Джозефин Харт
Фатален жребий (26)

Двадесет и шеста глава

— Получих писмо от Мартин с много мили благодарности за помощта ми при създаването на попечителския му фонд. Нали знаеш условията му? Това да не е знак за предстояща сватба? — Едуард беше на телефона.

— Вероятно.

— Колко жалко, че Том почина, преди Мартин да бе станал мъж. Щеше много да се гордее с него. Том ми липсва, знаеш ли! Прекрасен човек, с прекрасен характер!

— Зная. — Споменаването, на баща ми внезапно пробуди в мен спомена за дните ми на син, който отдавна бях забравил. Дните, когато бях син на баща си и същевременно баща на сина си.

— Имах голям късмет — продължаваше Едуард. — Толкова години вече съм свидетел на щастливия брак на Ингрид. Сега и Мартин ще се ожени. Не съм сигурен в Ана обаче. Мартин очевидно я обича… така че ще трябва да стана по-мил с нея. Сали и Джонатан изглеждат много щастливи заедно. Скоро можеш да се окажеш и тъст. Как ти се струва?

Опитах се да придам спокоен и доволен тон на гласа си. Дори се опитах да се изхиля в стила на Едуард.

— Как вървят нещата с комисията, която председателствуваш?

— Горе-долу.

— Потайна душа си ти! Помни ми думите: при следващите рокади ще бъдеш повишен. У теб има скрит потенциал — скрит дори и за мен. Но и така ти върви, образ такъв! Хората те харесват. Имат ти доверие. Доверието е малко чудо в днешно време. Никой никому вече няма доверие. Е, ако всичко между Мартин и Ана завърши със сватба, бих искал тя да се състои в „Хартли“. Ти как мислиш? Знам, че е редно да се състои в семейния дом на момичето. Но родителите й са разведени. Майка й живее в Америка. Сигурно малко избързвам — приеми го само като идея. Кажи нещо!

— Идеята е чудесна, Едуард. Но те още дори не са сгодени.

— Напълно си прав. Тогава да бъде годеж — в „Хартли“. — Той се разсмя. — Никога не се предавам, нали? От възрастта е. Все повече и повече се вкопчвам в семейството си. Не искам да бъда отделен. Много странна и консервативна възраст. Винаги съм знаел, че ще бъде така, ако имам късмет. Само че не очаквах да е толкова скоро. Разбираш ли… твърде скоро дойде! Трябва вече да вървиш. Смятам, че с Том направихме нещо хубаво за Мартин и Сали. Ингрид ще получи „Хартли“, естествено. И още много… е…

— Едуард, моля те! Ти си чудесен към нас и децата. На всички ни предстоят години наред да бъдем заедно. В бъдеще.

— Надявам се! Извинявай, ако съм станал твърде сантиментален. Това е от мисълта, че Мартин ще се жени. Не можах да го кажа досега, но трябва да знаеш, че това събужда болката от отсъствието на майката на Ингрид. Все още много ме боли. Този път приключвам. Всичко хубаво!

— И на теб! Дочуване, Едуард.

Оставих слушалката и някак решително се опитах да отхвърля от себе си образа на баща ми.

„Ти не можеш повече да бъдеш мой син — сякаш казваше той, — но, за Бога, ти имаш син!“

Какво правиш? Що за баща си?

Ти винаги ще бъдеш далечен син. Винаги откъснат от майка си и от мен. А един студен син става студен баща.

Може би аз съм имал студен баща.

Видях как лицето му се извръща. Представях си как всички години на непроявена обич го притискаха.