Джозефин Харт
Фатален жребий (28)

Двадесет и осма глава

„Хартли“ така и не бе успял да ме плени. Това беше домът на Едуард. Мястото, където Ингрид беше родена и беше прекарала детството си. Мястото, където през училищните ваканции бе яздила коне и ходила за риба с Едуард. „Виж, ето там паднах от Бордър. Татко помисли, че ме е убил. Получих само мозъчно сътресение… Ето там, там обичах да седя и да мечтая за бъдещето. А ето там, зад розовия храст, ме целуна първият ми приятел.“ Бях изслушал всичките й мечтателни спомени с учтивост, която трябваше да ме обезпокои. Влюбеният не слуша историите от детството на любимата си с такава незаинтересованост. Нито пък гледа на къщата, която е била неин покрив, с толкова студен поглед.

Докато карах към „Хартли“ в съботната вечер, си го представях така, както Ана би го възприела, виждайки го за първи път.

Зад металните врати дългата права автомобилна алея водеше до сивата каменна готическа фасада. Масивната дъбова врата, около и над която Едуард беше посадил бръшлян, внушаваше сигурност. Щом се влезеше вътре, облицованите с ламперия стени и високите ромбовидни прозорци налагаха своя собствен спокоен ритъм. Тежкото резбовано дъбово стълбище сякаш властно разделяше деня от нощта, за да могат поотделно да се наслаждават напълно на собствения си чар.

Дневната гледаше на юг към симетрично подредена морава. Отвъд нея земята на Едуард се простираше, за да го утешава с прелестите, които му принадлежаха.

Столовата с махагоновия бюфет, отрупан със сребро, беше прекрасна илюстрация на английската поговорка: „Храната е нещо сериозно, но маловажно.“

Макар обилна и вкусна, храната не беше кулминационната точка на уикенда в „Хартли“. Тежката неуютна столова съсипваше всяка кулинарна амбиция.

Библиотеката беше пълна с книги, които биха смутили всеки образован европеец. Книги за лов, пътеписи за страната, няколко биографии, повечето за военни герои, малко история. Нямаше класика, нито поезия или романи. Креслата примамваха за сядане, грижливо разположени край маси, покрити със списания за природата — истинското четиво в тази къта.

Единствената стая на долния етаж, в която можеше да се почувствам уютно, беше дневната. Всъщност никога не бях влизал в кухнята. Сеси, готвачката, владееше сама своето царство.

Стълбището водеше до широка площадка и два коридора. Единият минаваше покрай четири апартамента и стигаше до огромната врата на стаята на Едуард.

По-къс коридор, облицован с ламперия, минаваше покрай два други апартамента със спални и завършваше пред тежка дъбова врата на стаята, която през всичките тези години беше предопределена за нас с Ингрид.

Спалните — облицовани с ламперия и някои от тях с две-три стъпала на входа — бяха действително прекрасни. Всяка имаше пухен юрган с различна цветна щампа и възглавнички. Всичко беше отдавна бродирано от майката на Ингрид.

С годините стаите бяха присвоили имената на цветята или растенията, избродирани върху юргана — роза, перуника, нарцис.

Толкова добре познавах тази къща, със стаите и градините й, и въпреки това „Хартли“ не беше част от душата ми. Посещавах „Хартли“ вече повече от тридесет години, а си оставах само посетител. Щеше ли и Ана да бъде така безпристрастна към неговото очарование?

Спрях колата. Моите бленувания бяха дотук. Ингрид, Сали и Джонатан идваха, за да ме посрещнат.

— Едуард говори по телефона в стаята си. Добре ли пътува?

— Да. Пристигнах бързо.

— Ана и Мартин ще закъснеят. Ана имала да довършва някаква работа. Помолих Сеси да сервира вечерята около девет и петнадесет. Надявам се дотогава да пристигнат.

— Здравейте, сър.

Кимнах на Джонатан и реших за известно време да отложа преминаването на „ти“.

Ингрид пъхна ръката си в моята, докато следвахме Сали и Джонатан към салона.

— Едуард е сложил всички млади хора в своя коридор, далеч от родители. Доста умно, не мислиш ли?

— Много.

— Качи се да се преоблечеш.

Стаята ни са казваше „Розата“. Юрганът в червено, бяло и розово непрекъснато напомняше за изгубените дни и ме посрещна с някаква обвиняваща невинност.

Едуард беше в дневната, когато слязох долу.

