Джозефин Харт
Фатален жребий (40)

Четиридесета глава

Невероятно малко време е достатъчно на човек да се оттегли от света. Някои основни задължения, естествено, трябва да бъдат приключени. Андрю урежда всички сметки и прехвърля месечната сума за разноските. Унищожава всякакви лични писма, препратени от Хампстед или от „Хартли“. Притокът им намалява с голяма скорост. Малцина имат адреса ми — Сали, естествено, Питър Калдерон (за всеки случай). Но дълбоко в себе си зная, че присъдата няма да бъде отменена.

Оставаше ми да присъствам само на едно официално събитие — следствието. Заключението беше смърт вследствие на нещастен случай. Ингрид, Сали и Едуард не присъстваха. Естествено, на отсъствието на Ана Бартън беше придадено огромно значение.

Имам апартамент в една малка уличка на града, в който живея сега. Избрах го внимателно. Белите стени и дървените тавани решиха избора ми. Добавих само бели щори на високите прозорци, бял килим и бели библиотеки. По-късно купих релефна хартия, за да покрия обложките на книгите. Открих, че колкото и дискретни да са цветовете им, все пак ме дразнят.

На чистачката, която идва всеки ден по два часа, не й е приятно, че седя и я гледам. Но се налага да го правя. Веднъж тя донесе червени рози. Не могла да намери лилии, които й бях поръчал. Изпаднах в агония, която не можах да преодолея в продължение на дни.

Имам два огромни фотоса, които обръщам към стената, когато тя идва. Знам, че ако не съм там, тя ще се опита да ги обърне. Те висят на срещуположните стени в малкия коридор, който води от дневната към банята. Въпреки че увеличаването им в размера, който исках, затрудни фотографа, той все пак накрая се справи. Възкачени на белия фон, те стоят на около метър и половина височина. Или лежат.

Наложих си определени навици. Спортувам. Купих си книга, за основа, на чието написване сякаш бе послужил старият режим на баща ми: тринадесет минути упражнения за моряци. После закуска. Четене. Винаги класици. Те са написали достатъчно за цял човешки живот. А на мен със сигурност не ми остава един цял живот. Докато тя чисти апартамента, аз слушам езикови уроци на записи. Всяка година отивам на почивка на слънчеви места, всеки път в различна страна. Предизвиквам сам себе си да науча поне малко от езика на страната, в която отивам. Това е третата ми година на такива предизвикателства.

След като чистачката си тръгне, правя дълга разходка. Обядвам нещо леко в някое кафене. После се връщам в белия си рай и в продължение на часове слушам музика или чета. Много често седя и с часове се оставям на бялата чистота на стаята да ме погълне.

Често се чувам със Сали. Уилбър умря. В края на краищата не от сърдечен инфаркт, а при автомобилна злополука. Едуард беше този, който умря при сърдечен инфаркт, преди да беше изминала и година от смъртта на Мартин. Мислех си го… страхувах се, че точно така ще стане.

Ингрид се омъжи повторно за едър индустриалец, току-що получил рицарско звание. Сали не е омъжена. С Джонатан още са заедно. „Не защото не вярвам в любовта — писа ми тя неотдавна, — а защото не зная кое е любов.“

Никога не съм сам. Любимото ми място на този свят — моя свят — е дългият тесен коридор към банята. Понякога вечер сядам там и се взирам в снимката на Мартин в цял ръст. Променям мястото на стола, така че перспективата се сменя непрекъснато.

Веднъж застанах пред образа му с ръце, докосващи двете страни на рамката. В продължение на часове се опитвах да открия в очите му следа от съзнанието, че животът му няма да се окаже такъв, какъвто се е надявал. Ала запечатано от фотоапарата в миг на смях, сила и красота, лицето му сякаш разчупваше рамките и преливаше от триумфираща, дръзка жизненост.

Понякога се взирам в Ана… на снимката, направена по време на годежа в „Хартли“. Взех я от кабинета, когато последния път си тръгнах оттам. Тя ме гледа въпросително от стената. Развятата й от лекия вятър коса рязко контрастира с прикования тежък поглед и сериозното изражение. Спомням си колко рядко се смееше. Когато изучавам лицето й от различните ъгли, откривам в него спотаена сила, която сякаш казва: „Не мога да бъда уловена, защото съм спотаена.“ Това лице вещае годините на нейното мълчание. Желанието рядко ме обхваща… Веднъж (оттогава престанах да пия) поставих снимката й на пода. Легнал отгоре й в състояние, което според мен беше умопомрачение от мъка, аз се оказах обзет от бурята на отчаянието на тялото. С вика на агония се изляха и сълзи, и сперма.

— Тогава си спомних думите, които тя беше написала за нощта, в която Астън беше дошъл в леглото й: „Спермата и сълзите са символите на нощта.“