Джозефин Харт
Фатален жребий (8)

Осма глава

— Запознайте се! Ана Бартън — Роджър Хюз.

— Приятно ми е.

Това запознанство, което ставаше зад гърба ми, сякаш протичаше в празна стая. Всъщност се намирах сред тълпата на коледното парти у някакъв издател на вестници. Всяка година в галерията на жена си „Мейфеър“ той събираше своя свят около себе си в една съблазнителна, опасна мечешка прегръдка. После всички бяха пускани на свобода за останалата част от годината и всичките нещастия, които вестникът му щеше да им причини, бяха предварително простени.

Защо не се обърнах? Защо — просто от любопитство, учтивост или заинтересованост — не се доближих до това момиче? Защо едно „приятно ми е“ ми се струваше толкова важно? Неговата официалност звучеше преднамерено. Гласът й беше много дълбок, чист и недружелюбен.

— Ана, искам да видиш това.

— Здравей, Доменик.

Друг глас я извика и тя безшумно се отдалечи. Стана ми неловко. Чувствах се не на място в тази обстановка. Приготвях се да се сбогувам, когато тя изведнъж се озова пред мен.

— Вие сте бащата на Мартин. Аз съм Ана Бартън и сметнах, че трябва да се запознаем.

Жената пред мен беше висока, бледа, с къдрава, къса черна коса, отметната назад. Една фигура в черен костюм, която изобщо не се усмихваше.

— Идвала съм само три пъти. Вие сте зает човек.

Това трябваше да прозвучи обвинително, но не звучеше.

— Откога се познавате с Мартин?

— Отскоро.

— Разбирам.

— Ние сме… — тя се поколеба — близки от три-четири месеца. Преди това го познавах бегло, от службата. Работим в един вестник.

— О, да! Името ви ми се стори познато. — Стояхме безмълвни, аз отклоних очи. Отново я погледнах. Сивите й очи приковаха моите и ги задържаха. След известно време тя каза:

— Колко странно!

— Да.

— Аз тръгвам.

— Довиждане — казах аз.

Тя се обърна и се отдалечи. Високото й тяло, обвито в черния костюм, сякаш проряза тълпата, за да премине, и изчезна.

По вените ми се разля необяснимо спокойствие. Въздъхнах дълбоко, сякаш огромен товар се бе смъкнал от гърба ми. Почувствах се стар и задоволен. Шокът от разпознаването беше преминал през тялото ми като електрически удар. За миг бях срещнал своя вид, друг от своята порода. Бяхме се познали. Трябваше да бъда благодарен на това и да отмина.

Бях се почувствал на своето място. За миг, който за мен беше по-дълъг, отколкото за другите. Беше достатъчно. Достатъчно за цял живот.

Разбира се, че не беше достатъчно. Нов онези първи часове бях просто благодарен, че моментът се беше появил. Бях като пътник, който, загубен в чужда земя, изведнъж чува не само родния си език, но и диалекта, на който е говорил като дете. И не пита дали гласът е на враг или приятел, а просто се втурва към сладкия звук на дома. Душата ми се беше втурнала към Ана Бартън. Вярвах, че тъй като това беше нещо много-много съкровено между мен и Бога, можех спокойно да я оставя да се излее, без страх, че ще нараня сърцето или разума си, тялото или живота си.

Това погрешно тълкование е обърквало съдбите на немалко хора, въобразили си, че владеят положението. Че могат да избират дали да си отидат, или да останат, без да агонизират. В края на краищата бях загубил само своята собствена душа на едно парти, при това без другите да забележат.

Тя ми се обади на другия ден.

— Следващата неделя ще дойда на обяд. Исках да знаете.

— Благодаря.

— Дочуване.

Телефонът замлъкна.

В събота ме обзе лудост. Бях убеден, че ще умра преди неделя. И смъртта ще ми открадне неделята. Неделята беше единственото, за което жадувах. Защото в неделя щях да стоя в една стая с Ана Бартън.

В неделя сутрин седях в кабинета си, който ми се струваше като затвор, и очаквах трясъка на автомобилни врати, шума от желязната врата върху паветата и ехото на звънеца, който първо щеше да ме предупреди, а после да ме призове към нейното присъствие в моя дом.

Чувах стъпките си по мраморния под, докато отивах към дневната, и смеха и металическото щракване на бравата, когато отворих вратата, за да се присъединя към своето семейство и Ана.