— Настина е чудесно, че дойдохте — каза той. — Толкова съм ви признателен. В днешно време рождените дни не се смятат за особено специални събития. Но все пак смятам, че седемдесет и четвъртият си струва отбелязването.

— Така е.

Той изглеждаше добре. Свеж и розовеещ както винаги. На тия години този тен му отиваше.

— Ще пийнеш ли нещо?

— Благодаря, уиски, ако обичаш.

— Ингрид ми каза, че Мартин и Ана ще позакъснеят.

— Да.

— Много мило от нейна страна, че се съгласи да дойде. Може би й е малко досадно. И приятелят на Сали — трогателно е, че са тук.

— Глупости, Едуард. Ти си любимец на всички възрасти.

— Наистина ли? Винаги съм искал да запазя контакт с младите хора. Това дава усещане за приемственост. Чудесно би било да имам правнуци. Мислиш ли, че имам някакви шансове за това, преди да пукна?

— Едуард, пожелавам ти да имаш праправнуци.

— Аха! Дипломат както винаги.

Ингрид застана на вратата.

— Те са тук. Ще кажа на Сеси. Ще вземат по един душ набързо и ще се преоблекат, после ще вечеряме. Съвсем навреме.

Ана беше обута в панталон. Сив, ушит при шивач. Този свободен и небрежен провинциален вид някак я променяше.

След поздравите тя се качи горе. По-късно се появи в тъмносиня рокля, която беше носила и преди. Никога не бях виждал Ана напрегната.

Вечерята премина спокойно. Всички бяха уморени от пътуването. Беше моментът за спомени.

— Ана, какви спомени имаш от дома си?

— Много бегли. Ние повече пътувахме.

— Не си спомням живот без „Хартли“ — каза Ингрид.

— Ана има своите спомени — изрече бързо Мартин. — Но те са по-различни, по-скоро импресионистични. Моите и на Сали са от „Хартли“ и от Хампстед.

— Било ли ти е трудно като малка? Винаги в движение — попита Сали.

— Беше просто по-различно, както каза Мартин. Детството ми всъщност е само поредица от импресии: от страни, градове, училища.

— И от срещи и раздели. — Мартин й се усмихна съчувствено. „Разбирам те, вече не си сама.“

Аз се взирах в среброто в бюфета и жадувах вечерята да е приключила. Можех да избегна всичко това. Можех да си намеря извинение — и то основателно.

Но исках да съм тук. Трябваше да съм тук.

— С Мартин имахме такъв късмет — каза Сали. — Осигурен живот в Лондон. Толкова ваканции в „Хартли“.

— Едно и също село в Италия всяко лято — вметна Мартин. — Повторението на ритуали може да действа като балсам за душата. Съгласен съм със Сали. Детството ни беше идилично… в много отношения…

— Но не във всяко отношение! — Ингрид се засмя.

— О, всяко неблагодарно дете има списък от отношения, в които родителите са се проваляли. Моят е доста кратък.

— Хайде — каза Едуард. — Вече ни заинтригува. Какво има в твоя списък? Да не би тайничко да са те били? — Едуард потриваше радостно ръце.

— Имаше прекалено много ред… липсваше хаос и страст. — Лицето на Мартин застина и думите сякаш излизаха от устата му без звук. Гласът му стана глух. По този начин често разкриваме вътрешна болка. Усилието да се овладеем често прави думите неизразителни и безцветни.

Гледахме се от двете страни на масата. Баща, който беше пропуснал да опознае собствения си син. Син, който смяташе, че познава баща си.

— Е — обади се Джонатан, — ако сте искали хаос и страсти, трябваше да бъдете в моя дом. Баща ми беше съвършеният джентълмен. Но не е тайна, че беше непоправим женкар. С майка ми имаха страхотни скандали. И все пак тя остана с него. Вероятно заради мен и сестра ми. Сега са щастливи. Но от известно време той е болен. Звучи жестоко, но на нея й се нрави безпомощността му. Той вече й се е подчинил, както доброто дете на медицинската сестра.

— Как времето оказва влияние върху всички млади хора! Необузданите млади хора! — въздъхна Едуард. — Какви истории бих могъл да ви разкажа!

— Преди теб, Ана, Мартин беше доста популярна личност в града — каза Сали.

Ана се усмихна.

— Разбрах вече.

— О! От кого?

— От Мартин.

