Джозефин Харт
Фатален жребий (12)

Дванадесета глава

Миех лицето на Ана, грапаво и мокро, и изстисках водата от гъбата, оставяйки я да потече върху косата й. Часове наред се бяхме борили на барикадата на телата си. След края на борбата лежах до нея.

— Ана, моля те… говори ми… коя си ти?

Настъпи дълга тишина.

— Аз съм това, което ти искаш…

— Не. Нямах предвид това.

— Така ли? Но за теб аз съм такава, каквато съм. За другите съм различна.

— За другите ли? Различна?

— За Мартин. За майка ми, баща ми. — Последва дълга пауза. — За семейството ми. За приятели от миналото и сегашните. Така е с всички. И с теб.

— Мартин знае ли повече? Познава ли родителите ти, семейството ти?

— Не. Веднъж ме е питал. Казах му, че трябва да ме обича така, сякаш ме познава. Ако не може, тогава…

— Коя си ти?

— Трябва ли да питаш? Много е просто. Майка ми се казва Елизабет Хънтър. Тя е втората жена на Уилбър Хънтър, писателя. Живеят щастливо на Западното крайбрежие на Америка. Не съм я виждала от две години. Това не ми причинява болка и не мисля, че я тревожи. Понякога си пишем. Обаждам й се на Коледа, на Великден и на рождения й ден. Баща ми беше дипломат. Като малка съм пътувала много. Ходех на училище в Съсекс, а ваканциите си прекарвах къде ли не. Разводът на родителите ми не ме обърка. Баща ми, който очевидно беше разстроен от историята между майка ми и Уилбър, се съвзе достатъчно бързо и се ожени за една тридесет и пет годишна вдовица с две деца. Оттогава добавиха и една дъщеря, Амелия. Понякога им ходя на гости в Девън.

— Едно дете ли си?

— Не.

Изчаках.

— Имах брат, Астън. Преряза си вените и гърлото в апартамента ни в Рим. Фактите бяха неоспорими. Това беше вик за помощ. Тогава никой не знаеше защо. Аз ще ти кажа. Той страдаше от несподелена любов към мен. Опитах се да го утеша с тялото си. — Тя спря за малко, после продължи с отривист глас: — Болката му, моята глупост… смущението и на двамата… Той се самоуби. Естествено. Това е моята история накратко. Моля те да не ме питаш повече. Казах ти я като едно предупреждение. Аз бях ранена. Ранените хора са опасни. Знаят, че трябва да оцелеят.

Дълго време мълчахме и двамата.

— Защо каза, че е „естествено“ самоубийството на Астън?

— Защото го разбирам. Тази истина е в мен. Не като ценност, която ревниво пазя. Просто една история, която не исках да разказвам, за едно момче, което никога не си познавал.

— Това ли те прави опасна?

— Всички ранени са опасни. Борбата за оцеляването ги прави такива.

— Защо?

— Защото нямат пощада. Знаят, че и другите ще съумеят да оцелеят точно като тях.

— Но ти ме предупреди.

— Така е.

— Това не е ли актът на пощада?

— Не. Ти си изминал вече онова разстояние, след което всички предупреждения са излишни. По-добре е, че ти казах. Макар че моментът не беше подходящ.

— А Мартин?

— Мартин няма нужда от предупреждения.

— Защо?

— Защото Мартин не задава въпроси. Той се задоволява с мен. Позволява ми да си имам своите тайни.

— Ами ако разбере истината?

— Коя истина?

— За нас двамата.

— Тази истина! Има и други истини.

— Ти намираш у Мартин качества на зрялост и самостоятелност, каквито не съм забелязал.

— Не. Не си.

— Ами ако грешиш?

— Това би било трагедия.

За тялото й нямам какво да кажа. То беше просто една необходимост. Не можех да понасям отсъствието му. Хвърлях се отгоре й, както човек се хвърля върху земята. Принуждавах я да задоволява нуждите ми с всяко късче от себе си и я наблюдавах как ставаше все по-силна, колкото повече ми даваше. Жаден, аз я хващах за косата или гърдите и я държах далеч от себе си, болен от гняв, че имах това, което исках.

Всяка наша изминала среща беше за мен потвърждение, че животът ми вече е приключил. Беше приключил в мига, в който я видях за първи път.

Това беше време извън живота. Като киселина поля всичките изживени години и ги изгори.