Джозефин Харт
Фатален жребий (41)

Четиридесет и първа глава

Вече нося обикновени дрехи и много често тъмни очила. Всички цветове ме дразнят.

Приготвям много оскъден багаж за краткото си пътуване. Тази година отивах в Германия.

Летището е неприятно, претъпкано от хора, колоритно и шумно. Завивам зад един ъгъл. Настъпва тишина. Сякаш останалите се движат в някакъв забавен каданс.

Ана се появява пред мен. Тръгва към мен. Взима тъмните ми очила. Тя поглежда в мен и зад мен, сякаш отнема останалото от себе си завинаги. Тя е всемогъща. Това е акт на възвръщане на собствеността. Тялото ми рухва, превръщайки се в песен или в писък, в звук с такава честота, че костите ми се разтрошават и мускулите ми се пръсват.

Знам, че сърцето ми е разкъсано. То се разпада. Падам на колене. Това е акт на боготворение и поражение. Устните ми докосват памучната й рокля. Яркото зелено и жълто по нея са като киселина в очите ми. Някой се втурва да ми помогне. Ана просто отминава.

— Имате ли нужда от лекар? — Младежът ми помага да се изправя.

— Не. Не. Добре съм. Аз самият съм лекар.

Втурвам се в посоката, в която тя е отминала. Виждам я как се присъединява към един мъж, който държи за ръка малко детенце. Той се обръща към нея и устните на Питър Калдерон докосват косата й. От този ъгъл виждам, че лекият безпорядък на роклята й се дължи на бременността.

Намирам такси. По обратния път към апартамента изпитвам съмнения, че изобщо вече ще го напусна, чудя се как тялото ми ще оцелее. Няма да е за дълго, няма да е за дълго, надявам се.

Последни мисли нахлуват в главата ми. С въздишка затварям вратата.

Умирайки може би години преди идиотският механизъм на тялото ми окончателно да се предаде, — прошепвам в себе си и на безмълвните лица на стената: „Най-накрая съм сигурен и истината.“

За онези от вас, които се съмняват в нея: това е една любовна история.

Тя приключи.

Другите може би имат по-голям късмет.

Пожелавам им всичко хубаво.