Джозефин Харт
Фатален жребий (9)

Девета глава

— Мартин ще дойде отново на обяд в неделя. Май иска нещо да ни каже.

— Какво?

— Надявам се да не ни съобщи, че ще се жени за Ана, макар да имам предчувствието, че е точно това.

— Да се жени за нея?

— Да. В гласа му имаше нещо. Не знам. Може и да греша.

— Той не може да се ожени за нея! — Защо онези, които сме обичали през половината си живот, не усещат приближаващата разруха? Как може изобщо да не я усещат?

— За Бога, говориш като баща от средните векове. Той отдавна навърши двадесет и една. Може да прави каквото си иска. Аз не харесвам това момиче. Но познавам Мартин. Ако я желае, ще я има. Той притежава волята на баща ти.

Забелязах, че не каза моята.

— Е, ще трябва да почакаме до неделя.

Разговорът беше приключен. Мислите ми се блъскаха като в някакъв кошмар. Бях ранен, ту се защитавах, ту отново се нападах. Безмълвно, преструвайки се, че чета, битката продължаваше. Бях в плен на яростта и страха. Страх, че никога няма да успея да се овладея отново. Че вече съм изтръгнат от корена си. От буря с такава сила, че дори и да имам някакъв минимален шанс да оцелея, ще остана ранен и безпомощен.

Не бях проговарял. Не бях докосвал. Не бях обладавал. Но я бях познал. И чрез нея бях познал себе си.

Имах нужда да изляза от къщи и да вървя. Принудителната застиналост на стаята ме караше да агонизирам. Болката ставаше поносима само ако непрекъснато се движех.

Докоснах леко челото на Ингрид и излязох. Как можеш да не разбереш? Не можеш ли да почувстваш, да помиришеш, да усетиш вкуса на гибелта, която се таи в ъглите на къщата? И чака в дъното на градината.

Прибрах се изтощен. Заспах като някакво огромно животно, което не знае дали ще се събуди някога.