Джозефин Харт
Фатален жребий (34)

Тридесет и четвърта глава

Аз нямам елегантна фигура. Телосложението ми е прекалено яко, за да се нарече „елегантно“. Избирам дрехите си грижливо. Представям се пред света в тъмносини костюми от каша, бели ризи и виненочервени вратовръзки (купувам си ги в огромни количества) и придобивам вид на елегантен мъж. Винаги съм се обличал така. По спортното ми облекло също личи, че е грижливо подбрано, за да внушава на хората дистанцията, която държа да спазвам. Аз не съм случаен човек, лесен или леснодостъпен.

В деня преди сватбата аз също вървях към новия си живот с Ана (така виждах нещата) и знаех, че товарът, който толкова ми тежеше на сърцето, вече беше поносим. Бях се примирил, че животът ми ще продължи по ръба на пропастта.

Ана ме очакваше в апартамента. На стъклената маса, подобно на украшение, стоеше един куфар.

— Казах на Мартин, че искам следобеда и вечерта за себе си. От моето тайно гнездо ще отида направо в гражданското. След като си тръгнеш — надявам се да останеш по-дълго, отколкото смятахме, — ще лежа в тази стая и ще бленувам всичките си животи. Щастлива съм! Просто не мога да го повярвам! Щастлива съм! Никога не съм била щастлива — поне от детството си насам! А сега съм! Това е необикновено усещане. Бил ли си някога щастлив?

— Не зная! Може би. Тъжно е, но наистина не си спомням. — Въздъхнах. — Това ми се струва толкова маловажно.

Тя отвори малкото куфарче. Внимателно извади от него кремава рокля и малка шапчица и ги сложи в един празен гардероб.

— Това е за утре! — Тя се усмихна. — Този следобед и тази вечер са за теб.

Когато роклята й се свлече, изпитах признателност за начина, по който тъмната копринена лента минаваше между краката й и се увиваше, подобно на вълни, около гърдите й. Тя посочи една морава подутина и прошепна:

— Ударих се нарочно по бедрото. Виждаш ли — аз също мога да докажа силата и верността си.

Нежно я положих на пода. Захвърляйки своята елегантност върху дивана, отново се върнах към истинското си „аз“.

Разказвах й мечти на един език, който тя единствена разбираше. Като всемогъща богиня повтаряше „да, да!“ през часовете на пленничеството си. Във всемогъществото си властваше над своя поробен господар. Намерих в куфара ръчно бродирана лента и я увивах около нея, докато тя престана да вижда. Исках да потънем в тишина. Открих меки памучни тампони и след като ги поставих в ушите ни, се скрихме в света на абсолютната тишина.

Някакъв пулс в корема й безшумно отмерваше своя ритъм по кожата й, докато тя лежеше на пода. Устата ми, в хищническо търсене, се опитваше да улови с език ритъма. Напразно.

Юмрукът ми масажираше тъмния оток на бедрото й. Неспособен да го излича, аз накарах тъмнотата му да се разпростре на петна към сплъстените косми, разделени от копринената лента между краката й.

Аз бях единственият, който съзря Мартин. Панически изтръгнах тампоните от ушите ни. Ана извика:

— Какво става? Какво става?

Дръпнах лентата от очите й и след секунда двамата го чухме да прошепва:

— Не е възможно! Не е възможно! Възможно е!

Застанал в рамката на вратата, той сякаш се залюля напред-назад.

Втурнах се да му помогна. Той вдигна ръце над главата си, сякаш за да се предпази от страшен удар. После, като дете, отстъпващо стъпка по стъпка от неописуемото зло, подобно на робот, взрян в лицето, което го беше унищожило, той безмълвно се преметна през перилата и падна, мъртъв, долу на мраморния под.

Когато го повдигнах на ръце, вратът му увисна като пречупено стъбло на цвете. Каква полза от силата ми? Къде, къде беше топлината, която трябваше да го обгърне? Нужна беше гръд, заоблена и топла, за мъртвите тела на децата ни, която да ги притисне с истинското отчаяние на мъката ни. Твърдината на гърдите ми не можеше да скрие лицето му. Мускулестите ми ръце бяха противни и отвратителни в опита си да обхванат и придърпат парчетата на счупеното му тяло към себе си.

Празният коридор се превърна в мраморен кладенец, в който хората, потресени, питаха с надежда:

— Да извикам ли лекар?

— Мога ли да ви помогна?

— Извиках полицията!

— Да донеса ли одеяло? За вас? За тялото.

Осъзнах, че съм гол.

— Мъртъв ли е? Боже, мъртъв ли е?

Тогава Ана бавно се приближи. Облечена, сресана и противно спокойна, тя каза:

— Всичко свърши. Всичко свърши.

Като ме докосна по рамото и погледна към Мартин без съжаление, тя се плъзна към вратата и изчезна в нощта.

В празното пространство надойдоха още хора. Образуваха безшумен кръг около нас — голият мъж и неговият прекрасен син в дънки и пуловер. Една жена метна дълъг шал отгоре ми. Той покри тялото ми в мига, в който вратата се захлопна след Ана. Имаше още шум и после някакъв полицай раздели групичката, без да каже нито дума. Той коленичи пред мен.

— Опасявам се, че е мъртъв!

— Да! Почина на място!

