Джозефин Харт
Фатален жребий (27)

Двадесет и седма глава

Бяхме в спалнята. Никога не я бях приемал като наша. И със сигурност не я смятах за своя. Спалнята, в която с Ингрид прекарвахме съществено време от брака си — стаята, която крие истинската история на един мъж и една жена, свързани в подобен странен съюз. История без други свидетели, освен самите участници. В повечето случаи, лъжейки се един друг, те лъжат самите себе си. Тайните на спалнята лежат заровени под пластове от времена, навици, деца, работа, вечери, болести и безброй други ритуали и събития, с които заглушаваме болката си.

Ингрид седеше пред тоалетката и покриваше с крем лицето и шията си. Внимаваше да не докосне сатенените презрамки върху бледите си нежни рамене.

„Блондинките имат суха кожа“ е една от неопровержимите житейски истини, запечатани в съзнанието ми. Въпреки че никога не е била небрежна, този сутрешно-вечерен ритуал беше жизненоважен за нея. Никога не го беше пропускала. Познатото потупване с пръсти обикновено се съпровождаше с повтарянето на житейската истина: „Знам, че е много досадно. Но всички блондинки имат суха кожа.“

— Уилбър се обади, за да ни благодари за вечерята. Много е мил. Не смяташ ли? — говореше Ингрид.

— Пише по-добре, отколкото говори.

— Така ли? На вечерята беше много интересен.

— Не знам. Всъщност беше доста банално… Величието на истината и тем подобни.

— Той доста харесва Мартин. Смяташ ли, че Мартин ще стане писател? Странно — никога не ни е споменавал за това. Да кажеш, че някога сме му се месили. Всъщност съм доволна.

— Може би го е казал само за да впечатли Уилбър.

— О, не, за Мартин няма значение дали впечатлява някого. Освен Ана, разбира се. Уилбър твърди, че майка и ще бъде много щастлива, като разбере, че Ана е добре и е щастлива. Те не са особено близки помежду си, както предполагахме. Какъв късмет имаме с децата си! Честно казано, съмненията ни спрямо Ана — разликата в годините и прочие — са доста банални. Искам да кажа какво значение има — по-стара е и е с повече житейски опит. Можеше да се влюби в някоя много по-неподходяща. Ти какво мислиш?

— Права си. Ние сме благословени!

— Няма значение. Решила съм да се абстрахирам от тревогите си и да я опозная малко повече. Досега се държах малко хладно, не смяташ ли?

— Винаги си била много любезна.

— Да. Но „много любезна“ не е същото като „много мила“, нали? Помисли само: човек може ли да бъде истински приятел със съпругата на сина си?

— Все още не са женени. Дори не са и сгодени.

— Да. Но знаеш какво имам предвид. За мъжете е по-трудно. Те не изпитват същото чувство на загуба при женитбата на сина си. Може би ревнуваш повече от приятеля на Сали, Джонатан?

— Изобщо не съм се замислял за него.

— Хм. Това едва ли те засяга. Понякога се държиш така, сякаш много–много не се замисляш за децата си… за бъдещето им… за връзките им.

— Не ставай глупава.

— Репликата за приятеля на Сали е съвсем характерна. Ако не се връщах отново и отново към Ана, сигурно и за нея изобщо нямаше да се замислиш.

Бях с гръб към нея. Затворих очи. Внезапно ме обзе срам от подлостта и жестокостта на увъртанията ми. Не можех нито да помръдна, нито да отговоря.

— Скъпи, скъпи, добре ли си?

Обърнах се и осъзнах, че Ингрид беше видяла гърба ми в огледалото. Може би някое помръдване на рамената или на тялото ми ме бе издало. Лицето, което видях в огледалото, обръщайки се към нея, беше лицето на човек, измъчван от големи терзания.

Очите на Ингрид се изпълниха с обич, докато се приближаваше към мен. Нейната близост и собствената ми вина ме изпълниха с ярост. Отражението в огледалото ме гледаше — грозно и заплашително.

— Какво става? Какво става? — извика тя.

— Нищо. Нищо. Трябва да е от годините. Внезапно се почувствах стар.

— О, скъпи, скъпи! Това е, защото децата ни са пред прага на брака — нищо повече. Ти не си стар. Все още си най-привлекателният мъж, когото познавам.

Тя беше близо до мен. Тялото и, обвито в сатен, беше допряно до моето в позната прегръдка. Сложих ръце на раменете й и оставяйки пропаст от няколко инча, я целунах по челото. След което се отдръпнах. Това беше отблъскване. И двамата го знаехме.

