Джозефин Харт
Фатален жребий (5)

Пета глава

Бащата на Ингрид беше представител на консерваторите в парламента. Той беше от заможно семейство и беше забогатял благодарение на предвидливи инвестиции. Макар че баща ми имаше повече пари, отколкото човек предполагаше, Едуард Томпсън беше богаташът.

Той беше убеден, че изконният инстинкт на човечеството е алчността. И че партията, която печели изборите, обещава по-изгодни икономически условия за мнозинството, а не за страната.

— Ето къде грешат лейбъристите, приятелю. Те знаят, че всичко всъщност опира до икономиката. Но го бъркат с изгодните за индивида икономически условия. Никой не иска такива условия. Осъществяването им е твърде скъпо и, така или иначе, не ги интересува. Мнозинството, като му осигуряваш охолство, ще гласува за теб. Съвсем просто е.

Ингрид се усмихваше или спореше спокойно и с чувство за хумор. Но в действителност като че ли за нея беше прав. Печелеше при всички избори, с неизменното достатъчно мнозинство.

Трудно ми беше да бъда внимателен с него и всичките ми въпроси останаха незададени години наред. С течение на времето търпението ми се изчерпваше. Започвах да споря с него все по-разгорещено. За мое изумление това му допадна. Той реагираше на всеки упрек и лицето му засияваше. Оказа се много по-опитен в спора, отколкото предполагах. И избухваше в смях, триумфиращ, всеки път, когато ме поставеше натясно.

В същността си моята позиция беше неиздържана. Презирах социализма и всичко, което за мен бяха опростенчески решения на левите. Мразех липсата на свобода — нещо, което те все повече защитаваха.

Приемах в общи линии философията на консерваторите. Но намирах отблъскващ стремежа им към лично материално облагодетелстване. Аз бях съмняващ се, предизвикателен, неудовлетворен консерватор. Но все пак консерватор по душа.

Медицината не е най-добрата школа за политически тренинг. Това беше съвсем очевидно в споровете ни, макар че с практиката аз се усъвършенствах.

— Защо не се кандидатираш за член на парламента? В партията има място за човек като теб.

По същия начин тъстът ми сигурно канеше и на обяд в клуба си — бомбата беше пусната съвсем небрежно една вечер.

— Да, да! Ти си лекар. Олицетворяваш състраданието, почтеността, онези, които държат изкъсо алчните като нас. Идеята ми харесва. Удачна е за партията. Удачна е за теб. Далеч би могъл да стигнеш. Да, разбяга се. Е, отначало не мислех така. Изглеждаше ми ужасно вързан в езика. Но си напреднал. Явно дар-словото е било заложено в теб. И преди съм срещал такива: гледаш го — незабележим човек, а изведнъж става личност. Познавам и оратори, които на двадесет години не са си затваряли устата, а на четиридесет вече няма какво да кажат. О, да, какво ли не съм видял. Двадесет и осем години съм член на парламента, двадесет и осем! Какво ли не съм видял!

Ингрид се усмихваше — заговорнически, както после реших. Но бях поласкан. Самонадеяно си въобразих, че мога да смекча упорития консерватизъм на Едуард Томпсън, да му повлияя. Онази вечер душевните ми съмнения се изпариха. Идеята ми допадаше. Гордеех се със себе си.

След като дълги години бях следил напрегнато всяха своя стъпка, за да избягам от властта на баща си, сега се бях озовал в началото на нов житейски път, по който тъстът ми ме тласкаше с ласкателствата си.

Онази вечер с Ингрид обсъдихме всичко подробно както никога дотогава. Тя много се вълнуваше. Разбирах, че всъщност бе боготворяла баща си като герой. Сега бе възбудена при мисълта, че мога да последвам стъпките му.

Решихме, че ще се кандидатирам за едно място, което беше сигурно за консерваторите в район, недалеч от нашия. Там влиянието ми като лекар щеше да бъде определящо. Въпреки че съперник ми беше един умен, възрастен местен бизнесмен, управляващите в партията държаха на човек с „хуманна професия“. Бързо бях избран за кандидат на торите. По време на първичните избори трябва да са разбрали, че са направили верен избор, защото спечелих със значително повече гласове. Ингрид отново се оттегли в себе си, удовлетворена. Нормалният механизъм на съвместното ни съществуване отново заработи. Тя беше доволна. Спокойствието, така характерно за нашето всекидневие, се възстанови.

Години по-късно често съм се питал дали Ингрид беше обсъдила всичко предварително с баща си. Дали бяха решили, че съм податлив на манипулиране? Или бях свалил гарда си спрямо тях, както и спрямо всички останали, защото смятах, че, общо взето, не ме познават и следователно не ме и застрашават.