— Вие сте… Вие сте…

— Да.

— А кой е младежът?

— Моят син — Мартин.

Лекарят и санитарите от линейката коленичиха до мен. Друг полицай тихо помоли групата да се премести в другия край на коридора. Чувах шепота им като нежна, тъжна песен, идваща някъде отвъд. Беше трудно да измъкнат Мартин от ръцете ми. Но лекарят беше деликатен, а санитарите дискретни и бързи. Останахме само двамата с полицая и се изкачихме по стълбите към апартамента. Вратата беше отворена. С изключение на грижливо сгънатите ми дрехи нямаше други следи от прекараното време преди нахълтването през вратата.

— Може ли да се облека?

Полицаят погледна голото ми тяло, увито в шала, и кимна.

— Ще трябва да дадете показания… по-късно, господине. Ще дойдете в полицията!

— Да, разбира се. Трябва да говоря с жена си! Жизненоважно е да говоря с нея!

— Разбирам, господине. — Той се огледа. — Тук изглежда, няма телефон.

— Няма.

— Кой е собственикът на апартамента, господине?

— Годеницата на сина ми.

— Как се казва тя?

— Ана Бартън.

— Тя ли беше младата дама, която си тръгна при нашето идване?

Полицаят, който беше придружавал групата долу, се присъедини към нас.

— Да.

— Не е живяла дълго тук. В апартамента няма почти нищо.

— Тя не живее тук.

Те чакаха. Вече бях облечен.

— Знаем, че това е нещастен случаи, господине. Двама свидетели са видели сина ви, като пада през перилата. Те потвърдиха, че не сте го докоснали.

— Не съм.

— Какво правехте, господине?

— Бях с мис Бартън.

— С годеницата на сина си?

— Да.

— Господине трябва да ви задам този въпрос. Вие бяхте…

— С мис Бартън се… — Аз млъкнах.

Това беше дума, която никога не бях употребявал.

— Синът ви не е имал представа за това до тази вечер, така ли?

— Разбира се.

— Как е разбрал, че сте тук?

— Не знам. Просто е знам.

— Мис Бартън къде е сега?

— Не знам! Тя просто си отиде! Просто мина покрай нас.

— Трябва да е в шок. По-добре ще бъде да я намерим.

— Нямам представа къде би могла да бъде! Може би се е върнал в къщата им.

— В чия къща, господине?

— На Ана и на Мартин. Току-що бяха купили къща. Бяха сгодени.

— Кога смятаха да се женят, господине?

— Утре.

Настъпи дълбока тишина.

— Да отидем в участъка, господине.

Позвъних на Ингрид от полицията. Сали вдигна телефона.

— Няма нужда да казваш нищо! Ана беше тук.

— Боже Господи! Къде отиде?

— В болницата „Уелингтън“. При Уилбър.

— Уилбър?

— Да. Той е получил инфаркт днес следобед. Мартин ни се обади, опитваше се да намери Ана. — Тя млъкна. — Казах на Ана за Уилбър и тя тръгна веднага.

— Майка ти там ли е?

— Да. Не настоявай да говориш с нея. Още не!

— Сали! О, Сали!

— С мама ще отидем да видим тялото. Тя отчаяно настоява.

Обърнах се към полицая:

— В коя болница откараха тялото?

— В Мидълсекс.

Казах го на Сали.

— Слушай, моля те, не отивайте! Тази вечер ще направя формалното идентифициране. Кълна се, че утре ще ви заведа! Убеди майка си да почака. Много е важно! Моля те, Сали!

— Ще се опитам! Ще се опитам! Ана е луда и ти го знаеш, нали?

— Не! Не, Сали, не е луда!

— Беше с куфара си. Каза, че ще види Уилбър и после заминава за Париж. „Така или иначе, се бях подготвила за полет, за медения месец!“ И ми се усмихна, можеш ли да си представиш! Тя ми се усмихна! Ако не е луда, то тогава е чудовище!

— О, Сали, Сали, не е нито едно от двете!

— Тогава каква е? Погуби и двама ви с Мартин.

— Тя всичко ли каза на майка ти?

— Не знам! Има неща, които мама не иска да ми каже! Всъщност не мога да я помитам. Но се досещам!

— Не смятам, че можеш да се досетиш, Сали! Ще се прибера вкъщи по-късно.

— Недей! Моля те!

— Ще се върна, Сали! Необходимо е! По-късно. — Затворих телефона.

— Съпругата ми знае.

— Да, господине, разбрах.

Седях в една малка стая с висок мъж с посивяла коса — инспектор Дунън. Той излъчваше някаква отегчена любезност. Любезността беше може би последното му средство при постоянния сблъсък с човешкото безумие. Какъв късмет имах, че съм при инспектор Дунън!

Дадох показания. Той имаше въпроси.

— От колко време имате връзка с…

— Ана! От пет месеца.

— Откога я познавате?

— Започнахме да се виждаме веднага! След броени дни от запознанството ни.

— Синът ви нямаше представа?

— Никой нямаше!

— Никой ли?

— Един човек може би. Вторият баща на Ана — Уилбър. Господи, той е получил инфаркт. Намира се в „Уелингтън“. Затова Мартин е търсел Ана! Мога ли да позвъня?

— Да, господине, разбира се.

