Джозефин Харт
Фатален жребий (37)

Тридесет и седма глава

— Нося пощата от Хампстед. — Андрю се обаждаше по телефона. — Искаш ли да ти я изпратя в апартамента на Едуард?

— Андрю, искам да говоря с теб — за бъдещето! Можеш ли да дойдеш тук?

— Ще дойда следобед, към четири.

— Добре.

Той ми подаде голям пакет с писма.

— Всичките ли са за мен?

— Не. Повечето са за Ингрид, има няколко за Сали.

— Можеш ли да ги препратиш в „Хартли“?

— Между тях може да има… нежелани писма.

— Можеш ли да ги откриеш?

— Нека огледаме пликовете по-внимателно! Отделихме няколко, които ни се сториха особени.

Но нямаше нищо обезпокояващо. Обикновена поща, реклама за специални услуги за почистване, продажби и прочие.

— Останалите изглеждат окей — казах аз. — Изпрати ги в „Хартли“.

— Ти няма ли да се видиш с Ингрид през следващите дни?

Той ме погледна, после отклони очи.

— Андрю, с Ингрид никога вече няма да бъдем заедно. Искам да се свържеш с Пол Пантън и да уредиш всичко. И двамата сме богати. Ингрид трябва да има всичко, което остава от предишния ни живот. Хампстед, картините, всичко! Ако уредиш с Джонсън от „Олбрайтс“ основните положения, ще можем да направим и финансовия договор. Сали, естествено, разполага със своя попечителски фонд.

— И с Мартиновия… Съжалявам, но разговорът е делови.

— Моля те… напълно си прав. Да, вече и с Мартиновия. Той автоматически се прехвърля на нея, ако Мартин почине без семейство. Андрю, нужни са ми няколко дни, за да обмисля собственото си бъдеще. Можем ли да поговорим в петък?

— При всички положения. — Той погледна писмата. И двамата забелязахме плика от Франция.

— Аз тръгвам. Ще се видим в петък. Ще задвижа всички неща……

— Андрю, много съм ти благодарен! Нямаш ли забележки? Или съвети?

— Познавам те твърде добре, за да се опитвам да ти давам съвети. Или може би твърде зле! До петък. — Той си отиде.

Отворих плика от Франция. Беше от Питър.

„Имам писмо за вас от Ана. Тя настоя да ви го предам лично. Можете ли да ми се обадите? Ще се уговорим кога и къде да ви го предам.“

И нищо повече. Веднага позвъних.

— Къде е Ана?

— Не знам.

— Не ви вярвам.

Той въздъхна.

— Моля ви да разберете, че това дали вярвате, или не вярвате няма никакво значение за мен.

— Съжалявам! Кога си замина?

— В деня на погребението на Мартин.

— Откъде е знаела датата?

— Господи! Това едва ли беше тайна за английските вестници.

— Тя къде отиде? — Той не отговори.

— Не ви питам къде е сега, а само къде е отишла в същия ден.

— Тя отиде, приятелю мой, да посети гроба на брат си!

За миг бях заслепен от бялото ослепително видение.

— Сама?

— Съвсем сама. Ще повторя още веднъж. За последен път видях Ана в деня на погребението на Мартин. Тя си тръгна от дома ми с едно такси. Каза ми сбогом. Струва ми се, не този път го каза сериозно.

— В какво беше облечена?

— Какво? В бяла рокля. Каза, че отива да купи рози за гроба му. След което замина.

— Червени, предполагам. — Сякаш сънувах.

— Не знам какъв цвят. Този разговор е безсмислен. Сега, като последен жест към Ана: да ви донеса ли писмото, или вие ще дойдете да си го вземете?

— Аз ще дойда.

— Тогава елате в апартамента ми.

Взех адреса.

— Утре в шест.

— Утре в шест.