Майкъл Харт
100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството (95)

95. МИХАИЛ ГОРБАЧОВ
1931

Най-значителното политическо събитие през последните четириисет години е разпадането на Съветския съюз и рухването на комунизма. Това движение, което десетилетия наред застрашаваше да погълне целия свят, залязва изумително бързо и сякаш вече е на път към „бунището на историята“. Един човек се очертава като централна фигура в това разпадане и залез: Михаил Горбачов, човекът, който оглавяваше СССР през последните му шест години (1985–1991).

Горбачов е роден в 1931 г. в село Приволное, Ставрополска област, в Южна Русия. Детските му години съвпадат с най-жестокия период от диктатурата на Йосиф Сталин, един от най-кръвожадните тирани в историята. Дори дядото на Михаил, Андрей, прекарва девет години в затворническите лагери, откъдето е освободен едва в 1941 г., само няколко месеца преди Германия да нахлуе в Русия. Самият Михаил е твърде малък за военна служба през Втората световна война, но баща му е служил в армията, а по-големият му брат загива в бой. Приволное е окупирано от германците за около осем месеца.

Обаче нищо не попречва на жизнения път на Горбачов. Той получава отлични бележки в училище, на петнайсет години постъпва в комсомола, а след това работи четири години като комбайнер. В 1950 г. постъпва в Московския държавен университет, следва право и се дипломира в 1955 г. Там Горбачов става член на комунистическата партия (1952) и пак там се запознава с бъдещата си съпруга Раиса Максимовна Титоренко. Двамата се оженват малко преди той да завърши и имат едно дете — Ирина.

След като получава дипломата си, Горбачов се връща в Ставропол и оттам започва постепенното му издигане в партийната йерархия. В 1970 г. той става първи секретар на районния комитет на партията, следващата година е назначен за член на Централния й комитет. Голямо повишение получава в 1978 г., когато се преселва в Москва и става секретар на ЦК, отговарящ за селското стопанство. В 1979 г. Горбачов е вече кандидат-член на Политбюро (фактически управляващия орган на Съветския съюз), а в 1980 г. става негов член.

Всички тези повишения са през периода 1964–1982, когато начело на Съветския съюз е Леонид Брежнев. Смъртта на Брежнев е последвана от кратко управление на Андропов (1982–1984) и на Черненко (1984–1985), и тъкмо през тези години Горбачов става един от видните членове на Политбюро. Черненко умира на 11 март 1985 г. и буквално на другия ден Горбачов заема неговото място като генерален секретар. (Гласуването е тайно, но според слуховете Горбачов е избран с много малка разлика пред Виктор Гришин, отличаващ се с консервативни възгледи. Колко различна би могла да бъде историята, ако само двама-трима души бяха гласували другояче!)

За разлика от повечето съветски ръководители Горбачов, преди да стане партиен водач, е пътувал в чужбина: Франция — 1966, Италия — 1967, Канада — 1983, и Англия — 1984), така че след избирането му на Запад се очакваше да бъде по-модерен и по-либерален лидер от предшествениците си. Това се оказа точно така, но никой не предполагаше, че предприетите от него реформи ще бъдат толкова бързи и толкова обхватни.

Когато Горбачов дойде на власт, Съветският съюз беше изправен пред много трудности, но над всичко се открояваше финансовата безизходица, предизвикана от огромните държавни разходи за въоръжаване. Надявайки се да сложи край на оръжейната надпревара, той побърза да приеме предложението на американския президент Роналд Рейгън за среща на високо равнище. Двамата ръководители се срещаха четири пъти: в Женева (1985), Рейкявик (1986), Вашингтон (1987) и в Москва (1988). Най-драматичният резултат беше споразумението за ограничаване на въоръженията, подписано през декември 1987 г. Това е първото споразумение, което действително съкращаваше броя на ядрените оръжия, притежавани от двете велики сили. Фактически то премахна напълно целия клас ракети със среден радиус на действие.