Той отиде до вратата и някой се свърза с „Уелингтън“. Разбрах в коя стая е Уилбър и говорих с главната сестра. Разговорът беше кратък и обнадеждаващ. Уилбър беше изкаран от интензивното, щеше да остане три дни в болницата и след това дълго време трябваше да почива. Инфарктът беше лек.

— Откъде е знаел синът ви, че двамата сте на този адрес?

— Не е знаел! Просто нищо не разбирам! Той не знаеше за този апартамент.

— Той не е имал ключ. Изкъртил е бравата — каза инспектор Дунън.

— Това е накарало семейство Томпсън да излезе на горната площадка — добави младият полицай.

— Семейство Томпсън ли?

— Свидетелите, видели Мартин да пада.

— Аха!

— Смятате ли, че мис Бартън е била небрежна? Може да е забравила адреса в някой бележник.

— Не! Тя не беше небрежен човек!

— Къде е тя сега? Ще трябва да поговорим с нея!

— В Париж. Тя е на път за Париж, към Питър! Питър! Този апартамент първоначално е бил негов. Мартин може би му е телефонирал, когато не е могъл да открие Ана. Питър! Трябва да се е обадил на Питър в Париж!

— Кой е Питър?

— Тя беше казала, че иска да бъде сама преди сватбата! Просто да се появи от тайното си гнездо!

— Успокойте се, господине! Обърквате нещата!

— Може ли да му се обадя?

— На кого? На Питър ли?

— Да.

— В Париж ли?

— Ще си платя!

— Не става въпрос за това, господине! — Той въздъхна. — Знаете ли номера?

— Да.

Инспектор Дунън ми подаде телефона.

— Питър!

— Oui.

— Обажда се бащата на Мартин!

— Зная! Ана ми телефонира. Тя пътува насам. Нямам какво да ви кажа! Ужасно съжалявам!

— Вие ли му дадохте адреса?

— Да.

— Така и предположих!

— Не знаех, че сте там. Сметнах, че това е мястото, където Ана би се отдала на размисъл. На спокойствие преди утрешния ден. Когато Мартин се обади… разтревожен… заради Уилбър, му го казах. Ние с Мартин бяхме приятели… по един особен начин!

— Всички по един или друг начин сме приятели!

— По един или друг начин!

— Ана може би ще трябва да се върне.

— Ще й обясня!

— Полицията знае, че е било нещастен случай, но ще трябва да даде показания.

— Естествено! Разбирам.

— Трябва да вървя.

— Сбогом!

— Сбогом!

Приключих показанията си.

— Ще ви закараме до вас, господине. Но първо трябва да оформим формалностите по идентифицирането.

Отидохме в болницата. Идентифицирах трупа. Няма повече какво да кажа. Няма да говоря за това.

Минаваше един часът, когато влязох вкъщи. Вратата на стаята на Сали се отвори. Изтощеното й лице се появи. Бутнах я обратно в стаята и прошепнах:

— Майка ти!

Сали затвори вратата.

Тръгнах към една светлина — Ингрид ме очакваше в кухнята. Това не беше кухня, пригодена за подобна болка. Блестящите й плотове и лъскавата белота по-скоро щяха да усилят болката, отколкото да я притъпят. Нямаше нито един тъмен ъгъл, никакво дърво, в което виковете — звучни или беззвучни — да потънат.

В черния си костюм и с гръб към мен, Ингрид за миг поразително заприлича на Ана. Тя се завъртя към мен. При вида на лицето й усетих как ми се повдигна. Грабнах една кърпа. Старо познато усещане. Тя ми подаде чаша с вода.

Докосвайки лицето си, каза:

— Направих го, за да спра болката, ето с това! — Тя повдигна една бяла, изцапана с кръв кърпичка, завързана на възел. По лицето й се стичаше кръв. Отоците на скулите сякаш бяха изтеглили нагоре чертите й, а очите бяха хлътнали като черни дупки по безформен лунен пейзаж.

— Болката ме раздираше! Това помогна!

Тя взе кърпата и отново започна да се самобичува. Бликналата кръв покапа в чашата на масата. Един образ на Ана неприлично завладя съзнанието ми. Лицето й всъщност винаги е било сякаш подуто — безформено. Може би това беше разковничето! Чертите на Ана не притежаваха онази деликатност, която бруталността на спасителните целувки би могла да накърни.

Лицето на Ингрид с толкова фини черти, изящни скули, дребно, светлооко, винаги ми бе внушавало: „Внимавай! Крехко съм!“ И тялото й — източено и слабо, с изящни извивки на бедрата и гръдта — беше поставяло табу на всякакви по-сурови ласки. Бях търсил удоволствието с такова внимание, с каквото човек се отнася към безценно късче порцелан от древността.

Ингрид седна срещу мен.

— Ти не си зъл човек — каза тя. — А аз не съм глупачка.

Гледахме се — съпруг и съпруга, напълно чужди един на друг. Утре или вдругиден щяхме да погребем сина си.

— Ясно ми е, че ти и… Ана — тя сякаш не изговори, а изпусна във въздишка името й — … не сте могли да направите нищо. Ти не си зъл човек. — Подутите й устни и сълзите нравеха гласа й дрезгав. Думите „зъл човек“ падаха тежко, като барабанни удари, и се сливаха в една-единствена дума — „Зъл човек. Зъл човек. Зъл човек“.