— Има ли нещо, което не си ми казал? — Тя не ме гледаше, докато мажеше ръцете си с крем.

— Не, разбира се.

— Притеснява ли те нещо? Комисията може би…

— Не, нищо. Ингрид, съжалявам. Просто изведнъж се почувствах стар и уморен. Вече ми мина. Ще сляза долу да почета. Трябва да поработя над няколко доклада. По-късно ще се кача.

Искра на гняв премина между нас. Не й обърнах внимание и излязох от стаята.

Долу си налях уиски. Трябваше да намеря начин да приспособя двама ни към онзи брак, за който бяхме предопределени. Брак на все по-редки физически контакти. Без коментари, без драми. Нашият брак никога не е бил изпълнен със страст. Сигурно имаше начин да се ускори вече започналият преход към безбрачие.

Трябваше да го осъществя. Физическата близост на Ингрид ми ставаше все по-непоносима. Болка по Ана измъчваше цялото ми същество. Сякаш Ингрид се опитваше да обсеби пространството, което духът на отсъстващата Ана изпълваше. Нажежената от битка атмосфера беше болестотворна.

„Ще се поболееш — нашепваше ми вътрешен глас. — Знаеш, нали? Да, докторе. Докторе, излекувай себе си!“

Усмихнах се горчиво, припомняйки си старата поговорка. Може би наказанието беше това, което ми трябваше?

Решил да пожертвам щастието на Ингрид, аз се залових за докладите си.

На следващата утрин закуската беше едносрична и хладна. За мой срам загрижеността на Ингрид постоянно превъзмогваше желанието й да ме накаже.

Останах хладен. Исках да спазвам дистанция помежду ни, която щеше да наложи нов, поносим модел на съществуване. Добре преценено, внимателно подкопаване на основите на брака.

— Искам да организирам празненство за рождения ден на татко, на двадесети. Би било чудесно, ако се съберем на вечеря предната вечер и останем за обяд в неделя. Ще поговоря със Сеси. Ще определя менюто за обеда. Може би със Сали ще помогнем на Сеси в приготовленията. И Ана може да помогне.

Това приобщаване на Ана към семенния ни живот ми се стори като част от плана на Ингрид. Не съзираше ли несъвместимостта на Ана с кухнята? Представих си четирите жени. Сеси, Ингрид, Сали — заети, компетентни, плуващи в свои води — и Ана, с нейната загадъчност и власт, носеща се из кухнята. Ана, изпълваща всичко с една различна, женствена аура, по-могъща от вниманието и загрижеността. Другите изглеждаха като мукавени фигури, а Ана беше истинска, величествена и опасна.

— Може би ще закъснея. Ще проверя, но не вярвам да има проблем около обеда в неделя.

— Чудесно. Сигурна съм, че татко ще бъде щастлив. По-късно ще говорим за подаръците.

Тя погледна часовника си. Ингрид винаги държеше да бъде онази, която освобождава другия. Отмъщение за снощи.

— Трябва да тръгвам. — Отидох до нея, за да я целуна по бузата както обикновено. Но тя леко се усмихна и извърна глава, така че устните ми докоснаха косата й. Може би това беше другата, едва забележима промяна в ритуала — преминаването от кожата към косата — по дългия път, който все повече отдалечаваше телата ни.

В колата си спомних как в „Хартли“ бях поискал ръката на Ингрид от Едуард. Беше толкова отдавна. Фаталното „да“, което беше довело до Мартин и Сали и до дълги години на спокойствие и доволство, добър късмет и успех.

„Хартли“ също щеше да бъде превзет от Ана. Асоциациите, които будеше, завинаги щяха да бъдат променени. Стените и градините, непознаващи присъствието й — любимото имение на Ингрид, — трябваше също така да паднат под нейна власт.

Обадих й се по телефона. Беше рано и тя бе у дома.

— „Хартли“!

— Да, знам. Беше невъзможно да кажа „не“. — Ана направи пауза. — Не помня дали ти казах, ме следващата седмица няма да съм тук, може би до четвъртък вечерта.

Мълчах. „Не питай къде. Не насилвай нещата“ — повтарях си.

Тя се разсмя, сякаш беше прочела мислите ми.

— Трябва да отида в Единбург заради една статия, която пиша, нищо повече.

— Добре. Моята комисия е на етапа на предложенията. Трябва да изготвят окончателните документи.

— Животът си върви.

— Трябва да се спазват привидностите, съгласен съм.

— Опорите на нашето съществование имат нужда от укрепване. Само тогава тайният ни живот може да продължава.

— Познаваме се много добре.

— Наистина.

— Довиждане. До „Хартли“.

— До „Хартли“, довиждане.