Друга стъпка, която намали международното напрежение, беше решението на Горбачов да изтегли съветските войски от Афганистан. Съветската армия нахлу в тази страна през 1979 г. по времето на Брежнев и в началото се радваше на значителни военни успехи. Но след Рейгъновото решение да снабди афганските партизани с ракети „земя-въздух“ (което значително намали ефективността на съветските въздушни сили), везните натежаха на другата страна и Съветите затънаха в продължителна война, чийто край не се виждаше. Външният свят сурово критикуваше съветското нашествие в Афганистан, войната там беше скъпа и непопулярна в СССР, но Брежнев, Андропов и Черненко (а отначало и Горбачов) нямаха желание да изтеглят войските от страх да не загубят престиж. Накрая Горбачов реши да съкрати загубите си и в началото на 1988 г. подписа споразумението, което предвиждаше изтеглянето на всички съветски войски. (То завърши според съгласуваната дата — през февруари 1989 г.)

Тези промени във външната политика бяха драматични, но Горбачов посвещаваше почти всичките си усилия върху решаването на вътрешните проблеми. Още от самото начало той разбра, че е необходима сериозна програма за преустройство (перестройка), за да се премахнат недостатъците на съветското стопанство. Като част от преустройството властта на комунистическата партия (която преди упражняваше пълен контрол върху управлението) бе значително ограничена. На икономическо равнище то допусна узаконяването на частни предприятия в някои отрасли.

Трябва да отбележим, че Горбачов винаги е настоявал, че е верен последовател на Маркс и Ленин и твърдо вярва в социализма. Целта, казваше той, е само да преобразим комунистическата система по такъв начин, че тя да работи по-добре.

Може би най-революционната негова реформа е политиката на гласност, която Горбачов въведе в 1986 г. Един от елементите й е по-голямата откритост и искреност от страна на управлението за собствената му дейност и за събитията, които представляват обществен интерес. Позволено беше на частни лица в публикации да обсъждат свободно политически въпроси. При гласността публикуването на възгледи, които само преди няколко години биха донесли затвор (а може би и смърт по Сталиново време), бе нещо обичайно. Стана възможно съветски издания да критикуват правителствената политика, комунистическата партия, високопоставени държавни служители и дори самия Горбачов!

Друга важна крачка към демокрацията в СССР бе направена в 1989 г., когато се проведоха избори за нов съветски парламент — Конгрес на народните депутати. Това не бяха истински свободни избори в западния смисъл на думата: 90 процента от кандидатите бяха членове на управляващата комунистическа партия, а други партии не бяха допуснати. Но гласуването беше тайно; изборите не предлагаха алтернативни кандидати, но преброяването на гласовете беше честно. Те несъмнено бяха най-близкото нещо до истински свободни избори, откакто комунистите взеха властта в 1917 г. Резултатите от изборите се доближиха — толкова, колкото правилата позволяваха — до „вот на недоверие“ към комунистическата партия.

Много партийни лидери от старата линия (между които няколко, които нямаха противници) се провалиха, а бяха избрани неколцина отявлени дисиденти.

Въпреки решителните промени в СССР никой не очакваше катаклизмите, които се случиха в Източна Европа през 1989–1990 г. След края на Втората световна война целият този район беше окупиран от руски войски и през 40-те години бяха установени верни на Съветския съюз комунистически режими в шест страни: България, Румъния, Полша, Унгария, Чехословакия и Източна Германия. Тези режими бяха, общо взето, непопулярни, но техните лидери, подкрепяни от тайната полиция и армията, се задържаха повече от четирийсет години. Дори когато народното недоволство успя да свали един от комунистическите тирани, както стана в Унгария през 1956 г., съветските войски скоро върнаха комунистите на власт. Макар изборите в Полша през юни 1989 г. да показваха ясно, че комунистите нямат подкрепата на народа, през септември впечатлението беше, че комунистическият и руският контрол върху Източна Европа е сигурен. Към края на годината обаче цялата система рухна като картонена къщичка под напора на ураган.

Бедите започнаха в Източна Германия. Откакто в 1961 г. бе изградена безславната Берлинска стена, много източно-германци се опитваха да избягат на Запад и някои бяха прострелвани при опита си да се прехвърлят през нея. Години наред тази стена беше мрачен символ, че Източна Германия, а фактически и всички комунистически режими са едва ли не огромен затворнически лагер. Източногерманците не можеха да преминат на Запад и по други пътища, защото цялата граница беше затворена и оградена с телени мрежи, алармени системи, военни патрули и минни полета, за да се спрат евентуалните бегълци. Но през 1988 и 1989 г. много източногерманци успяха да избягат по косвени пътища — първо отиваха в друга източноевропейска страна напълно законно и оттам се прехвърляха на Запад.