— Аха! Пълно признание, така ли, Мартин?

— Ни най-малко — отвърна Ана. — Не бях изненадана. Мартин е много привлекателен.

— Той е изключително привлекателен — додаде Ингрид. — Аз съм просто една горда майка. Сега нека всички си лягаме. Някой утре има рожден ден. — Ингрид целуна Едуард.

На площадката пожеланията „лека нощ и спокойни сънища“ бяха малко неестествени. Ана беше на края на коридора на Едуард в „Зюмбюл“. Мартин беше до нея в „Бръшлян“.

— Някога считах всичко това за прекалено красиво и женствено. После Едуард ми обясни с колко любов е била избродирана всяка покривка за легло и всяка възглавничка. Сега се отнасям към това като към нещо прекрасно, останало от баба ми, на което отдавам почит — каза Мартин.

Ингрид го погали по бузата.

— Колко си мил, Мартин! Добре, оставяме ви. Ние сме ето там, в дъното на коридора. — Тя се усмихна. Това беше заговорническото „ваша си работа, но не смущавайте никого“.

Оставихме ги и се прибрахме в спалнята си. Почувствах такова унижение, каквото никога не бях изпитвал. Усещах тялото си тежко и непохватно. Облегнах се на затворената врата.

— Всичко това беше малко фалшиво — казах рязко на Ингрид.

— Фалшиво! Фалшиво! Каква странна дума за този случай. Ние сме друго поколение. Съвсем понятно е, че трябва да разберат, че не сме близо до тях. От друга страна, не бих искала Едуард да изпада в неудобно положение, затова са в отделни стаи. Впрочем не знам докъде са стигнали нещата между Джонатан и Сали. Това спестява известно напрежение. Ана и Мартин са по-различни.

— Напоследък посвещаваш доста внимание на Ана.

— Форс мажор, скъпи. — Ингрид започна да се съблича. По време на ритуала с кремовете тя внезапно спря.

— Нещо става между нас. Не го разбирам. Но не мисли, че не го усещам. Зная, че си ми бил верен. Зная, че и сега нямаш никаква връзка. Никога не сме били по прямите разговори, така че просто ще изчакам. Арогантно ли ти звучи? Това за връзките имам предвид. Не бих искала. Твоята вярност е много важна за мен. Аз не мога да бъда Джейн Робинсън. Това, което Мартин каза… за липсата на хаос и страст… всъщност тъкмо това у теб ме привлече. И все още ме привлича. В известно отношение това работи в наша полза, нали?

— О, Ингрид! Скъпа, съжалявам! Знам, че клишето е банално, но имам проблем, с който трябва да се справя сам. Ти си достатъчно мъдра, за да ме оставиш да го реша сам.

Погледите ни се срещнаха. Успяхме да отклоним очи навреме, преди другият да е видял истината. Елиптичната интимност е брачният обет на добрите съпрузи. Обет, който те почитат зад затворените врати на спалните, където, хванати във вълните на мъртвата страст, се наслаждават на удоволствието, което им се полага. Те убеждават сами себе си, че не са били измамени на рулетката на безстрастната страст. Това е завет на поколенията. Обвързването на стабилния брак.

Лежах до Ингрид, докато тя заспиваше. В мен бушуваха гняв и омраза, извиваха се като змии. Езиците им съскаха. „Иди и я вземи! Иди и я вземи! Просто я отвлечи! — продължаваха да съскат. — Накарай я да те последва! Накарай я да остави Мартин! Тази нощ! Зарежи всичко! Хайде!“

Исках да се гърча, да се извивам и да се боря срещу техните сквернословия. Но останах да лежа, неподвижен и безмълвен, до прекрасната ми спяща съпруга.

В два часа повече не можех да издържам. Станах. Когато отворих вратата, видях Ана да стои до една от празните стаи в коридора ни. Беше до „Маслината“. Тя ме повика с пръст и леко се усмихна.

Влизайки в стаята, тя каза:

— Избрах тази стая заради спокойствието. Чудех се дали ще дойдеш. Виждах как те боли.

Приближих се към нея отчаян. Тя постави ръка на корема си и каза:

— Не, кървя.

След това коленичи пред мен с отворени устни, очакваща. Боготворях я. Главата й беше отметната назад, очите й бяха затворени, като в някакъв църковен ритуал.