— Когато си разбрал… — каза тя — когато си разбрал, че си изгубен… — тя млъкна за миг, сякаш се олюля, и странният, нов овал и ужасяващият цвят на лицето й я превръщаха в отвратителна кукла — трябваше да се самоубиеш. Трябваше да се самоубиеш. Знаеш как. Щеше да ти бъде лесно. Знаеш как!

— Да. Предполагам, че знам.

— Не сега — каза тя. — Не сега. Не, страхливец такъв, не сега! Остани! Остани на този свят! Остани, за да ми доставиш малко радост! Защо, о, защо не се самоуби! Знаеш как да го направиш!

— Честно казано, не ми мина през ума! Изобщо не се сетих за подобно нещо!

Чувствах се като дете, което е можело толкова лесно да отърве големия бой. И което изобщо не се е сетило за простото разрешение.

— Астън го е направил — прошепнах.

— Астън?

— Брат й!

— Бях забравила за него. Астън… сега и Мартин! Господи, това зло момиче! — Тя изкрещя: — Можех да те погреба и да живея! Разбираш ли? Можех да те погреба и да живея! Дори със съзнанието за това, което си извършил, можех да те погреба! И да живея! И да обичам! Болката щеше да бъде поносима! Тази болка е непоносима! Непоносима! — Тя отново заудря лицето си. Минах зад гърба й и я сграбчих. Борбата беше неравна и скоро приключи.

Сложих я на един стол.

— Не мърдай! — прошепнах. Отидох до шкафа си и донесох успокоителни.

— Не — каза тя вяло. — Не, и не, и не!

— Необходимо е! — казах.

— За кого? — отвърна рязко тя. — За теб. Защото за първи път не знаеш какво да правиш… нали, докторе? Искам само това, което никога вече не мога да имам. Искам сина си обратно. Върни ми сина! Върни ми го! Веднага! Върни ми го веднага!

— Ингрид, изслушай ме! Мартин е мъртъв! Няма го вече! Няма го! Слушай, Ингрид! Изслушай ме! Аз съм причината за тази смърт. Остави я на мен! Никога няма да се почувствам освободен от неговата смърт, няма да мога да избягам от нея! Остави я да легне върху мен, Ингрид! Тласни я към мен, тласни смъртта му към мен! Дишай дълбоко, Ингрид, дишай дълбоко! Ти ще живееш! Тласни смъртта на Мартин към мен! Ти ще живееш! Дан ми я! Дай ми неговата смърт!

Заведох я на масата и я сложих да легне върху нея. Тя сви крака към гърдите си като родилка. Сълзите се стичаха парещи по страните й. Кончетата на сакото й се скъсаха от конвулсиите, хлипането и гърчовете й.

— Дай ми смъртта му, Ингрид!

— О, Мартин, Мартин, Мартин. — Тя плачеше. После един ужасен, беззвучен вик беше последван от дълбока въздишка и аз разбрах, че всичко бе свършило. Нещо полетя и се просмука в мен.

Тя лежеше на масата и тихо плачеше. Сълзите й се стичаха, обливайки отоците, и отмиваха кръвта от лицето й. Сълзи и кръв почти образуваха венец около шията й и малки бледорозови струйки се стичаха към гърдите й.

— Отивам да се измия — рече тя.

Отведох я в банята. Движехме се бавно, моята приятелка и аз. Може би притежавах някакви умения, които можеха все още да я изпратят безболезнено в остатъка от живота й.

Напълних ваната и изсипах един от шампоаните й. Тя пусна косата си, която нелепо беше запазила непокътната формата си на кок. Фибите и годините на практика бяха позволили на прическата й да оцелее сред подобен хаос, като символ на нормалността.

Помогнах й като на дете да се съблече. Легна във ваната и се плъзна под водата. Шампоанът действаше на тялото и косата й като балсам. Тя се плъзгаше под водата и се издигаше, плъзгаше се и се издигаше, следвайки ритъма на някакъв ритуал за оцеляване.

Седнах на пода и се опитах да съсредоточа всичката си енергия към нея. Със сила, непозната за мен, изключих всяка друга мисъл от съзнанието си. От време на време пусках крана на топлата вода. От време на време отпушвах ваната и оставях малко вода да се изтече. Най-накрая тя каза:

— Искам да спя.

Обвих я с кърпа и я подсуших. След това се опитах да й облека нощницата. Тя поклати отрицателно глава и се пъхна в чаршафите. След секунди спеше. Седнах до прозореца и се загледах в нощта. Пълната луна грееше от беззвездното небе. Осъзнах колко рядко забелязвам тези неща. Може би това се дължеше на някаква дълбока повреда на душата. Наследена празнота. Вакуум, който се предава от поколение на поколение. Грешка в психиката, откривана само от онези, които страдаха от нея.

В главата ми нахлуха спомени за Мартин като дете — особено един: как се обърна, бягайки, когато му извиках, а смехът му звънтеше в златния летен ден. Затворих полека очи, за да спусна завеса над спомена. Предстоеше ми погребение, за което трябваше да се подготвя. Сега трябваше да организирам погребението.

