Джозефин Харт
Фатален жребий (17)

Седемнадесета глава

Телефонистката на „Л’Отел“ не успя веднага да ме свърже с „Хартли“.

— Здравей, Едуард, как си?

— Чудесно, синко. Толкова се радвам, че Ингрид и Сали са при мен. Не идват често в „Хартли“, както впрочем и ти.

— Зная. Това ми липсва.

— Е, ти си зает човек. Новият приятел на Сали, Джонатан, е тук. Синът на Ник Робинсън, нали го познаваш? Единственият лейбърист, когото бих приел. — Заради факта, че Ник Робинсън бе един от малцината лейбъристки „момчета“, завършили елитно средно училище, който освен това притежаваше завидно наследство в Шайър. — Познавах майката на Ник. Така и не разбрах защо синът на Джес Робинсън стана лейбърист в парламента. Предполагам, че искаш да говориш с Ингрид?

— Да, ако е наблизо.

— В градината е. Почакай малко.

— Здравей, скъпи, как е в Брюксел?

— Ужасно. Всъщност ми се наложи рано сутринта да излетя за Париж, за една ранна среща. Довечера се прибирам със самолет.

— Значи няма да видиш Мартин и Ана?

— Не. — Направих пауза. — Смятах да им се обадя за един кратък обяд, но няма да ми остане време. Изобщо няма да им се обаждам.

— Може би така е по-добре — каза Ингрид. — Уикендът в Париж трябва да е нещо много романтично. Бащите не спадат към най-желаната компания за обяд на млади влюбени.

— И аз така смятам.

— Много жалко. Бих се радвала да видя Мартин влюбен. Само че не в Ана. Но стига за това.

— Добре ли си прекарвате? Как е времето?

— Прекрасно. Всеки път, когато идвам в „Хартли“, все повече се влюбвам в него. Много си мислих за мама днес. Разходките със Сали ми напомнят за разходките ми с нея. Мисля, че никога обаче мама и аз не сме били толкова близки. Макар че вчера наистина ми липсваше. Иска ми се да си тук.

— И на мен.

— Наистина ли?

— Да. Да, разбира се.

— Джонатан е много приятен младеж.

— И Едуард смята така.

— Приятно пътуване, скъпи. Искаш ли да се прибера по-рано?

— Не, не се притеснявай. Наслаждавай се на кратките си мигове в „Хартли“. Ще ти се обадя утре.

— Дочуване, скъпи.

— Дочуване.

Беше толкова невероятно просто. Да й кажа, че съм в Париж, беше рисковано — лесно можеше да го скрия. Новата и странна форма, която добивах, се втвърдяваше с всеки изминал ден. Умелият лъжец, неутолимият любовник, измамникът не позволяваха връщане назад. Пътят ми беше открит. Знаех, че главоломно летя към падението. Но бях уверен, че ще мога да планирам и контролирам всяка своя стъпка по този път — със смесицата от сдържана радост и хладнокръвна измама, която започваше да ме опиянява.

Изкъпах се и се преоблякох. Изчетках мозайката от сперма по шезлонга. Платих сметката и се отправих към „Шарл дьо Гол“. Чудех се какво бих могъл да кажа, ако срещнех Ана и Мартин. На лицемерието на Ана можеше да се разчита. Но аз можех ли да изиграя ролята си безпогрешно? Дали ще ме презира, ако се проваля? Символът на моята любов беше панделка лъжи. Тя ме беше коронясала с лъжи от деня, в който я срещнах. Но в центъра на моята корона като диамант лежеше единствената истина, която имаше значение за мен: Ана.

Късметът не ми изневери, прочиствайки пътя ми. Безпрепятствено напуснах Париж, тържествуващ в моралното си разложение.