Погълнат от нея. Консумиран. В определено отношение. След това, с отворени очи, се взирах в лекото изкривяване на чертите й, причинено от усилията. Пресушен от нея, си мислех за безнадеждността на удоволствието. Все още бях пленник на собственото си тяло.

Стаята беше обляна в лунна светлина. Когато ме напускаше, тя съобщи:

— Днес казах „да“ на Мартин. Утре на обяд той ще уведоми семейството си. Иска да го превърне в семейно празненство. Ще ти бъде много тежко. Но моля те, не забравяй, че аз съм всичко онова, което искаш да бъда. Ти живееш в мен. — Тя прекара ръка по устните си. — Не забравяй — всичко, завинаги! — След това се плъзна през вратата.

Наведох глава в тъмната стая. Усещах как на раменете ми легна огромна тежест. В мрака избродираните в маслиновозелено възглавници и юрган изпълваха очите ми. Осъзнал тяхното спокойствие и красота, легнах отгоре им. Усещах как гневът и омразата ме напуснаха. Можех да понеса своя товар. Можех да се справя, с „всичко, завинаги“.

След известно време — не зная колко дълго — се мушнах обратно в завивките до Ингрид и заспах дълбоко. На сутринта знаех, че не искам да видя Ана и се нуждая от време, преди да се срещна с Мартин. Започвах нов живот. Живот, в който Ана и Мартин официално щяха да бъдат съпрузи. Трябваше ми време, за да свикна с тежестта на тази реалност.

Напрежението върху лопатките на раменете ми напомняше, че това е кръст, който бях решил да понеса. Другите скриваха болката си в потока на кръвта или в червата си, или под повърхността на кожата си, като клеймо. Един образ от детството ми — на моята бавачка католичка — с едно от църковните й изображения на кръста, носен по пътя към Голгота, след всичките тези години се беше превърнал в телесен образ на душевната ми болка.

— Ще взема набързо чаша чай и препечена филия в кухнята, после ще се поразходя. Ще работя до обяд. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не. Всички ще те разберат — отвърна Ингрид.

— Просто защото закуските в „Хартли“ обикновено се проточват до обяд.

Сеси беше в кухнята. Гледаше ме с неодобрение как поглъщам филийките и чая прав край масата. След това, при звъна на смеха на Сали откъм столовата, отворих вратата на кухнята и изчезнах.

Тръгнах през оградената кухненска градинка. Съвършената й подредба ми напомни, че дивата природа бе опитомявана и принуждавана да съществува, служейки на нас. Вървях по ливадата, където — в отминалите времена — бяха расли понитата на Ингрид, а след тях и децата ни. Всичко, което виждах — градината, ливадата, почти пресъхналия поток — принадлежеше на един живот, с който вече безвъзвратно бях скъсал.

Кой беше младият мъж, вървял по същата тази ливада, ухажващ Ингрид? Къде беше бащата, фотографирал Сали и Мартин как се полюшват, горди и непохватни, върху понитата си?

Успях да се върна в стаята си, без да ми се налага да поздравявам с „добро утро“. Работих върху докладите си, опитвайки се да се овладея за обяда.

— За Едуард! — Тостът беше от мен. — Честит рожден ден и най-добри пожелания от всички нас!

— За Едуард! — Всички вдигнахме чашите си. Ана погледна нервно към Мартин. Той се изправи и заговори:

— Дядо… всички останали… Имам нещо да ви съобщя. С Ана решихме, че би било хубаво в чест на рождения ти ден да известим годежа си. Мамо! Татко! — Той ни погледна с очакване, умоляващ и красив. В очите му имаше лек триумф.

— Е, е… — каза Ингрид. — Колко хубаво! Поздравявам ви, Мартин! Ана, толкова се радвам за вас!

— Мартин, не мога да ти опиша какво означава това за мен — каза Едуард. — На рождения ми ден! Трогателно, момчето ми, толкова е трогателно! — Той погледна Ингрид. — Мартин винаги е бил с нежна душа. Добре се справи, скъпа моя — обърна се той към Ана. — Нямаш нищо против, че ти го казвам, нали? Той е нещо много специално, този мой внук! Не забравяй: и е голям късметлия! Прекрасно момиче… това си мисля от мига, в който те видях!

Сали беше скочила и беше обвила ръце около брат си.

— Браво на вас двамата! Страхотна новина!