През октомври 1989 г. Ерих Хонекер — твърдолинейният комунист, управлявал години наред Източна Германия — се опита да затвори и този път за бягство. Само след няколко дни в Източен Берлин започнаха големи демонстрации. В такава кризисна обстановка Горбачов посети Берлин, прикани Хонекер да не отлага реформите, предупреди го да не потушава демонстрациите със сила и даде ясно да се разбере, че съветските войски (тогава в Източна Германия те бяха 380 000 души) няма да бъдат използвани срещу източногерманското население.

Думите на Горбачов вдъхнаха самоувереност на протестиращите, но доведоха до кървава разправа с тях от страна на полицията и армията. След няколко дни се заредиха масови публични демонстрации в различни източногермански градове. Две седмици по-късно Хонекер се видя принуден да подаде оставка. Но човекът, който го смени — Егон Кренц, също беше комунист и понеже границите все още бяха затворени, масовите демонстрации продължиха. На 9 ноември Кренц оповести, че Берлинската стена ще бъде отворена и източногерманците ще могат да преминават свободно на Запад.

Едва ли някое друго съобщение е предизвиквало такова ликуване и едва ли е имало толкова бързи и дълбоки последици. Само след няколко дни милиони източногерманци хукнаха през границата, за да видят с очите си как изглежда животът на Запад. Видяното ги накара да се убедят, че 44-годишното комунистическо управление ги е лишило както от свобода, така и от благоденствие.

Отварянето на Берлинската стена потвърди красноречиво философската мисъл, че значение имат не самите факти, а начинът, по който хората ги виждат. През първите няколко дни след 9 ноември стената все още стоеше непокътната и по принцип източногерманските власти можеха всеки момент отново да затворят границата. Но хората се държаха така, сякаш тя е отворена завинаги; и тъй като всички реагираха по този начин, резултатът беше все едно че стената е физически премахната!

В цяла Източна Европа хората откликнаха на събарянето на Берлинската стена така, както френският народ — два века по-рано — на събарянето на Бастилията. Това беше красноречиво доказателство, че тираните са изгубили силата си да тиранизират. В страна след страна народът се вдигаше и смъкваше комунистическите режими, управлявали го толкова дълго.

В България Тодор Живков, ръководил с желязна ръка цели трийсет и пет години, набързо бе принуден да подаде оставка (10 ноември 1989 г.).

Седмица по-късно в чехословашката столица Прага започнаха масови демонстрации. На 10 декември те доведоха до оставката на президента Густав Хусак и до отказ на комунистическата партия от властта. Скоро мястото на Хусак зае Вацлав Хавел, прочут дисидент, прекарал първите няколко месеца от годината зад решетките като политически затворник.

В Унгария промените станаха още по-бързо. Там властите бяха разрешили да има опозиционни партии през октомври 1989 г. А на 26 ноември бяха проведени избори, в които новите партии решително победиха комунистите и те се отказаха от властта без всякакво кръвопролитие.

В Полша събитията се развиваха дори още по-бързо и към края на годината победоносните антикомунистически сили решиха да премахнат напълно социализма и да въведат от януари свободна пазарна икономика.

В Източна Германия Егон Кренц вероятно се бе надявал, че като отвори границата, ще омилостиви опозицията и ще сложи край на демонстрациите. Но това не стана. Протестите продължиха и на 3 декември 1989 г. Кренц подаде оставка като държавен глава. Четири дни по-късно властите се съгласиха да проведат свободни избори, в които — нищо чудно — комунистите претърпяха тежко поражение.

Последната крепост беше Румъния, където диктаторът Николае Чаушеску беше решил да не се отказва от властта. Когато на 15 декември в Тимишоара избухнаха демонстрации против неговото управление, той хвърли срещу тях войската, която стреляше по хората. Но вбесеното население отказа да се подчини. Демонстрациите продължиха и скоро се разпространиха и в други градове. На 25 декември Чаушеску беше свален, заловен и екзекутиран. Така падна последната плочка от доминото в Източна Европа.

Тези събития — забележителни сами по себе си — скоро доведоха до: 1) изтегляне на съветските войски от Чехословакия и Унгария; 2) истински избори в новоосвободените държави; 3) изоставяне на марксизма в няколко други верни на Съветския съюз страни — например в Монголия и Етиопия; 4) обединяването на Германия (завършено през октомври 1990 г.).

