Майкъл Харт
100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството (3)

3. ИСУС ХРИСТОС
ок. 6 пр. Хр. — ок. 30 сл. Хр.

Въздействието на Христос върху човешката история е толкова очевидно и толкова огромно, че едва ли някой би оспорил поставянето му почти в началото на тази книга. Всъщност по-вероятно е да възникне въпросът защо Христос, вдъхновителят на най-влиятелната религия в историята, не е поставен на първо място.

Няма съмнение, че християнството е спечелило с течение на времето много повече последователи от всяка друга религия. Ала в тази книга се оценява не относителното влияние на отделните религии, а по-скоро относителното им влияние върху отделния човек.

За разлика от исляма християнството не е създадено от една-единствена личност, а от двама души — Исус и Свети Павел, тъй че главната заслуга за развитието му трябва да бъде разпределена между тях. Христос формулира основните етични принципи на християнството, както и основния му духовен светоглед и главните му представи за човешкото поведение. Обаче християнското богословие е оформено преди всичко от Свети Павел. Христос е изпълнил една духовна мисия. Павел добавя към нея култа към Христа. Освен това Свети Павел е автор на значителна част от Новия завет и главният разпространител на християнството през I век.

Христос умира доста млад (за разлика от Буда или Мохамед) и оставя ограничен брой следовници. При смъртта му неговите привърженици не са нищо повече от малобройна еврейска секта. И благодарение на писанията на Павел и неуморната му проповедническа дейност тази малка секта се превръща в динамично, много по-широко движение, което обхваща и евреи, и не евреи, и в крайна сметка израства като една от най-големите религии в света.

Ето защо някои твърдят, че Свети Павел, а не Христос трябва да бъде смятан за първоосновател на християнството. Доведен до логичния си завършек, този аргумент би трябвало да ни накара да поставим Павел по-напред от Христос! Но макар да не е ясно какво би представлявало християнството без усилията на Свети Павел, повече от очевидно е, че без Христос то изобщо не би съществувало.

От друга страна, нямаме основание да държим Христос отговорен за всичко онова, което християнската църква или отделни християни са вършили по-късно в негово име, още повече че той положително не би одобрил много от тези деяния. Някои от тях — да речем, религиозните войни между различни християнски секти и варварските погроми и преследвания на евреите — са в такова крещящо противоречие с Христовото учение, че е пълна безсмислица да се говори, че са извършвани под влиянието на Христос.

По същата логика, макар съвременната наука да е възникнала първо в християнските западноевропейски държави, едва ли може да се смята, че Христос е „виновникът“ за възхода на науката. И наистина, ранните християни никога не са тълкували Христовото учение като призив към научни изследвания на материалния свят. Всъщност покръстването на римляните е съпроводено и последвано от рязък упадък в равнището на техниката и в интереса към науката.

А това, че в крайна сметка науката се възражда в Европа, е несъмнено указание, че в европейското културно наследство има нещичко, което благоприятства научното мислене. Но това нещичко е не Христовото учение, а гръцкият рационализъм, намерил типичен израз в работите на Аристотел и Евклид. Заслужава да се отбележи, че модерната наука се е развила не по време на върховенството на църквата и на християнското благочестие, а по самите пети на Ренесанса, период, когато Европа отново проявява интерес към наследството отпреди християнството.

Житието на Исус, както е представено в Новия завет, е познато на повечето читатели, тъй че няма да го повтаряме тук. Но заслужава да отбележим някои неща. Преди всичко, по-голямата част от информацията, с която разполагаме за Исусовия живот, е несигурна. Не знаем дори как е истинското му име. Най-вероятно е било обикновено еврейско име, например Йехошуа (на английски се среща като Джошуа). Не сме сигурни и в годината на раждането му, макар да се предполага, че тя е 6-а пр. н. е. Същото се отнася и за годината на смъртта му. Тя би трябвало да е добре известна на последователите му, но не се знае с положителност днес. Самият Исус не е оставил никакви писания и фактически цялата информация за живота му черпим от Новия завет.

За жалост, евангелията си противоречат в някои пунктове. Например Матей и Лука предават по съвсем различен начин последните Исусови думи; между другото, и двата варианта са почерпани направо от Стария завет.

Не случайно Исус се позовавал на Стария завет; макар и родоначалник на християнството, той е бил правоверен евреин. Неведнъж е посочвано, че в много отношения Исус прилича на староеврейските пророци от Стария завет и е изпитвал тяхното влияние. Подобно на пророците той е бил извънмерно внушителна личност, оставяла дълбоки и трайни впечатления у онези, които са го срещали. Бил е чародей в най-дълбокия и истински смисъл на тази дума.

Но за разлика от Мохамед, упражнявал както политически, тъй и верски авторитет, Исус фактически не е оказвал влияние върху политическите събития нито приживе, нито през последвалото столетие. (Разбира се, и двамата са оказвали силно косвено влияние върху по-далечни политически събития.) Влиянието на Исус се чувства само в етичната и духовната сфера.

Щом Исус е оставил следа най-вече в етичната област, трябва да се запитаме до каква степен етичните му норми са дали отпечатък върху човечеството. Едно от главните Исусови предписания е несъмнено Златното правило: И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях. Днес то се възприема от повечето хора, християни и нехристияни, като разумно ръководство за морално поведение. Ние може би невинаги постъпваме в съответствие с него, но поне се опитваме да го спазваме. Ако Исус действително беше първоизточникът на този универсално приет принцип, тогава непременно бихме го поставили на първо място в тази книга.

Ала Златното правило е възприето от юдаизма далеч преди Исус. Равинът Хилел, най-именитият през I век пр. Хр., е дал недвусмислен израз на това правило и го е обявил за най-важен принцип на юдаизма. Това понятие е известно не само на западния свят. Китайският философ Конфуций го е провъзгласил още в 500 г. пр. Хр., а се среща и в санскритския епос — „Махабхарата“. Всъщност философията на Златното правило е възприета от почти всички главни вероизповедания.

Това не означава, че Исус няма оригинални мисли върху етиката. Много интересно гледище е представено в Евангелие от Матея (5:43-44): Слушали сте, че бе казано: Обичай ближния си и мрази врага си. А пък аз ви казвам: обичайте враговете си и благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят. И няколко реда по-горе:… не се противете на злото; и ако те удари някой по дясната буза, обърни му и другата. Тези мисли, които не се срещат в юдаизма по Исусово време, са несъмнено едни от най-забележителните и оригинални етични схващания на всички времена. Ако бяха спазвани, не бихме се поколебали да поставим Исус на първо място в тази книга. Но истината е, че те нямат широка поддръжка. Всъщност те не са дори общоприети. Повечето християни смятат предписанието „Обичайте враговете си“ в най-добрия случай за идеал, който може да бъде осъществен само в един съвършен свят, но който не е разумен начин на поведение в реалното ни битие. Обикновено ние не се държим така, не очакваме от другите да се държат така и не приучваме децата си да се държат по този начин. Следователно Исусовото най-забележително схващане остава интересно, но в основни линии неприложимо.