Намерих някаква бяла хартия и започнах да съставям списък. Некролози — в „Таймс“, „Телеграф“. Опасявах се, че други обявления — по-жестоки — щяха да бъдат направени от вестителите на смъртта в спокойния утринен живот на хората, които никога нямаше да познавам.

В жълтата преса щеше да има намеци, а обикновените вестници може би щяха кратко да отбележат трагедията. За себе си не се безпокоях. Да запазя честта на живота на Мартин изведнъж стана най-важното нещо.

Можех ли нещо да сторя? Възбуда, ужасна възбуда сгърчи раменете ми, врата ми. Господи! Не трябва да изпадам в шок! Трябва да издържа! Измъкнах се от стаята. Глътнах два диазепама и се върнах към списъка — властите, ковчега, погребалната служба, цветята, музиката.

Ингрид се размърда. Погледнах часовника си. Бяха минали часове. Възможно ли беше? Луната беше изчезнала. Зазоряваше се, почти беше ден. Днешният ден беше настъпил. Значи Мартин беше умрял вчера. Мартин беше умрял на този ден миналата седмица, миналия месец, миналата година. Днес ставаха десет години, откакто бе умрял Мартин. Ставаха двадесет години. Кога щях да престана да ги отбелязвам?

Ингрид простена. Днешният ден и мъката, с която бе наситен, неумолимо си проправяха път в съня й. Наблюдавах как движенията й преминаха от гняв в покруса. Накрая тя потъна в агонията на примирението. Очите й изведнъж се отвориха, осъзнаха всичко за миг.

— Вярно е, нали?

Помогнах й да стане от леглото. Не говорехме.

Бавна и безмълвно тя отиде в банята и грижливо затвори вратата след себе си. Обърнах се към прозореца и наблюдавах как денят настъпва и нараства. Коли, хора и шум изпълниха някаква част от съзнанието ми. Камионът за мляко, завиващ зад ъгъла, приличаше на космически кораб, който поема историческия си ход по новооткритата планета.

Съзнавах, че в мен пластовете се бяха разместили. Беше се отворил пролом. Съзнавах, че за мен истинският свят трябваше да остане на нов, ярко откроен фокус. Известно време щях да вегетирам, да функционирам механично. През следващите няколко дни щях да мина към подобно съществуване. Останалото от другата страна на пролома щеше да замре в застой, за да бъде живяно по-късно — а може би завинаги.

Обзе ме страх. Започни сега, започни сега, в това измерение! Гледай колите! Слушай звуците! Съсредоточи се върху камиона за мляко! Виж! Току-що е спрял отвън!

Ингрид излезе от банята. Преобразена. Кокът й отново беше оформен в съвършената си симетричност. След спадането на подутините през нощта лицето й наподобяваше маска под идеално сложения дискретен грим. Тя влезе в стаята, обвита в своята изкуствена съвършеност, с която красивите жени се въоръжават срещу света. Беше гола.

Интимността на брака ни не беше успяла да притъпи остротата на този образ. Тя застана пред мен.

— Колко жалко, че изобщо се срещнахме!

— Ами Сали? Сали все още е при нас!

— Да. Да. Сали! Знаеш ли, за мен Мартин беше важният! Винаги само един е важен! Предполагам, за теб това е Ана.

Въздъхнах.

— Какъв късмет имаш, че тя не е мъртва. Нали не е? Ана е… Ана… казано образно… оцеля, нали? Ти някога обичал ли си ме?

— Да. Изглеждаше в реда на нещата.

— А това! — Тя посочи тялото си. — А това?

— Ти си изключително красива!

— Знам! Боже Господи! Да не мислиш, че не го знам! — Тя се обърна към голямото огледало. — Имам красиво лице, погледни го! Виж тялото ми! Гърдите ми са малки, но все още хубави. Талията — тясна, бедрата — слаби. — Тя спусна ръце надолу, към гениталните си. — А това? Тази моя част, на края на елегантните, елегантните ми крака! Какво ще кажеш за цялата тази красота? Не беше достатъчна, нали? Не беше достатъчна! И тази недостатъчност ми костваше Мартин!

Тя се обърна към мен. Така голямото огледало отразяваше изящните очертания на гърба й и нелепата, плашеща съвършеност на кока й.

— Ти трябваше да умреш! — каза тихо тя. — Ти трябва иде да умреш! Господи, та ти, така или иначе, никога не си бил жив!

— И за двете неща си напълно права. Трябваше аз да умра. Но не се сетих! Никога не се бях чувствал жив, преди да срещна Ана.

— Може би все пак си зъл човек. Е, вкара своя кошмар в моя живот. За миг, само за миг, разбираш ли, си помислих да се любя с теб.

Погледнах я стъписан. Тя се изсмя. Кратко, горчиво и сухо.

— Като те гледам сега, разбирам колко нелепа изглеждам. Това ще ми даде доста кураж. — Тя отвори едно чекмедже и облече бельото си. След това облече една черна рокля с толкова шокиращо семпла кройка, че заприлича на мадона с безсмислена красота — изображение, лишено от живот.

Чух как Едуард пристига. Ингрид изтича долу при него. Едуард притисна силно дъщеря си. Опустошението по лицето му беше ужасяващо.

— О, моята Ингрид! — прошепна той. — Скъпата, милата, милата Ингрид, бедното ми дете!

— О, татко!