Но по-значително от всички тези събития беше бързото разрастване на националистични движения вътре в СССР. Въпреки името му — Съюз на съветските социалистически републики — той никога не е бил доброволен съюз. Беше по-скоро наследник на старата руска империя, управлявана от царе: сбирщина от народи, събрани със силата на оръжието. („Затворът на нациите“ — обикновено така определяха на Запад царската империя.) Много от тези народи продължаваха да жадуват за независимост, както жадуваха за свобода жителите на някогашните британска, френска и холандска империя. Беше невъзможно да се даде публичен израз на тези стремления при желязното управление на неговите приемници. Но при Горбачовата гласност вече можеше да се говори за тези стремежи и не след дълго възникнаха организирани движения. Започнаха вълнения в Естония, Латвия, Молдавия и в няколко други съветски републики; но нещата назряха до краен предел не другаде, а в мъничката Литва. На 11 март 1990 г., след общите избори, в които основният въпрос беше отделянето на Литва, литовският парламент смело обяви, че страната става напълно независима от СССР.

Технически литовците спазваха правата си: отпреди десетилетия съветската конституция съдържаше клауза, която признава на всяка република правото да се отдели. Но преди Горбачов винаги се е подразбирало, че всеки опит да се упражни това право ще бъде смазан, при това с тежки последици за онзи, който го предприеме.

Реакцията на Горбачов беше интересна. Той незабавно отхвърли литовската мярка като незаконна, заплаши с тежки последици, ако не бъде отменена, наложи икономическо ембарго и демонстрира военна сила в столицата на Литва, където манифестираха съветски войски. Но не смаза с тях отцепилата се провинция, не разстреля и дори не хвърли в затвора лидерите на Литва (както несъмнено би сторил Сталин).

Литва е малка страна и сама по себе си няма нито икономическо, нито военно значение за Съветския съюз. Но нейният пример се оказа много важен. След като литовският опит за откъсване не беше мигновено смазан, националистите във всички други съветски републики се обнадеждиха и събраха смелост. След два месеца парламентът на Латвия също прие декларация за независимост от СССР. На 12 юни 1990 г. Руската република (най-голямата в Съветския съюз) обяви своя „суверенитет“ — което не е точно декларация за независимост, но е много близко до това. Към края на годината вече бяха обявени декларации било за независимост, било за суверенитет във всичките петнайсет съветски републики.

Напълно естествено огромните промени, предизвикани от дейността на Горбачов (или от бездействието му в критични моменти), се приемаха с големи опасения и недоверие сред много лидери от старата гвардия в комунистическата партия и в съветската армия. През август 1991 г. някои от тях замислиха държавен преврат. Горбачов бе задържан и имаше изгледи, че организаторите на преврата може да успеят да отменят много от неговите реформи. Но други видни водачи в Съветския съюз — по-конкретно Борис Елцин, главата на Руската република — се противопоставиха на преврата. Зад тях застана огромното мнозинство от населението и само за няколко дни той се провали.

След това събитията се развиха с изумителна скорост. Комунистическата партия незабавно бе свалена от власт, дейността й бе забранена, а имуществото — иззето. До края на годината всички съставни републики на СССР се отцепиха и Съветският съюз беше фактически разпуснат. Лидерите, които искаха просто да преобразят комунистическата система, бяха изместени от други като Елцин, които искаха да я премахнат напълно. Самият Горбачов подаде оставката си през декември 1991 г.

Това ни навежда на следния въпрос: до каква степен Горбачов лично е отговорен за промените, настъпили, докато той беше на власт?

По негово време в СССР бяха извършени различни икономически реформи. Но според нас той няма голяма заслуга в това отношение. Общо взето, реформите му бяха наложени от очевидните недостатъци на съветската система, а онези, които той лично предприе, бяха твърде незначителни и закъснели. Фактически пълният провал на съветската икономика е главната причина за това, че в края на краищата Горбачов си отиде.

