Жул Верн
Децата на капитан Грант (54)

Глава VI
В която човекоядството се разглежда теоретически

Първият начин за спасение, опитан от Джон Манглс, не сполучи. Трябваше да прибегнат незабавно до втория. Стана ясно, че не могат да изтеглят „Мъкуори“ и че единственият изход от това положение беше да го напуснат. Да останат на него и да чакат проблематична помощ би било непредпазливост и лудост. Докато дойде до мястото на крушението някой случаен кораб, „Мъкуори“ щеше да бъде разбит на парчета! Първата буря или само малко по-бурни вълни, повдигнати от идещите от открито море ветрове, щяха да го повалят върху пясъците, да го разбият, раздробят и разпръснат остатъците му. Джон искаше да се доберат до брега преди тази неминуема гибел.

Той предложи да построят сал, достатъчно здрав, за да отнесе до новозеландския бряг пътниците и достатъчно количество хранителни запаси.

Нямаше място за разисквания, а трябваше да действуват. Работата започна и беше доста напреднала, когато настъпи нощта.

Към осем часа вечерта, след вечерята, докато леди Елена и Мери Грант почиваха върху диваните в рубката, Паганел и другарите му се разхождаха по палубата и разискваха важни въпроси. Робърт не искаше да се отдели от тях. Смелото момче слушаше с напрегнато внимание, готово да помогне, да извърши някое опасно дело.

Паганел бе запитал Джон Манглс дали салът не можеше, вместо да свали пътешествениците на брега, да плава покрай него до Окленд. Джон отговори, че с толкова несигурен плавателен съд това е невъзможно.

— А това, което не можем да направим със сала — каза Паганел, — можехме ли да го направим с лодката на ветрохода?

— В краен случай, да — отговори Джон Манглс, — но при условие, че пътувахме през деня, а нощем седяхме на котва.

— Значи тия негодници, които ни напуснаха…

— О, те ли? — отговори Джон Манглс. — Те бяха пияни и се страхувам, че при тази страшна тъмнина са заплатили с живота си подлата измяна.

— Толкова по-зле за тях — поде Паганел, — но толкова по-зле и за нас, защото лодката можеше да ни бъде много полезна.

— Няма какво да се прави, Паганел! — каза Гленарван. — Салът ще ни отведе на брега.

— Тъкмо това исках да избегнем — отговори географът.

— Какво? Нима едно пътуване от най-много двадесет мили може да изплаши хора като нас, привикнали на умора, особено след това, което извършихме в пампасите и Австралия?

— Приятели — отговори Паганел, — не се съмнявам в храбростта на моите другари. Двадесет мили! Това е нищо във всяка друга страна, но не и в Нова Зеландия. Надявам се, че не ме смятате за страхлив. Нали аз ви увлякох да прекосим Америка и Австралия? Но тук, повтарям, всичко е за предпочитане пред пътуването в тази коварна страна.

— По-добре всичко друго, отколкото да се изложим на сигурна смърт в този заседнал кораб — отвърна Джон Манглс.

— От какво толкова има да се боим в Нова Зеландия? — запита Гленарван.

— От диваците! — отговори Паганел.

— От диваците! — възрази Гленарван. — Не можем ли да ги избегнем, като вървим по брега? Впрочем нима нападението на няколко жалки диваци може да изплаши десет европейци, добре въоръжени и решени да се бранят?

— Не става дума за жалки диваци — отговори Паганел, като поклати глава. — Новозеландците са групирани в страшни племена, които се борят срещу английското владичество, срещу нашествениците, като често ги побеждават и винаги ги изяждат!

— Човекоядци! — ужаси се Робърт. — Човекоядци!

После го чуха да прошепва:

— Сестра ми! Госпожа Елена!

— Не бой се, детето ми! — отговори Гленарван, за да успокои Робърт. — Нашият приятел Паганел преувеличава.

— Нищо не преувеличавам — възрази Паганел. — Робърт показа, че е мъж, и аз го считам за мъж, като не скривам истината. Новозеландците са най-жестоките, да не кажа, най-лакомите от всички човекоядци. Те изяждат всичко, което им попадне. За тях войната не е нищо друго освен лов на вкусен дивеч, наречен човек, и трябва да се признае, че това е единствената логична война. Европейците убиват неприятелите си и ги погребват. Диваците убиват неприятелите си и ги изяждат. И както много добре забелязва моят съотечественик Тусенел, не е толкова голямо зло да опечеш своя неприятел, когато е мъртъв, колкото да го убиеш, когато той не иска да умре.