Останах вцепенен за миг. Не Ингрид, а Сали сякаш беше произнесла това.

Застанала на вратата на стаята, тя прошепна:

— О, татко!

Тръгнах към нея. Но тя внезапно каза:

— Не! Не! — Обърна се и слезе по стълбите, като че ли видът ми я нараняваше.

Бавно я последвах.

— Сали, ти беше толкова внимателна снощи — каза Едуард. — Сигурно ти е било много трудно. Сали ми съобщи. — Той ми химна. — Много му е трудно на момичето… много трудно!

— Сали е много смела. Добро утро, сър. — Джонатан беше във вестибюла. — Ужасно съжалявам…

— Гласът му заглъхна. — Може ли да поговорим… насаме? — Влязохме в кабинета. — Възнамерявам да се заема с обажданията в гражданското и в хотела — каза той. — Ще съобщя на всички, с изключение на родителите на Ана. За щастие беше само семейна… Господи, толкова е ужасно… знаеш какво имам предвид!

— Аз ще се обадя на майката на Ана. Уилбър е получил лек инфаркт. Много е важно да внимаваме с него. Баща й е в хотел „Савоя“, струва ми се. Ще му се обадя.

— Сър, ще използвам стаята на Сали, ако нямате нищо против.

Кимнах. Молбата беше акт на внимание, за който бях благодарен.

— Обичаш ли Сали?

— Много.

— Радвам се. Искам да кажа, че ти си този, който я обича!

— Благодаря, сър!

Обадих се на майката на Ана.

— Тъкмо щях да ви позвъня — каза тя. — Нямаше какво да кажа или да направя снощи. От сутринта искам да ви се обадя.

— Значи знаете?

— Да, разбира се.

— От Ана ли?

— Да. Тя дойде да види Уилбър. В коридора ми каза. После си тръгна. Знаете ли какво изпитах?

— Не.

— Внезапно се почувствах много стара. Почувствах се много стара! Французите казват „coup de vieux“. Днес изглеждам много стара. Предполагам, че трябва да ви изкажа съболезнования? Но вие всъщност не заслужавате това, нали? С Ана чудесно си подхождате. Причинявате агония в живота на другите. Тя винаги е притежавала тази дарба. Очевидно вие току-що сте я открили в себе си. Съпругата ви заслужава съчувствие. Но доколкото я познавам, тя не би го приела. Струва ми се, че не би й харесало да я съжаляват.

Настъпи мълчание. После тя заговори отново.

— По-различна ли съм, отколкото ви се сторих преди?

— Да. Много.

— Глупостта, липсата на такт — смятате ли ги за истински? Те винаги са ми помагали през годините. Уилбър винаги ги прозираше. Затова всъщност се омъжих за него.

— Как е Уилбър?

— Ще се оправи?

— Не му казвайте!

— Той знае.

— От Ана ли?

— Не, не от Ана. Той отгатна трагедията по лицето ми. Каза ми: „Аз го предупредих! Предупредих го!“ Наистина ли го е направил?

— Да.

— Трябваше да го послушате! Той знае всичко. Бих искала да дойда на погребението. Ще ми кажете ли кога е и къде?

— Наистина ли?

— Да, напълно. Синът ви имаше значение за мен. По свой начин се опитах да го предупредя онази вечер. Но бях прекалено двусмислена. Ана разбра, естествено. Тя разбра какво се опитвам да сторя, когато заговорих за Питър и Астън.

— Тя е отишла при Питър, знаете ли?

— Да, знам. Винаги постъпва така. Мисли, че не зная какво се е случило през нощта на смъртта на Астън. Господи, мисли си, че не знам защо умря Астън. Винаги съм се преструвала! Опитвайки се да запазя връзката си с нея, предполагам. Напразно! Всичко, което някога съм правила, е било напразно! Бих искала да има друга майка. Предполагам, че и тя го желае. Уморена съм. Сбогом. Сбогом.

Исках да попитам дали Ана беше съобщила на баща си. Но разговорът беше приключен. Обадих му се веднага. Не исках да мисля за това, което Елизабет беше казала за дъщеря си — не и сега. Знаех, че пред мен стояха години на празнота. Щях да ги изпълвам с всяка изречена за Ана дума — от деня, в който за пръв път бях открил съществуването й.

— Чарлс?

— Много мило от наша страна, че се обаждате. Писах ви… и на жена ви. Поотделно. Не желая да говоря с вас. С жена ми се връщаме веднага в Девън. Няма какво всъщност да ви кажа. Имам бегла представа за това, което преживявате, макар че вашето положение е много по-ужасно! Затова знам, че всичко е безполезно. Всичко! — Той въздъхна и почти прошепна: — И всички! — И телефонът млъкна.

Трябваше да се обадя на още две места по задължение. Обадих се на агента си. В ранната утрин излях своята тъжна история. Толкова малко думи стигат, за да се разкаже една ужасяваща история.

— Синът ми е мъртъв.

— Господи! Какво се е случило?

— Стана ужасно нещастие! Последствията ще бъдат трудни и непредсказуеми, Джон. Трябва да ти кажа с искрено съжаление, че си подавам оставката. Отдавна се познаваме, Джон. Познаваме се прекалено добре, за да приемеш без въпроси факта, че решението ми е окончателно.