От друга страна, той има голяма заслуга заради ролята си в освобождаването на Източна Европа. Шест страни се избавиха от съветския контрол и тази промяна изглежда безвъзвратна. Не може да се отрече и личното влияние на Горбачов върху всичко, което се случи. Движенията за реформи в Източна Европа бяха стимулирани от либерализацията в самата Русия и насърчавани от честите декларации на Горбачов, че е готов да остави източноевропейските страни сами да избират своя път. Освен това в критичния момент — през октомври 1989 г., когато в Източна Германия започнаха масовите демонстрации — Горбачов се намеси лично. При подобни обстоятелства предишните съветски водачи неизбежно прибягваха до армията и си служеха с всякакви жестокости, за да смажат бунтарите. Но през октомври 1989 г. той се зае лично да убеди Хонекер да не прибягва до сила срещу демонстрациите. Сами видяхме последиците от тази постъпка. А решението на Горбачов да не използва военна сила срещу Литва доведе доста бързо до отделянето на другите съветски републики.

Значение има също въздействието, което Горбачов оказа върху ограничаването на въоръженията и приключването на студената война. Мнозина казват, че голям дял от заслугата за това се полага на Роналд Рейгън. Той показа, че Съединените щати могат по-добре от Съветския съюз да поемат разходите за оръжейната надпревара и успя да убеди съветските ръководители, че трябва да сложат край на студената война. А тъй като за всяко споразумение са нужни две страни, заслугата за ограничаване на въоръженията трябва да бъде разделена поне поравно между Горбачов и Рейгън.

Такова мнение би било правилно, ако Съединените щати и Съветският съюз носеха еднаква вина за студената война. Но не е така. Студената война беше предизвикана от военния експанзионизъм на Сталин и приемниците му, а американската реакция беше по същество отбранителна. Докато съветските ръководители лелееха заветната си мечта да наложат комунизма на света, Западът нямаше как да сложи край на конфликта. Когато се появи съветски ръководител, готов да се откаже от тази мечта, наглед нескончаемата студена война скоро се стопи като лед.

Горбачов има дори по-голяма заслуга за политическите промени, които предизвика в Съветския съюз. Намаляването на властта на комунистическата партия, все по-голямата гласност, забележителният напредък в свободата на печата и словото, общото демократизиране на страната — от всичко това не би имало и помен, ако не беше той. Гласността не беше нещо, наложено му от натиска на народа, не беше и политика, за която настояваха другите членове на Политбюро. Тя беше идея на Горбачов, той я пропагандираше и не преставаше да я подкрепя, въпреки че срещна значителна съпротива.

Може би тъкмо гласността повече от всичко друго доведе до окончателно отхвърляне на съветската система. А това, че тази революционна промяна беше извършена без насилие, е наистина забележително и несъмнено се дължи до голяма степен на политиката и поведението на Горбачов.

Може да се чуят възражения, че Горбачов не е замислял съзнателно някои от най-важните резултати от своята дейност (да речем, обединяването на Германия, разпадането на Съветския съюз, залеза на комунизма). Може и да е така, но това не намалява неговото значение. Влиянието на политическия ръководител — или на когото и да било — се определя от резултатите от неговата дейност, а не от намеренията му.

Разбира се, много други личности, повечето от тях ревностни антикомунисти, допринесоха за поражението на марксизма: бивши комунисти като Артур Кьостлер и Хуиттейкър Чеймбърс, които отвориха очите на Запада за истинската природа на комунистическата система; съветски дисиденти като Андрей Сахаров и Александър Солженицин, които рискуваха живота си, за да си кажат думата в самия Съветски съюз; бойци партизани като бунтарите в Афганистан, Ангола, Никарагуа, които се биеха мъжки, за да попречат на комунистическите управления да укрепят властта си в тези страни; и политически водачи в Съединените щати като Хари Труман и Роналд Рейгън, които използваха американско оръжие, американски финансови средства и примера на американската свобода и благоденствие, за да се противопоставят на разпространението на комунизма и в крайна сметка да го победят.

И все пак въпреки усилията на всички тези личности (и на много други), когато Горбачов встъпи в длъжност през 1985 г., никой не очакваше, че залезът на комунистическата империя е толкова близък. Помислете, ако някой като Ленин или Сталин беше избран в 1985 г. за ръководител на съветската държава, потисническото управление щеше още да съществува, а студената война — да продължава.

Но не Сталин, а Михаил Горбачов беше избран в 1985 г. да оглави СССР. И въпреки че нито за миг не е помислял да разруши Съветския съюз и неговата комунистическа партия, възприетата от него политика и силите, които постави в движение, доведоха тъкмо до това. Каквито и да са били намеренията му, Горбачов промени безвъзвратно нашия свят.