Джозефин Харт
Фатален жребий (30)

Тридесета глава

Бащата на Ана беше от онези англичани, които впечатляваха с поведението си на истински джентълмен. Италианците, французите, германците имат своите аристократи, но истинският английски джентълмен се придържа към един морален кодекс, който изтънчено прозира зад фон от съвършени маниери. Такъв човек беше Чарлс Антъни Бартън. Той се надигна да ни поздрави, когато пристигнахме за обяда в „Клариджис“.

— Съжалявам, че съпругата ми не е тук, за да се запознаете. Дъщеря ни не беше добре. — Спомних си, че от втория си брак той имаше дъщеря. Извинихме се за отсъствието на Сали. Новата й административна длъжност изискваше от нея административни обеди.

— Моля, седнете! Какво ще пиете, Ингрид? Мога ли да ви наричам Ингрид? Може би шампанско!

— Чудесно — каза Ингрид.

— За мен уиски, благодаря.

Ана и Мартин дойдоха. Тя докосна леко бузата на баща си с устни.

— Татко! Това е Мартин!

Чарлс Бартън се обърна да поздрави сина ми. Главата му изведнъж трепна сякаш от удар. След секунда той се съвзе.

— Много ми е приятно да се запознаем, Мартин! — Той погледна Ана. — Крила си този млад мъж от нас! Толкова се радвам за вас двамата!

Седнахме.

— Сър! Чувствам се много виновен! Трябваше да пътувам с кола цяла нощ и да дойда да поискам ръката на Ана. Но честно казано, толкова бях съсредоточен в усилията си да я накарам да каже „да“, че всичко друго беше изчезнало от главата ми. Моля да ми простите!

— Какви чудесни думи! Разбира се, че ти прощавам! Никога не бих очаквал подобно нещо. — Той се беше съвзел напълно и внимателно изучаваше Мартин. — Ана, вече виждам, че имаш голям късмет!

— Сега, татко, трябва да кажеш на Мартин какъв късметлия е той самият!

— Очевидно той вече го знае.

Сервитьорът дойде. Поръчахме. Любезностите, толкова неповторими при всяко семейно събиране и толкова община всички, бяха разменени. По време на обеда успях да забележа, че бащата на Ана, колкото и да беше мил, не обичаше особено дъщеря си.

След обяда той я потупа по ръката и прошепна нещо в ухото й. Долових отговора: „Не съм съгласна. Не е толкова очебийна…“ След това, улавяйки погледа ми, тя се обърна към Ингрид:

— Баща ми смята, че Мартин много прилича на брат ми Астън.

— Ана!

Ужасен, баща й отстъпи и се блъсна в Мартин, който внимателно го наблюдаваше.

Те се изгледаха. След това Мартин каза:

— Сигурно е било удар за вас… тази прилика… ако я има… — Той млъкна объркан.

— Имате много мил син. — Чарлс Бартън се обърна към Ингрид. — Простете, че намесих мъката в този щастлив повод. Приликата е съвсем бегла. Ана не трябваше да повтаря забележката ми! Имам среща, която не бива да пропускам. Скоро ще се видим! Довиждане, Мартин! Радвам се и съм поласкан при мисълта, че ти ще бъдеш мой зет. Довиждане, Ана. Бъди щастлива, мила моя! — Той стисна ръцете на всички. По-слаб и по-състарен, отколкото изглеждаше преди час, той си отиде.

— Ана, Мартин ми е казвал, че Астън е починал много млад. — Ингрид говореше меко. — Ако наистина приликата съществува, ударът за баща ти сигурно е голям. Много ли си приличат?

— Не. Може би… на моменти… има някаква слаба прилика. Мартин има необичаен тен и цвят на косата. Астън също.

— И ти също — каза Ингрид.

— Да. Но това не е толкова необичайно у една жена.

— Но е доста поразяващо — отвърна Ингрид.

Виждах, че Ингрид е объркана.

Мартин помирителят се намеси отново.

— Мамо, трябва да видим една къща. Всичко е наред. Нека не забравяме това. Мама е бледа и руса. Татко е мургав и с тъмна коса.

— Благодаря.

— Аз имам бледата кожа на мама и твоята тъмна коса. Това все пак не е толкова необикновено, нали?

— Разбира се, че не е. Бащата на Ана просто беше изненадан, и толкова.

— Горката Ана! Хайде, тръгваме на оглед. В търсене на малка, уютна къща само с щастливи спомени.

С Ингрид останахме сами. Поръчахме си още кафе.

— Всеки път, когато чувствам, че всичко ще бъде наред, това момиче прави нещо странно или обезпокояващо, от което сърцето ми изстива. На този свят има хора, които са невинни посвоему, но причиняват рани. Ана е такава. Тя ще рани Мартин, убедена съм. Първите ми реакции бяха верни. Винаги са били. О, защо не се намесих по-рано?

Успокояването и утешаването на другия винаги е най-добрият антидот срещу собствения ужас и паника.

— Какво точно се е случило с него? Сигурна съм, че знаеш цялата история! Мартин ти я е разказал. Нали?

— Не.

— Било е някаква трагедия. Свързана с нея по някакъв начин!

— Ингрид, синът ни се жени за красива и интелигентна жена! Баща й е много приятен човек. Вторият й баща е очарователен. Още не познаваме майка й, но съм сигурен, че и тя ще ни хареса. Брат й умрял млад. Ана е с по-сложен характер и по-трудна като снаха, отколкото ти би желала. Но това е всичко! Сега престани! Излишно се притесняваш!

— Може би си прав! Случилото се тъкмо потвърждава всичките ми предубеждения спрямо нея.

— Точно така! Ако се чувстваше спокойна от самото начало с нея; този инцидент нямаше да ти направи особено впечатление.

— Хм.

Но зад моите думи се таеше собственият ми смразяващ страх. Що за опасен възел се затягаше сега? Обзе ме внезапен страх за собственото ми семейство. „Лъжец! — извика стражът на сърцето ми. — Лъжец! Единственият страх, който те обзема, е страхът, че можеш да я изгубиш. Не можеш изцяло да я спечелиш, с всеки изминал ден се убеждаваш в това. Но ти удържаш! Защото знаеш, че без нея за теб живот няма!“ Усмихнах се на Ингрид и с множество уверения й помогнах в нейния път към ада.

Улових отражението ни в огледалата, когато минавахме през фоайето: елегантна блондинка на средна възраст и нейният компаньон, бегло позната физиономия може би, добре облечен, със здраво, добро лице. От злото в душата ми нямаше никаква следа.