Джозефин Харт
Фатален жребий (20)

Двадесета глава

Тази вечер бях горд. Удовлетворен. Изпитвах някаква майчинска сила.

— Погледни творенията ми, о, Господи — въздъхна Ингрид.

Бяхме в колата. Вечерята беше приключила благополучно с мъжката настойчивост на Мартин, че сметката е негова, и почтителното мълчаливо възхищение на баща му и дядо му.

— Не се ли чувстваш като патриарх в семейството?

— Да.

— Това носи удовлетворение, нали?

— Огромно.

— Ние сме спокойни хора, аз и ти. Подхождаме си. Тази вечер съм особено щастлива. Ти ме правиш щастлива. Казвам ли ти го достатъчно често? Може би не. Но се надявам, че го знаеш. Щастливите бракове не са често явление. Благодарна съм за своя… и за теб.

Усмихвах се.

— Много време сме заедно — казах аз.

— Да. Имаме две прекрасни деца, щастлив брак. Прекалено е хубаво, за да бъде истинско. Но е истина! Чистата истина! Радва ме това, което изпитвах тази вечер. Същността му. Чувствам, че мога да протегна ръка и да го докосна. Щастието! Точно това щастие, което ни е нужно.

— Има ли такъв вид щастие?

— Да. Да, струва ми се. Винаги съм го усещала. Винаги съм знаела какво искам. Съпруг, деца, спокойствие, престиж. Нямам лични амбиции… Винаги съм разполагала с пари… Но аз принасям своето, нали? С избирателите ти, с благотворителността, вечерите. — Тя се разсмя. — Изпълнявам ли ролята си — обществената си роля?

— Разбира се. Винаги си я изпълнявала.

— Значи сто къде сме двамата с теб. Ма едно много, много хубаво място в нашия живот. Усещам бъдещето: твоето бъдеще, нашето бъдеще може да бъде много интересно. Когато бях в „Хартли“, татко говореше колко уважавана личност си. Считали те за „многообещаващ“. И въпреки това си казвам: ти си прекалено идеален, нали? Страхотен си по телевизията. Скромен, много интелигентен, с чудесна съпруга — тя се изкикоти — и две очарователни деца. Идеално! Всичко е идеално! С изключение на Ана. Тя е едно много, много особено момиче, не мислиш ли? — Ингрид внезапно беше настръхнала.

— Защо?

— Обичам спокойните хора. Не мога да понасям фамилиарно настроените, прекалено отзивчиви хора… като онази Ребека, с която той ходеше по едно време. Но спокойствието на Ана е по-скоро тайнствено. Тя е едва ли не зловеща. Какво всъщност знаем за нея? Запознали се с Мартин в службата. На тридесет и три е, много е богата. Звучи нелепо. Какво например е правила през годините, преди да срещне Мартин?

— Не знам. — Усърдно се гледах в огледалото. Не можех да се оставя в капана. Никакви „откъде знаеш“ в този потенциален разпит!

— Ето, виждаш ли! Нищо не знаем. По всяка вероятност това момиче ще ни стане снаха, а ние не знаем нищо за нея!

Поех дълбоко въздух. Полека, казвах си, полека.

— Мартин е ходил с доста момичета, Ингрид. Ана е просто поредното. Може би е малко по-сериозно. Но брак? Не, не ми се вярва.

— Напълно грешиш! Онзи ден той спомена попечителския си фонд, докато уреждаше вечерята. Ще може да го ползва, след като сключи брак. Спомни си, че работата му в този водещ вестник го прави много самоуверен. Не виждаш ли, че синът ни има сериозни планове за своето бъдеще? Бог ми е свидетел, че не можеш да спреш един влюбен човек, който притежава това, което иска! Ако Ана иска, тя ще стане негова жена. А той без съмнение желае това. Трябва да узнаем нещо повече за миналото й! Разпитвал ли си вече Мартин? Аз се опитах. Доста е трудно. Той твърди, че знае всичко, което трябва да знае. Впрочем успях да подразбера нещо за родителите й. Били много почтени хора. Баща й е бил на дипломатическа служба. Родителите й са разведени и майка й се е омъжила повторно. За някакъв американски писател, ако не се лъжа. Баща й също има ново семейство.

— Не звучи чак толкова зле, нали?

— Не, но не е само това. Например Ана била ли е вече омъжвана?

— Колко странно! Изобщо не съм се замислял за това.

— Ти изобщо не си се замислял за нея, нали?

— Не, като че ли не съм. — Дишах бавно и решително.

— Мъже! Помисли си само! Тя е на тридесет и три години, така че е съвсем възможно. Бих се учудила, ако не е била. Може да има и деца. В днешно време човек никога не знае. Помисли си за Беатрис — децата й останаха в Италия при баща й.

— Сигурен съм, че няма деца. — Лекарят в мен се събуди.

— Какво? Не знаеш, нищо за нея, а си сигурен, че няма деца!

— Не съм сигурен — просто предполагам! Хайде, нека да пийнем нещо преди лягане.

Когато влязохме в спалнята, тя ме прегърна.

— Съжалявам! Не трябваше да оставям Ана да развали тази хубава вечер. Казах ли ти колко внушителен изглеждаше? — Тя ме целуна. — Обичам те — прошепна. — Скъпи, хайде да си легнем в нашето прекрасно легло. Усещам погледа в очите ти… харесва ми.

Легнахме си. Един мъж, чиито очи можеха да излъжат жена му след почти тридесетгодишен брак, и една жена, която след толкова години можеше да бъде излъгана така. Привичните движения бяха приятни като отдавна забравена, стара мелодия. Но дори когато се отдавах на онези последни трепети, които са всичко и нищо, това беше последното поражение на Ингрид в една битка, за която тя дори и не подозираше, и триумф за Ана, която дори не беше участвала в битката.

Не бих могъл и никога няма да повторя тези жестове. Това беше последната ми мисъл, докато Ингрид потъваше в сън в ръцете ми.