Джонатан се обади:

— Браво, Мартин! Да ти кажа — още от началото надушвах нещо подобно. Нали, Сали? Винаги съм казвал, че Мартин и Ана са създадени един за друг. Изобщо не успяхте да ме заблудите с този суперуравновесен вид, който си придавахте. До уши сте влюбени! Няма съмнение!

Кажи нещо сега! Ти си единственият, който не е проговорил! Кажи нещо сега! Умът ми бушуваше.

— Мартин!

— Татко!

— Какво би могъл да каже един баща при такъв повод? Това е особено прекрасен ден. Най-добрите ми пожелания и на двамата!

Трябва да съм го казал както трябва, защото той се усмихна:

— Благодаря, татко!

— Ще се ожените направо след „Хартли“? Трябва да…

— Татко! Та те току–що обявиха само годежа си! Родителите на Ана може би имат други намерения. Обикновено родителите на младоженката…

— Да. Знам! Но тъй като майката на Ана живее в Америка…

— Можем чудесно да се забавляваме, докато планираме всичко това — намеси се Ингрид. — Кога всъщност смятате да се ожените? Определихте ли дата?

— Не съвсем — отговори Ана.

— Колкото се може по-скоро — добави Мартин. — Смятахме след три месеца, ако нямате нищо против.

— Три месеца! Не е много време. — Ингрид вече кроеше планове за сватбата.

— Всъщност сигурно ще направим скромна сватба някъде. Ана мрази големите сватби.

— Така ли! — Ингрид се опита да скрие разочарованието в гласа си.

— Смятаме, че скромна сватба в семеен кръг…

— Семеен кръг! За Бога! Трябва да съобщиш на родителите си — каза Ингрид. — И трябва скоро да се запознаем с тях!

— Ще им позвъня, ако позволите. — Ана погледна Едуард.

— Разбира се! Разбира се!

— Щях да спазвам традицията. Нали знаете — да искам позволение и прочие. Но Ана сметна, че не е необходимо. Така че ето ни, дядо, объркваме рождения ти ден!

— Наистина — отвърна Едуард престорено ядосан. — Дори още не съм си видял подаръците. Да довършим пудинга и да се занимаем с шампанското и подаръците в дневната. След което щастливата двойка може да говори по телефона от кабинета ми.

Улових погледа на Ана, която минаваше покрай мен. Доволен бях, че е тъжна.

Допих уискито си и наблюдавах как шампанското усилваше радостта и денят напредваше. Уискито е укрепващо питие. Никой мъж не пие шампанско посред погрома си. След погрома няма изход за теб — напомнях на себе си. Нито има гняв или омраза. Просто съгласие, примирение с болката. Вярвах в Ана. Тя вярваше в мен. Ако искахме „всичко, завинаги“, това беше начинът! Нейният начин!

Да бъдеш свидетел на радостта на другите, докато агонизираш в болка, означава да бъдеш свидетел на нещо като безумие, обхванало нормалните хора. Годините на спокоен свидетел не ме бяха подготвили за безпощадната самотност, която изпитвах в този ден. Отчаяно вкопчен в надеждата Ана, аз трябваше да я гледам как все повече се отдалечава от мен. Без да имам право да извикам: „Помогни ми, помогни ми, не мога така!“, стремях се да изглеждам весел. Приех благодарностите на Едуард за подаръка ни — Ингрид беше уредила да направят самолетна снимка на „Хартли“ — и изслушвах приливите от въпроси около предстоящата сватба на сина си. Притиснат в капан, знаех, че не трябва да издавам страха си. Провалът ми би довел до единственото нещо, от което изпитвах ужас — пълната загуба на Ана. Болката в раменете ми ме проряза още по-дълбоко. Уискито сякаш изостряше възприятията ми за всичко, което виждах. Жадувах то да притъпи въздействията.

Мартин и Ана отидоха в кабинета на Едуард, за да се обадят на родителите й. След няколко минути Мартин се върна.

— Мамо, смятам, че би трябвало да размениш няколко думи с майката на Ана. Ти умееш тези работи великолепно. Уилбър ти праща поздрави, татко. Може ли да поговорим за малко, татко?

Смутени, двамата със сина ми прекосявахме кухненската градина на път към ливадата.

— Странно, като си спомня за всички лета в „Хартли“. Всички преди Ана — каза той. — Трудно ми е да си спомня живота си без нея. А сме заедно от толкова кратко. Предполагам, че това се случва на всеки влюбен.

— Вероятно.

