Джозефин Харт
Фатален жребий (38)

Тридесет и осма глава

Апартаментът притежаваше всичко от онази изтънчена елегантност и привидна простота, която бях започнал да асоциирам с Питър Калдерон. Той беше много умен мъж. От този тип мъже, които бяха достатъчно умни да прикриват своя остър ум. От този тип мъже, които бързо се поучаваха от малкото грешки, които допускат. От типа грешки, които беше допуснал с Ана много отдавна.

— Много мило от ваша страна — започнах непринудено.

— Не. Не е мило. Това е задължение.

— А!

— Ето писмото. Бих предпочел да не го четете тук.

— Защо? Защото знаете съдържанието му?

— Не.

— Но бихте се обзаложили, че ще го познаете?

— Не. Бих ви дал професионалното си мнение. Но вие едва ли ще искате да ме изслушате.

— Слушам ви!

— На Ана няма да й е възможно да продължи връзката си с вас.

— Защо? О, знам какви са очевидните причини!

— Имате предвид вината? Не, не, Ана може да се справи с вината без проблем. Всъщност повечето хора са така. Например вие успяхте великолепно да измамите сина си. Не си струва да споменавам дребната ви измама спрямо жена ви. И все пак сте тук, дни след смъртта на сина си, която за вас едва ли е повече от обикновен факт. Дошли сте да търсите Ана. Така че, моля ви! Вина, вина — благочестивото изричане на тази дума сама по себе си е всъщност днешното велико опрощение. Само кажете молитвата на виновния „Чувствам се виновен“ — хайде, готово! Това е наказанието! Вината е наказанието! Така че наказан, следователно пречистен, човек може да продължи с престъплението.

— Тогава защо? Защо тя не може да продължи с мен?

— Защото едва сега каза „сбогом“ на Астън! Ана ми е разказвала за вашата връзка. Вие сте били част от лечението. Съществена част! Контурите, до които сте достигали като посетител, са били… как да ви кажа… пътуване, предопределено и за двама ви. Но пътуване, което е приключило. Приключило! — Той ме погледна. — Поне засега е приключило за Ана.

— Последното нещо, което тя ми каза, беше: „Всичко свърши!“ Но аз не желая да го приема!

— Защото за вас още не е свършило!

— Никога няма да свърши!

— Може би! Може би! Но отсега нататък вие ще бъдете само посетител — на стари пейзажи, стари стаи, стари сънища. Може би това ви е достатъчно!

— Няма да се предам!

— Прочетете писмото. После решавайте! Бъдете благодарен, че изобщо осъществихте пътуването! Малцина успяват! Може би така е по-добре! Трагедията почти винаги е неизбежна! Но все пак — ако знаехте преди година?

Погледнах го.

— Според жена ми би било по-добре да бях умрял. А не да бъда жив, за да завърша всичко това!

— Но тогава вие никога нямаше да сте живели, нали?

— Така е!

Той се усмихваше, докато ме изпращаше към вратата.

— Малцина съжаляват за подобно изживяване.

— А вие?

— Никога не съм имал подобно изживяване с Ана. Нито пък Мартин! Единствено в този смисъл вие сте били създадени един за друг. Мъжете и жените намират какви ли не пътища, за да бъдат заедно. Всякакви! Вашият беше стръмен и опасен. Повечето от нас остават по по-безопасните пътеки.