— Какво, за Бога, се е случило? Не можеш просто да ми се обадиш по това време, без да ми обясниш? — Той почти изхлипа. — Горкичкият, горкичкият ми той! С какво бич могъл да ти помогна?

— Можеш да ми бъдеш приятелят, от когото най-много се нуждая сега. Приеми това, което ти казвам! След ден-два всичко ще ти се изясни. Но, моля те, уважи желанието ми! Кариерата ми е приключена! Не след дълго ще започнат да те търсят и от пресата и можеш да им съобщиш факта, че напускам. Джон, наистина съжалявам! Наистина много съжалявам! — Затворих телефона.

Обадих се на министъра вкъщи. В кратък разговор приключих своето бъдеще. Казах му не повече от това, което бях казал вече на агента си. За него кариерата беше животът му. Затова можеше да разбере, че само една катастрофа би могла да ме принуди да взема подобно решение. След като изрази съболезнованията си, той каза, че ще информира министър-председателя след получаването на оставката ми.

— Веднага ще я напиша! Ще я получите до час.

Оставаше ми и още един, последен телефонен разговор.

— Андрю…

— Очаквах да се обадиш! Във вестниците пише! Ужасно съжалявам. Страшна трагедия! С какво бих могъл да ти помогна?

— Трябва да направя изявление. Спешно. За печата. Ще трябва да го съгласуваш с полицията. Мога ли да го обсъдя с теб?

— Разбира се. Съобщението във вестниците беше лаконично. Оставаха неизяснени моменти. Какво точно се е случило? — Тонът на адвоката ми беше професионално настойчив.

— Не съм подследствен, Андрю. Вече си подадох оставката не само в отдела, но и в парламента. Искам като обикновен гражданин да опазя паметта на сина си неопетнена. Искам да предпазя жена си и дъщеря си от намеци и слухове, които биха им причинили още рани.

— Ти винаги си бил и си оставаш най-хладнокръвният човек, когото познавам! Много добре. Да оформим това твое изявление. Искаш ли да дойда?

— Не. Ще бъде много кратко.

— Приготвил ли си го вече?

— Не, не напълно. Има някой законови моменти, за които не съм сигурен.

— Да се разберем за същността му. След това мога да се обадя на няколко места.

Най-накрая се разбрахме, че Андрю — след известни уточнения — ще направи от мое име следното изявление: „Синът ми Мартин почина снощи при трагичен инцидент. Естествено, аутопсия ще бъде извършена. Някои от обстоятелствата около тази трагедия са противоречиви, вследствие на което аз си подавам оставката от отдела и от парламента. Оставката ми влиза в сила веднага. Като обикновен гражданин, какъвто ще остана през остатъка от живота си, настоявам за ненарушаване на усамотението на жена ми и моето в скръбта ни, причинена от загубата на нашия син. А също така и на дъщеря ми, която изгуби своя дълбокообичан брат. Ние няма да даваме повече изявления — нито сега, нито когато и да е за в бъдеще.“

— Ще го представя. Ще има много въпроси. Няма да оставят нещата само с това!

— Така е. Но щом стане ясно, че няма да отговаряме на други въпроси, ще ни оставят на спокойствие. Оставката ми ме освобождава от всякакви обществени ангажименти.

— Съмнявам се, че ще бъде толкова лесно! Трябва да бъдеш готов за доста неприятни статии в по-малките вестници.

— Никога не ги чета.

— Тогава нямаш проблем.

— Андрю, аз просто се опитвам да издържа. Опитвам се да предпазя, доколкото мога Ингрид и Сали.

— Съжалявам! Съжалявам! Човек направо да се възмути от хладнокръвието ти. А Ана?

— Тя е в Париж.

— И няма начин да бъде открита?

— Струва ми се, че е така!

— Сватбата… ще вдигнат голям шум заради нея!

— Да! Убеден съм, че ще се възползват!

— Искаш ли да поговоря с хората от жилищната сграда — да ги убедя да мълчат?

— Недей! Онези, които смятат да говорят, ще говорят. Ще трябва да дават показания пред следствието, така че е безпредметно.

— Това няма да е по-рано от три месеца, а може би и повече!

— Причината за смъртта е очевидна! Мартин умря на място от счупване на врата при падането. Надявам се погребението да бъде в един от следващите няколко дни, в тесен семеен кръг. Андрю, нищо в живота ми не ме е подготвяло за подобен разговор! Той е абсурден колкото и за теб, толкова и за мен самия! Опитвам се да остана в една реалност от подготовки, информация и планиране, за да спася Ингрид и Сали! След това може би ще мога да полудея! Ето това е отговорът! Но не сега, Андрю, не сега! Имам нужда от безпристрастните ти професионални напътствия! Моля те!

— Ще ги имаш! Можеш да разчиташ на мен!

— Благодаря! Благодаря! Сега трябва да тръгвам! Ще изпратя Ингрид и Сали с Едуард в „Хартли“. Той ще се опита да уреди Мартин да бъде погребан в гробището там.

— А ти?

— Едуард ми позволи да използвам апартамента му в Лондон. Оттам ще мога да се свързвам с всеки когато трябва!

— Как е Ингрид?

— Какво очакваш да ти кажа?

— Нищо.

— Да се спасят, Андрю! Опитвам се да им помогна да се спасят!