— Паганел — отговори майорът, — за това можем да поспорим, но сега не е време. Дали е логично, или не да бъдеш изяден, не знам, знам само, че ние не искаме да бъдем изядени. Но нима християнството още не е унищожило тия човекоядски навици?

— Мислите ли, че всички новозеландци са християни? — отвърна Паганел. — Християните са много малко и твърде често самите мисионери стават жертва на тия зверове. Миналата година преподобният Уокнър е бил измъчван с ужасна жестокост. Маорите го обесили. Жените им му извадили очите, изпили му кръвта и му изяли мозъка. И това убийство става през 1864 година в Опотики, на няколко левги от Окленд, тъй да се каже, под носа на английските власти. Приятели мои, векове са нужни, за да се промени природата на една човешка раса. Маорите ще бъдат още дълго време това, което са били. Цялата тяхна история е пропита с кръв. Колко екипажи са избили и изяли те, като се почне от моряците на Тасман и се стигне до тия на „Хоз“! И не месото на белите ги е направило людоеди. Много преди пристигането на европейците новозеландците са насищали лакомията си с убийства. Мнозина пътешественици са живели между тях и са присъствували на човекоядски пиршества, към които сътрапезниците са били подтиквани само от желанието да похапнат някое деликатно ядене, например месото на някоя жена или на някое дете!

— Ами! — каза майорът. — Повечето от тия разкази не са ли плод на въображението на пътешествениците? Хората се ласкаят да се връщат от опасни страни и от стомаха на човекоядци!

— Допускам, че има преувеличения — отговори Паганел, — но има и хора, които заслужават пълно доверие, като мисионерите Кендал, Марсдън, капитаните Дилън, д’Юрвил, Лаплас и много други, на чиито разкази аз вярвам и трябва да вярвам. Новозеландците са жестоки по природа. При смъртта на техните вождове принасят човешки жертви. Те твърдят, че жертвоприношенията успокояват гнева на покойника, който можел да накаже живите, и едновременно с това му изпращат слуги за онзи свят! Но тъй като те изяждат тия задгробни слуги, след като ги убият, трябва да се предполага, че причината лежи по-скоро в стомаха, отколкото в суеверието.

— Все пак — каза Джон Манглс — аз мисля, че суеверието играе роля и в тия сцени на канибалство. Ето защо с промяна на религията се променят и нравите!

— Добре, приятелю Джон — отговори Паганел. — Вие повдигате един много важен въпрос — въпроса за произхода на човекоядството. Какво е подбудило хората да се изяждат един друг: религията или гладът? Засега разглеждането на този въпрос е безсмислено. Защо съществува човекоядството — въпросът още не е разрешен. Но то съществува и ние имаме всички основания да държим сметка за това обстоятелство.

Паганел беше прав. Човекоядството в Нова Зеландия беше станало хроническо като на островите Фиджи или край пролива Торес. Няма съмнение, че суеверието допринася за тия отвратителни обичаи, но има човекоядци, защото има моменти, когато дивечът е рядък, а гладът голям. Диваците са започнали да ядат човешко месо, за да уталожат рядко задоволявания си глад, а по-късно жреците са узаконили и осветили тия чудовищни навици. Тъй яденето се превърнало в обред.

Впрочем за маорите няма нищо по-естествено от това, да се изяждат един друг. Мисионерите често са ги разпитвали за човекоядството. Питали са ги защо изяждат братята си. На това вождовете им отговаряли, че рибите ядат риби, че кучетата ядат хора, че хората ядат кучета и че кучетата се изяждат едно друго. В тяхната теогония има дори легенда, че едно божество изяло друго божество. При такива примери как да устоят на удоволствието да изядат себеподобните си?

Освен това новозеландците твърдят, че с изяждането на умрелия неприятел те унищожават неговата духовна същност и че така наследяват неговата душа, силата му, юначеството му, които са затворени главно в мозъка. И затова човешкият мозък минава за най-хубаво и почетно ядене при техните пиршества. Паганел обаче поддържаше, и то не без основание, че новозеландците били подтиквани към човекоядството от физиологически причини, главно от нуждата, и че това било вярно не само за диваците в Океания, а и за диваците в Европа.

— Да — добави той, — людоедството дълго време е съществувало у прадедите и на най-цивилизованите народи и без да вземате това за лична обида — особено между шотландците.

— Наистина ли? — каза Мак Набс.