— Знам, че с мама имахте известни подозрения. Особено мама. Макар че не отрони и дума, го усещах. Разбирах я.

— Така ли?

— Да. Ана е малко по-възрастна. Не е като момичетата, които по-рано водех вкъщи. — Той се разсмя.

— Ти наистина водеше — както сам се изрази — доста момичета.

— Това шокираше ли ви?

— Не, ни най-малко.

— Винаги си бил толкова порядъчен. Е, би било добре да си благочестив — побърза той да вметне, — но истината е, че всичките бяха фантастични.

— Всичките бяха много привлекателни. И блондинки, както отбеляза майка ти.

— Да. Блондинките бяха един доста дълъг период. Това е странен разговор между баща и син, но днес те чувствам по-близък от всякога. Всички тези години съм си живял като принц. Не че съм бил разпасан. Просто ме бе обзела някаква безпаметна лудост.

— Която свърши с Ана.

— Да. Ана е моят живот, татко. Аз съм неин пленник. Това е страхотно усещане. Толкова ми беше трудно да бъда внимателен. По-точно — да не я изгубя. Тя е много особена. В началото си мислеше, че едва ли ще се справя. Сега е сигурна.

— И откъде идват тези „особености“?

— Отношенията й с брат й са били доста сложни. Той е умрял. След което родителите й се развели. Освен това е имала продължителна връзка с един, от която също нищо не е излязло.

— Какво се е случило с брат й? — Злият баща зададе този въпрос. Добрият син отговори:

— Разиграла се е някаква зловеща трагедия. Тя не обича да говори за това.

— А кой е бил този, с когото е имала продължителна връзка?

— Казва се Питър. Едва не са се оженили, струва ми се. След него е имала няколко кратки истории…

— Нормално. Тя е на тридесет и две или тридесет и три, нали?

— Ъхъ. Много е чувствителна. Мрази да се чувства обвързана. Трябваше да бъда изключително внимателен. Трябваше да й позволявам голяма свобода и все пак да я притежавам. — Той млъкна смутен. — Никога преди не сме говорили така, нали?

— Не.

— Предполагам, че сгодяването — особено за жена като Ана — ме кара да се чувствам… зрял мъж. Това надуто ли звучи? — Той се усмихна.

Красотата му, ръстът му, щастието го превръщаха в млад бог, вървящ към своето златно бъдеще. Аз се чувствах като непохватен, досаден прислужник, обречен да гледа как слънцето все по-силно осветява благословеното му дете.

Мартин ме докосна по рамото.

— Исках да ти кажа, че съжалявам. Това, което снощи казах за хаоса и страстта, бяха глупости. Ти винаги си бил прекрасен баща. Малко далечен — но това е заради работата ти и всичките ти отговорности. Във всеки случай никога не си ме предавал. Може би, ако бяхме по-близки и дори ако ти беше силно привързан като баща, сигурно нямаше да ми е приятно. Искам да ти благодаря и за фонда. Сигурен съм, че идеята е била твоя. Това е голяма помощ. С Ана следващата седмица започваме да си търсим къща. Ана има пари, както знаеш. Но аз искам да уредя нашия живот. Това е много важно за мен. Така че тя ще продаде малката си къща, а аз апартамента си. Вероятно с малко помощ от фонда ще успеем да си купим удобна къща. Смятаме да бъде в Челси. Господи, наистина съм щастлив! Не бях сигурен, че тя ще приеме. Не е ли прекрасен този живот?

— Да, наистина.

— Ти така ли се чувстваше, когато си се женил за мама?

— Нещо подобно. — Беше ми зле. Трябваше да сменим темата. — Какво мислиш за Сали и Джонатан?

— Доста сериозна двойка са тия двамата. Запознах се с човек от компанията, в която работи Сали. Казва, че се справяла много добре. Явно винаги съм я подценявал.

— Братята често постъпват така.

— Да.

Той беше на върха на щастието. Сали, Джонатан, майка му и аз бяхме превърнати от радостта му във фигури, много по-прекрасни от всякога.

— Мама е толкова добра. Знам, че тревогите й бяха много. Мислех, че никога не ще превъзмогне отношението си към Ана. Но мама е мъдра и мила и щом разбра, че е неизбежно, започна да се държи много приятелски. Мама е чудесна, не мислиш ли?

— Разбира се.

Тон погледна часовника си.

— По-добре да се връщаме, татко. Благодаря за всичко. Да вървим, бъдещето ни очаква.