Джозефин Харт
Фатален жребий (22)

Двадесет и втора глава

— Ана!

— Влез.

— Трудно ли се измъкна?

— Не. Искаш ли нещо за пиене?

— Чаша червено вино.

Бяхме у Ана. Тя седеше срещу мен. С бавно, отмерено движение постави чашата си отстрани на масичката.

— Решил си да започваш разговор, който аз не желая да водя. Може би ще е по-добре да допием виното и да се разделим за днес.

— Не. — В гласа ми сигурно са прозвучали категорични нотки, защото тя каза:

— Добре.

— Искам да бъда сигурен, че ти ще останеш в живота ми завинаги. Завинаги.

— Защо?

— Защото искам да съм сигурен, че ще те виждам, ще те чувам, ще те вдишвам, ще прониквам в теб. Трябва да съм сигурен в това! Не мога да се върна към предишното си състояние… на безжизненост. Невъзможно е! Това е минало. Вече не би могло да има „след Ана“ в моя живот.

— Защото не искаш да си го представиш. Но е възможно. Точно така, това е живот след…

— Не искам! Няма да стане! — Изправих се и застанах пред нея. В движенията ми сигурно е имало нещо заплашително. Настъпи тягостна тишина. Направих няколко крачки.

— Струва ми се, че Мартин ще поиска ръката ти.

— Така ли?

— Ще бъде много жалко за него. Но поне ще се стигне до изход в тази ужасна ситуация.

— Защо ще бъде жалко за него?

Студът от силния шок отстъпи и ме обзе мъртвешки хлад. Думите замръзнаха във въздуха. Сякаш насън я чух да казва: „Мартин ми харесва. Щастливи сме заедно. С него бих живяла истински живот. Така че може би ще се съглася. Мартин е прекалено интелигентен, за да си позволи да стигне толкова далеч, ако не съзнава, че има шанс за това.“

Има думи, за които не сме и сънували, че могат да бъдат изречени.

— Значи смяташ да се омъжиш за Мартин?

— Смятам. Да.

— Ти ще се омъжиш за сина ми?

Има отговори, за които не сме и сънували, че ще чуем.

— Вероятно. Предупредих те още в началото. Казах ти да внимаваш.

— Ранените хора са опасни. Те знаят, че трябва да оцелеят.

— Да. Помниш го. Винаги ще имаш това, което искаш от мен. Твоите желания са и мои желания. Можем да продължим до края на живота си. Човешкият живот може да бъде така нареден. Помисли си само колко лесно ще бъде всичко, след като се омъжа за Мартин. Ще можем да се виждаме по всяко време. Ще мога да се увия около теб като бръшлян около дърво. Аз признавам своя господар. В мига, в който те видях, се предадох.

Думите й сякаш се лееха, докато тя се движеше из стаята.

— Но аз искам и Мартин. Искам да споделям живота му. Той е моята нормалност. Ще бъдем като всяко младо семейство, което урежда живота си. Това е правилното, това е нормалното!

Думата „нормално“ звучеше като благословия.

— Да. Искам да се омъжа за Мартин. Радвай се за мен. Няма да получаваш по-малко. Дори повече. Да. Все повече и повече. Изслушай ме! Не искам да се омъжвам за теб. Знам, че и през ум не ти е минавало. Но ще ти мине, ще ти мине! Ще започнеш да агонизираш с Ингрид. Ще започнеш да правиш планове. Послушай ме! Мартин никога, за нищо на света няма да ти прости! Ще го загубиш завинаги. Сали ще бъде ужасно наранена. Аз ще стана център на голям скандал. А ти, ти ще бъдеш унищожен. И за какво? За да можем да живеем заедно като семейство. Това са глупости. Ние не сме създадени за съпрузи. Напротив — създадени сме за това, което имаме. Непрекъснатото задоволяване на потребността си един от друг.

— Сигурно си луда, Ана. И затова говориш така. Боже мой…

— Напълно съм нормална.

— Кога измисли всичко това?

— Не съм го „измислила“, както смяташ, хладнокръвно. Случиха се разни неща. Срещнах Мартин, връзката ни започна. Задълбочи се повече, отколкото бяхме предполагали. След това ти откри тайно кътче в живота си и попадна на мен. Аз нямах никаква власт над тези две събития. Нямах представа, че ще срещна Мартин. Нямах представа, че ще срещна теб. Но аз винаги съм усещала силите, които са имали влияние над живота ми. И съм ги оставяла да си вършат работата. Понякога са ме помитали подобно на ураган. Понякога просто променят почвата под краката ми и аз се озовавам на друго място и тогава някой или нещо потъва. А аз се мобилизирам като при земетресение. Лягам ниско долу и чакам ураганът да отмине. Никога не се съпротивявам. След това се оглеждам и си казвам: „Поне това ми остана. И този мил човек е оцелял.“ Безмълвно вписвам в надгробния камък на сърцето си името, което безвъзвратно си е отишло. Вписването е агония. И отново продължавам по своя път. Сега ти и Мартин — всъщност Ингрид и Сали — сте в центъра на една буря, която не съм предизвикала аз. Каква е моята власт, каква е моята отговорност?

— Но ти говореше за пълно предаване, за подчинение.

— Моето подчинение те превръща в господар. Трябва да се примириш с това. Ако се противиш или се опиташ да променяш местата на камъчетата от мозайката, или да променяш сценария, както на теб ти изнася, ще загубиш. Сега коленичи пред мен и аз ще бъда твоя робиня.

Така и направих — в стаята, в която за първи път я бях обладал. Имаше ли значение сега как щях да я обладая? Откъде щях да започна? И дали щях да го направя с език, с уста или с пенис? Дали тя щеше да е права или легнала! Дали щеше да бъде с гръб към мен или към стената? Дали ръцете й щяха да бъдат вързани? Дали щеше да вижда лицето ми?

Историите на екстаза са всъщност безкрайни истории на провала. Защото винаги настъпва моментът на раздялата. Тогава пътуването към истинската, изплъзваща се хармония започва отначало.

По-късно си тръгнах — един безпомощен владетел. Ана лежеше някак странно върху масата, безмълвна, озарена, неподвижна.

Нямах усещане за местата. Само веднъж — в „Л’Отел“, в Париж — очертанията и цветовете, които правят една стая приятна за окото, бяха достигнали до съзнанието ми.

Този следобед, докато затварях вратата, стаята сякаш се вряза в очертанията на паметта ми. Тъмен водовъртеж от пищно зелено на фона на бледобежови стени. Кадифето меко докосваше стъклените прозорци, гледащи към малка заградена градина. Дървеният под отразяваше по-тъмнобежовото и светлокафявото, които блестяха на оголените от мебели места.

Столовете и диваните бяха покрити със стар брокат, който притежаваше всички оттенъци на есента и нито един цвят. Столовете с твърди облегалки, които бяха паднали, докато се боричкахме върху резбованата студенина на масата, където тя още лежеше, бяха със същия оттенък на зелено кадифе като завесите. От стената, полускрити в сянката, образите на мъж, жена и дете гледаха в нас и в себе си с неприязън, която не беше творение на перото на художника. Библиотеки със стари издания в твърди корици обграждаха от двете страни каменната камина, по която нямаше нито едно украшение.

Можех да гледам тази стая цял живот, мислех си. Винаги щях за я нося в себе си. Докато умра.

Ако ме бяхте съзрели по телевизията същата вечер как говоря от името на своя министър, отговаряйки на въпроси с отраканата смесица от интелект и чар, нямаше и да предположите, че вътрешното ми око гледа моето изображение. Сякаш то криеше тайната на моя живот.