— Да, майоре — поде Паганел. — Когато прочетете някои пасажи от свети Йероним върху шотландските Атиколи, ще видите какво са представлявали вашите прадеди! Но и да не отивам в праисторическите времена, при царуването на Елизабета, времето, когато Шекспир е замислял своя Шейлок, нима Сони Биин, шотландски разбойник, не е бил екзекутиран за човекоядство? А какво го е подтикнало да яде човешко месо? Религията? Не, гладът.

— Гладът? — каза Джон Манглс.

— Да, гладът — отговори Паганел, — и главно нуждата за месоядното животно да възстанови тялото и кръвта си чрез азота, който се съдържа в животинската материя. Не е лошо да живееш чрез грудкови и нишестени растения. Но който иска да бъде силен и деен, трябва да поглъща храна, която възстановява мускулите. Докато не станат членове на „Вегетарианското дружество“, маорите ще продължават да ядат месо, и то човешко месо.

— А защо не месо от животни? — попита Гленарван.

— Защото нямат животни — отговори Паганел. — И това трябва да се знае, не за да се оправдаят, а за да се обяснят техните канибалски навици. Четириногите, дори птиците, са рядкост в тази негостоприемна страна. И затова маорите са се хранили открай време с човешко месо. Има дори „сезони за ядене на хора“, както в цивилизованите страни има „сезони за лов“. Тогава стават големи хайки, т.е. големи войни, и цели племена се сервират на масата на победителите.

— Значи, според вас, Паганел — каза Гленарван, — човекоядството ще изчезне едва в деня, когато овците, говедата и свинете ще загъмжат из пасбищата на Нова Зеландия.

— Разбира се, драги лорде, но ще минат години, преди маорите да отвикнат от новозеландско месо, което те предпочитат пред всяко друго, защото синовете ще обичат още дълго време това, което са обичали техните бащи. Според тях, човешкото месо имало вкус на свинското, но с по-приятен аромат. Що се отнася до месото на белите, маорите не го обичат много, защото белите употребяват в храната си сол, а тя му придавала особен вкус, който не допадал на маорските лакомци.

— Много са придирчиви! — каза майорът. — А това месо, бяло или черно, как го ядат — сурово или печено?

— Но защо искате да знаете това, господин Мак Набс? — възкликна Робърт.

— Как защо, моето момче? — отговори сериозно майорът. — Ако ми е съдено да свърша между зъбите на някой човекоядец, предпочитам да бъда опечен!

— Защо?

— За да съм сигурен, че няма да бъда изяден жив!

— Добре, майоре — поде Паганел, — ами ако трябва да ви опекат жив?

— Да ви кажа право, изборът не е много лесен — отговори майорът.

— Впрочем, Мак Набс — отвърна Паганел, — ако това може да ви достави удоволствие, знайте, че новозеландците ядат месото само печено или пушено. Това са хора сведущи, те разбират от кухня. Що се отнася до мене обаче, мисълта да бъда изяден ми е много неприятна! Да свърша живота си в стомаха на един дивак! Пфю!

— В края на краищата — каза Джон Манглс — от всичко следва, че не трябва да попадаме в техни ръце. Да се надяваме също, че един ден християнството ще унищожи тия чудовищни обичаи.

— Да, трябва да се надяваме — отговори Паганел. — Но вярвайте ми, че дивак, който е вкусил човешко месо, мъчно ще се откаже от него. Съдете сами от следните два факта.

— Да ги чуем тия факти, Паганел — каза Гленарван.

— Първият е описан в хрониките на дружеството на йезуитите в Бразилия. Някакъв португалски мисионер срещнал веднъж една много болна стара бразилка. Оставали й само още няколко дни да живее. Йезуитът я посветил в истините на християнството, които умиращата приела без възражения. После, след храната за душата, той помислил и за храната за тялото и й предложил някои европейски лакомства. „Уви — отговорила старицата, — стомахът ми не понася никаква храна. Има само едно нещо, което бих искала да вкуся, но за жалост никой тук не може да ми го даде.“ „Какво е то?“ — попитал йезуитът. — „Ах, сине мой, това е ръчичка от момченце! Струва ми се, че бих изгризала с удоволствие малките костички!“

— Я гледай! А дали е вкусно? — запита Робърт.

— Моята втора история ще ти отговори, момчето ми — продължи Паганел. — Веднъж един мисионер упреквал някакъв канибал за тази ужасна и противна на божите закони привичка да се яде човешко месо. „Освен това то трябва да не е вкусно!“ — добавил той. — „Ах, отче! — отговорил дивакът, като хвърлил към мисионера жаден поглед. — Кажете, че бог го забранява, но недейте казва, че не е вкусно! Ако само можехте да вкусите!…“