Джозефин Харт
Фатален жребий (7)

Седма глава

Случвало ми се е да разглеждам стари снимки с усмихнатите лица на жертви и отчаяно да търся в тях някакъв знак, че са знаели за съдбата си. Трябва да са знаели, че след няколко часа или няколко дни животът им ще приключи при автомобилна катастрофа или в разбития самолет, или по време на семейната трагедия. Но не откривах нищо. Нищо. Те ме гледаха ведро — ужасяващо предупреждение за всички нас. „Не, нямах представа! Също като теб… нямаше никакъв признак.“ „Аз, който умрях на тридесет… също си правех планове за след десет години.“ „Аз, когато умрях на двадесет, също като теб мечтаех за къщичка с рози. И с теб може да се случи. Защо не? Защо пък с мен? Защо пък с теб? Защо пък не?“

Затова знам, че на всички мои снимки от онова време ще гледам самоуверено, с леко студено, но незнаещо изражение. С изражението на човек, когото вече не разбирам. Зная моста, който ме свързва с него. Но другата страна я няма вече. Изчезнала е като къс земя, което морето е отнесло. Може би по брега има някакви следи, които се виждат при отлив, но нищо повече.

— Тя изглежда по-възрастна от теб. Не чак толкова. Всъщност на колко е?

— На тридесет и три.

— Та тя е по-голяма с осем години от теб, Мартин.

— И какво от това?

— Нищо. Освен факта, че е с осем години по-голяма!

— За кого говориш? — запитах. Бяхме в кухнята.

— За Ана Бартън, най-новата приятелка на Мартин.

— Нова е, така ли?

— За Бога! Караш ме да се чувствувам като Казанова.

— Ами не си ли?

— Не! — Мартин сякаш беше тъжен. — Или ако някога съм бил, вече не съм. Все едно — просто никога не съм срещал жена, на която да държа.

— А тази?

— Коя?

— Ана Бартън.

— Бартън. Ана Бартън. Познавам я само от няколко месеца. Е, на нея държа, за разлика от другите.

— И е по-интелигентна — каза Сали.

— Ти няма да сбъркаш интелигентната жена, нали, Сали? Несъмнено ще прилича на теб!

— Има различни видове интелигентност, Мартин. Моята е артистична. Твоята е на думи. Това е! Но ти не би могъл да нарисуваш и котка, дори ако животът ти зависеше от това.

Онази Сали, която пламваше или се разплакваше от хапливостта на Мартин, отдавна я нямаше. Тя не беше близка с брат си и ни най-малко не се вслушваше в него. Темата „Ана Бартън“ беше спокойно изоставена заедно със следобедния разговор. Не беше повдигната повече нито от Мартин, нито от Сали.

— Значи тази Ана не ти харесва, така ли? — попитах Ингрид, докато си лягахме.

— Не!

След дълга пауза тя каза:

— Не, не я харесвам.

— Защо? Положително не заради това, че е осем години по-голяма от Мартин.

— И заради това. Просто ме кара да се чувствам неловко.

— Може би нищо няма да излезе. Доколкото познавам Мартин, това е поредният флирт.

— Не, този път е по-сериозно, сигурна съм.

— Така ли? Как съм пропуснал да се запозная с нея!

— Тя идва вкъщи няколко пъти миналия месец, докато ти беше в Кеймбридж. И веднъж на вечеря, когато беше в Единбург.

— Хубава ли е?

— Изглежда особено. Не може да се каже, че е хубава. Годините й личат. За разлика от останалите момичета.

— И от теб — казах аз. Ана Бартън вече ме отегчаваше и бях уверен, че безпокоеше Ингрид.

— Благодаря. — Тя се усмихна.

Ингрид изобщо не изглеждаше на петдесет. Изящната й руса хубост беше непокътната, само леко поувехнала. Очите й вече не бяха толкова ярки, но тя си оставаше една красива жена. Жена, която щеше да бъде красива още дълго. Тя все още изглеждаше неуязвима — както винаги. Руса, хладна, красива! Моята жена Ингрид, дъщерята на Едуард, майката на Мартин и Сали!

През всичките тези години моят живот беше вървял успоредно с нейния. Без сътресения, без неразгадани символи. Ние бяхме една цивилизована двойка, спокойно приближаваща се към старостта.