Джозефин Харт
Фатален жребий (14)

Четиринадесета глава

— В неделя може би ще пътувам за Брюксел. — С Ингрид пиехме по чашка преди вечеря в дневната.

— О, не? Защо? Смятах да отидем до „Хартли“ и да видим татко. Така ми се искаше да прекараме един хубав и спокоен уикенд в провинцията. Мислех, че ще успееш да дойдеш поне в неделя. — Ингрид беше разочарована.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. С удоволствие щях да дойда в „Хартли“. Но става дума за много важна среща, на която трябва да присъствам. Освен това Джордж Браутън ми е уредил два обеда. И една вечеря. С холандските ни партньори. Ти иди в „Хартли“. С Едуард винаги изкарвате хубаво. Не познавам баща и дъщеря, по-близки от вас двамата.

Ингрид се разсмя. Двамата с Едуард наистина се разбираха невероятно добре. Често се чувствах аутсайдер. А в „Хартли“ беше прекрасно. Едуард го беше купил още в началото на своята кариера и беше отвел младата си жена да живее там.

— Ще видя дали Сали не може да дойде.

— Чудесна идея.

— Може би ще доведе и новия си приятел. Не знам доколко е сериозно. Доста добро момче е. Син е на Ник Робинсън.

— Как са се запознали?

— Той е втори директор на продукция в някаква телевизионна компания.

Сали неотдавна беше напуснала издателството и работеше в телевизията.

Ник е джентълмен. Покани Сали и приятеля й. Ще прекарате чудесно.

— Мартин отива в Париж с Ана, разбира се. Боже Господи, тази история става все по-сериозна.

Бях с гръб към нея.

— Къде ще отседнат?

— Ана знае. В някакво ужасно скъпо и снобско място, предполагам в „Л’Отел“. Да, мисля, че така се казваше.

Допих уискито си. Толкова просто беше, толкова просто беше. Ана беше отказала да ми каже. С Мартин не се бях чувал от седмица.

— Ана има пари, нали знаеш? — В гласа на Ингрид имаше неодобрение.

— Така ли?

— Очевидно доста. Завещани от дядо й, доколкото знам. Затова може да си позволи луксозната къщичка и скъпата кола.

— Е, Мартин не е съвсем без стотинка. Разполага и с фонда си под попечителство, който създадоха баща ми и Едуард.

— Да, знам. Но Ана е от онзи тип момичета, които биха били по-богати без пари.

— Какво, за Бога, означава това?

— Парите оказват влияние върху една жена.

— Така ли! И как по-точно? Не забравяй, че ти имаше много пари, когато се оженихме.

— Само че аз не съм Ана. Каквото и да разправят хората днес, бракът изисква от жената поне да демонстрира известна зависимост. Парите понякога са еквивалентът на тази зависимост. Една изтънчена жена не показва икономическата си независимост, дори я крие. — Тя имаше добрината да се изсмее. — Наистина това момиче е опасно.

— Не мога да разбера защо продължаваме да я наричаме момиче. Тя е жена над тридесетте.

— Да. При това й личат. Много е изискана и самоуверена. Но в нея все още има нещо момичешко.

— Ти явно си очарована от нея — казах аз.

Ингрид ме изгледа.

— А ти? Ти не си ли очарован от нея? Внезапно се изпречва в живота на Мартин. Над тридесетте, неомъжвана — доколкото знаем, — богата, изискана и завърта главата на Мартин така, че само след три-четири месеца той започва да мисли за брак. Мартин! Мартин Прелъстителя!

— Казвала си го и преди, макар че аз не съм забелязал подобно нещо. Сигурен съм, че и тази връзка ще бъде като останалите. Някоя неделя ще дойде на обяд със следващата блондинка. Помисли само: преди Ана бяха все блондинки. — Гняв и страх задавяха гласа ми. Въпреки че се стараех да остана спокоен, трябваше да отида до прозореца.

— Ти си сляп. А си интелигентен човек.

— Благодаря.

— Понякога си дори гениален.

— Отново ви благодаря, госпожо.

Ингрид се разсмя.

— Никога не забелязваш това, което е пред очите ти. Сладките и луди дни на Мартин с блондинките приключиха. При целия си опит той е покорен от това момиче. С положителност смята да се ожени за нея. Уверена съм! А що се касае до нейните намерения, те са толкова тайнствени, колкото и всичко друго около нея.

— Мисля, че грешиш. Дори Мартин да е влюбен, все още е твърде млад, за да се жени.

— За Бога, той е на двадесет и пет.

— Да, едва на двадесет и пет!

— Ние се оженихме по-млади.

— Добре тогава. Значи не е толкова млад. Просто Ана не е за него. Сигурен съм!

— И двамата сме сигурни. Положението не е никак розово, нали? Ние не я одобряваме. Мартин я обича.

Тя ме изгледа въпросително.

— Естествено, приемам, че не я одобряваш. Но като се замисля, ти никога не си изказвал мнение… сериозно мнение… нали?

Изгледах я право в очите.

— Да, като че ли никога не съм се замислял особено. Съжалявам.

— По-добре започни да се замисляш вече, скъпи. Или тя ще стане твоя снаха, преди да успееш да осъзнаеш къде си и какво мислиш за нея.

Тя ме погледна внимателно. Опитах се да се усмихна. Може би нещо беше издало вътрешната ми борба, макар че едва ли беше проличала на лицето ми.

— Помисли си — каза тя. — Имам чувството, че скоро ще трябва да поговориш с Мартин — по мъжки. Помисли си какво ще му кажеш.

— Добре.

— Може би между срещите в Брюксел. По-лесно е да анализираш нещата извън конкретните обстоятелства.

Разговорът беше приключен.

— Тръгвам за „Хартли“ в четвъртък вечерта, ако нямаш нищо против. Сали ще дойде с влака в петък.

— Добре. Аз ще пътувам в петък рано сутринта.

— Хайде тогава да вечеряме. Да забравим децата и техните любовни истории. Да помислим за лятната отпуска.