Джозефин Харт
Фатален жребий (15)

Петнадесета глава

Отчаянието, което ме накара да тръгна от Брюксел с нощния влак за Париж, беше предизвикано от ужаса, че няма никога повече да я видя. Трябваше да я видя. Знаех, че за да живея, трябваше да я видя.

И все пак: не бях ли планирал това предварително? Бях изнудил Ингрид да ми каже името на хотела. Действително ли се бях подчинил на сили, неподвластни на моя контрол? Или заговорничех, за да осъществя своята гибел? Колелетата на влака ритмично отхвърляха милите към Париж, неумолими като някаква огромна машина на съдбата.

Сутрешният въздух придаваше на Париж атмосферата на град, който се подготвя за фиеста. Всеки човек знаеше добре ролята си и момента, в който трябва да започне. Седнах в едно кафене и си поръчах кифлички с кафе. После, сякаш чертаейки карта в главата си, обикалях улиците около „Л’Отел“. Наблюдавах и чаках, внимателно следейки времето. Заклех се в себе си, че няма да позвъня преди девет.

Спомних си, че Ана каза, че тя ще урежда всичко. Затова реших да рискувам.

— Madame Barton, s’il-vous-plan.

— Un moment. Ne quittez pas.

От рецепцията ме свързаха.

— Здравей. Иди до края на улицата. Завий по Рю Жак Кало, после встрани по Рю дьо Сен.

— Oui, bien. Merci.

Затворих телефона.

Толкова беше просто. Тръпнех от радост и желание. В главата ми звучаха детски стихчета: „Всичко става по чудо, с безумно, безумно желание.“

Лицето ми на луд стресна един минувач. Опитах се да се овладея. Повдигнах ръка към брадата си и се сетих, че не бях нито мит, нито бръснат. Какво беше това чудо и безумно, безумно желание? Чувствах се като в страната на чудесата. И това желание, ах, това безумно желание!

Облегнах се на една стена и затърсих с очи в страничната уличка някое скрито кътче, в което да я прегърна. Трябва да я прегърна!

В девет и тридесет мярнах главата й за миг между ухилените физиономии на някакво семейство. После тя ги подмина и се втурна към мен. Дръпнах я в уличката и я притиснах до стената. Хвърлих се върху нея. Разтворих ръцете и краката си така, че цялото ми тяло да я обгърне и да се впие в нейното. Ближех косата й. Пуснах едната си ръка от стената, хванах косата й и задъхано прошепнах: „Трябва да те имам!“ Тя плъзна полата си нагоре — отдолу беше гола — и след миг аз бях в нея. За минута всичко свърши. Отдръпнах се.

Някой зави зад ъгъла. Премина от другата страна на уличката. Отново бях имал късмет. Прегърнати, с Ана приличахме на влюбени, които са се вкопчили един в друг. Този ден в Париж ми беше простено!

Тя оправи роклята си и придърпа надолу омачканата пола. Извади бикините от чантата си и с внезапна момичешка усмивка ги нахлузи.

Погледнах я и проплаках:

— Ана! Ана! Трябваше да го направя! Просто трябваше да го направя! Просто трябваше да го направя!

— Зная — прошепна тя. — Зная.

Аз плачех. Осъзнах, че не помня да съм плакал като възрастен. Просто никога не ми се беше случвало.

— Трябва да се връщам — каза тя.

— Да. Да, разбира се. Как успя да се измъкнеш? Какво му каза?

— Веднъж вече ти обясних. Мартин не ме пита. Казах, че искам да подишам малко въздух. Сама. — Тя се усмихна.

— Каква власт имаш?

— Предполагам, ме имам. Но вие двамата сами дойдохте при мен. Аз не съм ви търсила.

— Така ли? Но не ни и спря.

— Бих ли могла да те спра?

— Не.

— Трябва да вървя.

— Струва ми се, каза, че той никога не те разпитва.

— Да. Това е вид споразумение. Може би по-скоро сделка. Опитвам се да не злоупотребявам. Довиждане.

— Ана! Какво ще правиш днес? Къде отиваш?

— Трябва да вървя. Наистина трябва. С Мартин ще се приберем в понеделник вечерта. Не трябва да оставаш в Париж. Зная какво ще направиш… Ще ни последваш. Върви си вкъщи! Моля те!

— Ще си отида. Само ми кажи!

— Защо?

— За да си мисля за теб, да си представям къде си.

— И с кого!

— Все още не. Още не мисля за това. Не забелязвам нищо, освен теб.

— Знаеш ли, струва ми се, че никога нищо не си забелязвал. Никога!

Обърна се и се отдалечи. Не погледна назад. Строполих се на тротоара като пиян скитник. Свих глава в ръцете си. Виждах как в дъното на улицата Париж, вече изгубил сутрешната си мекота, елегантно дефилираше покрай мен.

Равновесието ни се крепи изцяло на ограничеността на погледа ни — на способността да отбираме жизненоважните за оцеляването ни подробности и да си затваряме очите за големите истини. Така индивидът прекарва своето ежедневие, без да обръща необходимото внимание на факта, че няма гаранции за утрешния ден. Той скрива от себе си истината, че животът му е уникално явление, което приключва в гроба. Че във всяка секунда живее толкова неповторимо, колкото в първия и в последния миг. Тази заблуда налага определен начин на живот, който се предава от поколение на поколение; малцина от онези, които му се противопоставят, оцеляват. И с основание. Всички закони на живота и обществото биха изглеждали безсмислени, ако хората непрекъснато се занимаваха с реалността на собствената си смърт.

И така, в този велик миг от моя живот погледът ми се простираше единствено до Ана. Странната слепота, която според нея ме беше обзела, сега безмилостно изличаваше от зрението ми Мартин, Ингрид и Сали. Те се бяха превърнали в сенки.

Реалността на Мартин беше най-безмилостно изличена. Той беше като образ на платно, върху което пече бе изрисуван друг.