Аз бях мечтата на хората от рекламния бизнес. На четиридесет и пет, с красива и интелигентна жена, със син в Оксфорд и дъщеря в средното училище. Баща ми беше известен бизнесмен. Тъстът ми беше един от първите политици, дал своя принос за партията.

Изглеждах достатъчно добре. Не прекалено красив, за да дължа репутацията си на това, а точно толкова, колкото да изглеждам добре по телевизията — новата гладиаторска арена. От нея онези, които се бият до политическа смърт, поздравяват не Цезар, а тези, които тепърва ще мамят. Това дава на масите илюзията за сила, с която се прикрива фактът, че колкото и кървава да е битката за смърт, политикът винаги печели.

Възнамерявах да бъда политикът, който ще спечели. Моето дело беше в кърпа вързано. Бях избран и се издигнах до върха с лекотата, присъща на всичките ми начинания. Вярвах в каузата си толкова дълбоко, колкото и в медицината. Но нито едното, нито другото ми бе коствало нещо. Времето — за човек, който никога не е почувствал и секунда от него — не представлява особена жертва. Нито пък усилието, довело до желания резултат. Нито енергията на мъжа на средна възраст и с отлично здраве.

В политиката посветих себе си на същите стари ценности, с които боравех в тежката хирургия: честност, особен вид почтена деликатност, липса на всякакво властолюбие, съчетано с отвратителната арогантност на човек, който съзнава, че реши ли да играе, ще спечели.

Пазех се от всички онези неща, на които се крепи парламентарният живот. Лоялността към партията като средство за лично развитие, размяната на услуги, признаването и неохотното примирение с новопоявилите се лидери — господари на бъдещето, които се нуждаеха от обществено признание и от клетви за вярност. Всичко това ме отблъскваше.

Но липсата на амбиции на фона на общата амбициозност предизвикваше страх или презрение. Да си играч, който играе без най-малкото намерение да побеждава, означаваше да си от отбора на врага.

За мен беше невероятно, но не и невъзможно да достигна върха. Трябваше ми само проницателност. Може би я притежавах. Или просто беше скрита в мен. Превърнах се в загадка за колегите си. Бях привидно целенасочен, но без цел. Очебийните ми качества оставаха недоказани, но и аз, и колегите ми знаехме, че ако имам шанс, неминуемо ще успея. Но защо ми трябваше шанс? За разлика от толкова други хора за мен това не беше копнеж.

Не бях намерил ключ към себе си в нито една сфера на изява — медицинска или политическа. Вършех политическите операции в своя избирателен район със същото пълно себеотдаване, с което преглеждах пациентите си. Но това беше пълното себеотдаване на разума. Никое усилие не беше толкова голямо, за да ме накара да променя съзнанието или действията си.

Задълбочеността и опитът ми внушаваха респект и доверие у другите. Вършех си работата добре. В това нямаше никакво съмнение. Взимах отношение по въпроси, които според мен трябваше да бъдат обсъждани. Казвах това, което мислех. Мислех това, което казвах. Преценявах политическите последствия, но не ги надценявах. От друга страна, въпросите, които засягах, не бяха фундаментални за партийната дисциплина. Идеите ми допадаха на по-голямата част от по-ляво настроените консерватори.

Никога не се бях изправял пред сериозна морална дилема. Нищо от онова, което говорех или чувствах, не беше крайно и не ме поставяше в неудобно положение. Всички възможности, с изключение на крайнодесните, бяха все още открити пред мен. Дори да бях планирал идеален политически живот за себе си, едва ли резултатът щеше да бъде по-добър.

Бързо получих поста заместник — министър на здравеопазването, за който очевидно бях подходящ. Появявах се по телевизията със загрижено лице и добре шлифован глас, с който леех приемливи, неясни либерални клишета. Или гледах втренчено от страниците на вестници и списания, изрекъл неща, в които винаги съм вярвал, по начин, който звучеше почти искрено и откровено. От вестниците и телевизията изучих политическата география на душата си. Тя нито беше унизителна, нито беше привлекателна, просто беше още един изпипан декор. Дори осъзнавах, че ако успея да продължа това представление още известно време, с годините щях да стана още по-блестящ.

Едно проучване на читателското мнение, публикувано в неделния вестник, ме визираше като един от вероятните министър-председатели. Ингрид беше въодушевена. Децата ми бяха озадачени.

Играех определените ми роли като професионален актьор от добра английска театрална трупа. Благонадежден, компетентен, горд с работата си, но толкова далеч от магията на един Оливие или един Гилгуд, че сякаш не принадлежах на професията.

Страстта, която преобразява живота и изкуството, не ми беше присъща. Но във всяко отношение животът ми беше едно добро представление.