— А ти?

— О, аз! Животът ми е приключен. Но това сега няма значение. Андрю, благодарен съм ти! Ще ти обясня по-късно!

— Добре. Довиждане.

— Довиждане, Андрю.

Въпреки че може да дойде шокиращо внезапно, ужасът поглъща своята жертва постепенно. През часовете на дни и години той просмуква мрака си във всяко ъгълче на съществото, което е превзел. След като надеждата спре да тече, подобно на кръвта от смъртоносна рана, настъпва непосилна слабост. Жертвата потъва в подземния свят, където трябва да търси нови пътища във вечната тъмнина. Ужасът се опитваше да пропълзи в мен. Ингрид и Сали щяха да изживеят огромна мъка и болка. Но трябваше да ги спася от ужаса! Тогава може би им оставаше някакъв шанс.

— Сали и Ингрид биха желали да отидат в болницата, преди да заминем за „Хартли“. — Едуард беше влязъл в кабинета.

— Аз ще ги заведа, Едуард!

— Без теб! Ингрид не желае да те вижда, желае да отиде без теб!

— Разбирам! Едуард много е трудно! Тревожа се за тях!

— Малко си закъснял, не ти ли се струва?

— Нищо не е в състояние да ме уязви. В момента съм над всякаква болка! Мога да помогна на Ингрид и Сали в това мъчение.

— Ще го направиш още по-тежко, ако наложиш присъствието си!

— Питал ли си я, Едуард?

— Не. Но съм сигурен.

Влязохме в дневната.

— Ингрид, ще ви заведа със Сали в моргата!

Ингрид стоеше на стола си, изправена и вдървена. Краката й изглеждаха неестествени, сякаш бяха посадени в килима. Гърбът й беше изправен на облегалката. Тялото й сякаш усещаше, че и най-малкото отпускане на мускул или крайник що доведе до пълното му разпадане. Лицето й, по което отоците бяха преминали, отново беше нежно и бяло и изглеждаше непохватно закрепено на шията й.

Да запази целостта на тялото си, да съхрани лицето си — това бяха първите стъпки по пътя към оцеляването. Мъка, хваната в стоманената клетка на външното „аз“, си остава мъка, притисната в капан. Разкъсваща мускули и кости в полуда, без изход да бъде освободена, тя постепенно отваря бавноразяждащи рани. Вътрешни рани, накрая погребани в гробището, които никаква аутопсия не би могла да открие. Бавно мъката се уморява и заспива, но никога не умира. С времето тя привиква към своя затвор и между тъмничаря и затворника се създава нещо като респект. Осъзнах това сега, точно сега! Ингрид ми беше дала Мартин. Снощи бях обгърнал смъртта му и я бях отнесъл далеч от нея. Щях да я пазя като скъпоценност. Тя се беше освободила от яростта, от гнева, от вината на невинните. Борбата на Ингрид вече беше с мъката. И въпреки че мъката щеше да е победителят, тя щеше да живее. Това не беше незначително постижение.

— Смятам, че е по-добре да ви заведа аз — обади се Едуард.

— Ти също трябва да дойдеш, татко. Но аз искам да отида при Мартин заедно с баща му.

Едуард въздъхна и се извърна настрани разплакан. Един старец, разгромен в рая на живота си. Едуард нямаше шанс. Раната беше смъртоносна. Той нямаше да оцелее. Спомних си една стара китайска поговорка: „Не наричай никого щастливец, преди да е умрял.“ Дългият житейски път на Едуард, в който имаше само една рана — смъртта на жена му, — щеше да приключи с тази последна жестокост и аз съзрях животът как умира в очите му. Останалото беше просто въпрос на време.

Лондон не е място за смърт. Пътувахме по улици, изпълнели с коли, тръгнали за кантори, за училища; с автобуси, които разтоварваха върволици от хора сред сивите коридори от сгради; покрай ярките цветове на места, които обличаха телата, и места, които хранеха телата. Нелеп път към една морга. Там, от един живот, който си обичал, оставаше само едно тяло, което трябваше да бъде погребано.

От предишния ми свят бяха останали малки знаци на уважение. Бяхме приети в дискретност. Безшумно бяхме отведени към това, което щеше да бъде последният спомен от Мартин. Страхопочитание и безмълвие са нужни пред лицето на смъртта. Защото сълзите и виковете не са истински — те са просто ехото на тъгата, започнала с първата смърт. И която ще приключи с въздишка при последната.

Стояхме безмълвни — тази жена и аз, — гледайки застиналата красота на нашия син. Забелязвайки как смъртта едва ли не му отива. Бледнината и черната коса, изваяните му черти бяха като мраморната глава на млад бог.

Не зная колко време сме стояли така. Най-накрая Ингрид помръдна. Бавно, с пресъхнали очи и устни тя целуна сина си. Погледна ме и с очите си ми даде позволение. Но аз не го направих. Целувката на Юда е за живите. Нямаше повече да скверня сина си.

Не се върнахме повече в къщата. Багажът беше опакован от Джонатан. Бяха повикани шофьори. Обвити в меката защитна мантия на богатството, Ингрид, Сали, Джонатан и Едуард отпътуваха към „Хартли“, към тихото блаженство на природата. Към новия живот. Първият етап от тяхното пътуване започна.