англия с Канада, Нов Брънсуийк, Нова Шотландия и Съединените щати под управлението на губернатора Джонсън.

— Губернаторът Джонсън! — извика Паганел. — Наследникът на великия и добър Линкълн, който бе убит от един фанатик на робството! Отлично! От това по-добре не може да бъде. А що се отнася до Южна Америка с Гвиана, Малуи, Шотландския архипелаг, Георгия, Ямайка, Тринидад и пр., тя принадлежи също на англичаните! Не съм аз човекът, който ще спори по този въпрос. Но, Толине, много бих искал да знам какво е мнението ти или по-скоро мнението на твоите преподаватели върху Европа?

— Европа? — отговори Толине, който не разбираше нищо от възбуждението на географа.

— Да! Европа! На кого принадлежи Европа?

— Европа принадлежи на англичаните — отговори убедено момчето.

— Така си и мислех — поде Паганел. — Но как? Ето какво бих искал да знам.

— На Англия принадлежат Шотландия, Ирландия, Малта, островите Джерсей и Гернсей, Йонийските острови, Хебридските, Шотланд, Оркадски…

— Добре! Добре, Толине, но има и други страни, които ти пропускаш да споменеш, момчето ми!

— Кои, господине — отговори детето без да се смущава.

— Испания, Русия, Австрия, Прусия, Франция?

— Топа са провинции, а не държави — каза Толигге.

— Това е вече прекалено! — провикна се Паганел, като дръпна очилата си от носа.

— Разбира се, столицата на Испания е Гибралтар.

— Прекрасно! Отлично! Съвършено! А Франция? Аз съм французин и много бих искал да знам кому принадлежа.

— Франция — отговори спокойно Толине — е английска провинция с главен град Кале.

— Кале! — провикна се Паганел. — Как? Ти мислиш, че Кале принадлежи още на Англия?

— Разбира се.

— И това е столицата на Франция?

— Да, господине, и там е резиденцията на губернатора лорд Наполеон…

При тия думи Паганел избухна в смях. Толине не знаеше какво да мисли. Изпитваха го, той отговори колкото можеше. За странността на своите отговори, която и не подозираше дори, той не можеше да носи вина. У него не се чувствуваше никакво смущение и той чакаше важно края на този необясним смях.

— Виждате ли, Паганел, — каза, смеейки се майорът. — Нямах ли право, като твърдях, че ученикът Толине ще знае повече от вас?

— Разбира се, драги майоре — отвърна географът. — Ето как се преподава географията в Мелбърн? Няма що, добре я карат учителите от средното училище! Европа, Азия, Африка, Америка, Океания, целият свят, всичко на англичаните! Бога ми, при такова находчиво образование ми става ясно защо туземците се подчиняват! Какво мислиш, Толине, и луната ли принадлежи на англичаните?

— Тя ще им принадлежи — отговори сериозно младото диваче.

Сега вече Паганел скочи. Не го сдържаше на едно място. Чувствуваше нужда да се насмее свободно и затова се отдалечи на четвърт миля от лагера.

Междувременно Гленарван бе отишъл да потърси една книга от пътната библиотека. Това беше учебник по география от Самюъл Ричардсън, книга много ценна в Англия и, разбира се, много по-осведомена, отколкото учителите в Мелбърн.

— Ето, моето момче — каза той на Толине, — вземи и пази тази книга. Някои от твоите географски идеи са погрешни и ти трябва да ги изправиш. Давам ти един спомен от нашата среща.

Толине взе книгата, без да отговори. Той я разгледа внимателно, клатейки недоверчиво глава, и не се решаваше да я сложи в джоба си.

Нощта обаче бе настъпила. Часът беше десет. Трябваше да се мисли за почивка, за да могат да се събудят на разсъмване. Робърт предложи на приятеля си Толине да подели с него леглото си.

Малкият туземец прие.

Няколко минути след това леди Елена и Мери Грант отидоха в колата, а пътешествениците се изтегнаха под палатката, докато смехът на Паганел се чуваше още и се смесваше с ниското и приятно пеене на дивите свраки.

На другия ден, когато в шест часа слънчевите лъчи събудиха пътешествениците, те търсиха напразно австралийското дете. Толине бе изчезнал. Искаше ли той час по-скоро да стигне до Лечлен, или се беше оскърбил от смеха на Паганел, това никой не знаеше.

Но когато леди Елена се събуди, тя намери на гърдите си букетче полски мимози, а Паганел в джоба на дрехата си географията от Самюъл Ричардсън.