Джозефин Харт
Фатален жребий (24)

Двадесет и четвърта глава

— Вторият баща на Ана е тук за три дни на някаква писателска конференция. Мартин предложи да го поканим на вечеря. Трябва да си призная, че с радост се съгласих. Уговорихме се за четвъртък. Проверих при секретарката ти. Тя каза, че нямаш други ангажименти.

— Добре.

— Чел ли си някоя от книгите му?

— Да — всъщност две.

— О, интелигентният ми съпруг!

— Ами. — Живеех в страна, където прочитането на две книги от един от най-известните съвременни американски писатели ме определяше като интелигентен.

— Що за писател е? Доста е известен.

— Пише за отчуждаването. За отчуждаването на богаташите от градовете. За Америка на двадесетия век, скъсала с корените си, с всичките си стари ценности, които изчезват под двойната тежест на алчността и страха.

— Боже мой! Звучи толкова интригуващо.

— Откровено казано, това е съвсем клинично резюме — той е великолепен писател. Женските му образи са особено сполучливо изградени. Дори феминистите го харесват.

— Откога е женен за майката на Ана?

— Нямам представа.

— На колко години е?

— Трябва да е някъде към шестдесетте. По-скоро към средата на шестдесетте, бих казал.

— Е, може би той ще промени отношението ми към Ана. С нетърпение очаквам този четвъртък. Ще опитам да прочета една от книгите. Дали не са в кабинета ти?

— Вероятно. Ще отида да проверя.

Веднага ги намерих.

— Ето ги — казах на Ингрид, която ме беше последвала. — „Великите момчета“ и „Време на опустошения“.

— Коя е по-лесната? Не… коя е по-кратка?

— Опитай „Великите момчета“.

— Няма да успея да я свърша до четвъртък, но все пак ще добия някаква представа, нали?

— Ще добиеш, Ингрид. Той има много особен стил, който присъства във всичките му книги. Трябва да вървя. Изглеждаш прекрасно в тази бежова рокля. Très chic.

— Merci, chéri. — Au revoir.

Сега, след като моето истинско „аз“ живееше, движеше се и дишаше като същество, създадено и принадлежащо на Ана, имаше дни, в които ролята на съпруг на Ингрид ми доставяше по-голямо удоволствие от всякога. Не изпитвах никаква вина. С Ингрид всичко щеше да бъде наред. Онази сутрин имах страхотната илюзия, че тя знаеше и разбираше. Когато тръгвах, ми се усмихна толкова щастливо, че се почувствах замаян от облекчение и радост.