Бях се забавил и след като Мартин, обгърнал раменете й с ръка, каза: „Татко, това е Ана“, Ингрид веднага ни вкара в столовата. Явно никой не забелязваше, че дишането ми беше променено.

Седнахме да обядваме: Ингрид, Сали, Ана, аз и Мартин.

Но в действителност Ингрид и аз седяхме със Сали. А Мартин — един съвсем различен Мартин, неуверен, несъмнено влюбен — седеше с Ана.

Ана се държеше с мен както би се държала всяка интелигентна жена при първата си среща с бащата на своя приятел. Приятел ли? Те положително спяха заедно. Разбира се. Те спяха заедно. От месеци. Естествено.

Никой от нас не спомена за предишната ни среща. Ана не допусна и най-лек намек, че подобна среща изобщо се е състояла. Нейната дискретност, отначало така облекчаваща, сега ми причиняваше терзания. Що за жена можеше да бъде една толкова съвършена актриса? Размишлявах. Как можеше да бъде толкова изкусна?

Днес облеченото й в черно тяло изглеждаше удължено и някак заплашително, дори ужасяващо, когато минаваше от столовата в дневната за кафето. Преодоляла е първия етап с теб, мислех си, първата бариера. Пази се, пази се от мен, аз съм ти равен!

— Смятаме да отидем в Париж през уикенда — каза Мартин.

— Кои?

— Аз и Ана, естествено.

— Това е любимият ми град. — Ана се усмихна на Ингрид.

— Винаги съм оставала разочарована в Париж. Все нещо се случва с нас в този град.

Така беше. Всеки път или изчезваше част от чантите ми, или катастрофирахме, или Ингрид се разболяваше. Тя беше разлюбила Париж. Той си оставаше мечта, която никога не успяхме да осъществим.

Изслушах този разговор спокойно. Усмихнах се, когато Ингрид каза: „Чудесна идея!“

Повърхността оставаше спокойна, но земята сякаш започваше да се разклаща под краката ми. Една отдавна скривана грешка излизаше наяве. Усетих съвсем леко и кратко, почти незабележимо потрепване. Но болката, която ме прониза, беше толкова силна, че почувствах как в душата ми се разтваря рана.

Не можех да определя каква е точно раната и дали ще се съвзема, колко време ще ми трябва. Но разбрах, че вече не съм съшият „аз“, а друг „аз“… нов и непознат.

Вече бях лъжец спрямо собственото си семейство. Една жена, която познавах само от няколко дни и с която бях разменил само няколко думи, ме гледаше как предавам жена си и сина си. И двамата съзнавахме, че другият знае. Създавахме особена интимност помежду ни. Скрита истина — ето какво е лъжата.

Дали от недоглеждане или нарочно ние винаги прикриваме истината. Тя стои скрита, докато бъде разкрита. През онзи неделен ден нищо не беше разкрито. Дребната лъжа, която беше първата ни измама, потъваше все по-дълбоко в смеха и виното, и деня.

— Е, какво мислиш за нея? — попита Ингрид, след като те си бяха отишли.

— За Ана ли?

— А за кой друг?

— Особена е.

— Да. Сега разбирам кое ме смущава. Мартин е съвсем хлътнал. Освен че е по-стара от него, има и още нещо… Но не разбирам какво. Тя не е за него. Само че той не го съзнава. Влюбен е до уши. От секса е, предполагам.

Замръзнах.

— Ами!

— Хайде стига! Разбира се, че спи с нея. За Бога, Мартин е спал с повече жени, отколкото…

— Отколкото аз.

— Надявам се — каза тя, обвивайки ръце около мен.

Само че разговорът ме беше изтощил. Целунах я леко и отидох в кабинета си.

Застанах на прозореца и се загледах във вечерния здрач. Ана беше в моя дом. Безшумно се движеше между стаите, между Ингрид и Мартин, и мен. И все пак още нищо не се беше случило. Освен откритието за нейното присъствие на този свят.

Тя беше онова ненадейно изживяване, което променя всичко: автомобилната катастрофа: писмото, което не трябва да отваряме: бучката в гърдата: заслепяващите фарове на кола. На моя добре подреден мизансцен прожекторите вече бяха включени и аз дочаквах последните си минути зад кулисите.