Джозефин Харт
Фатален жребий (1)

Първа глава

Има един вътрешен пейзаж, една география на душата. През целия си живот ние търсим нейните контури.

Онези, които имат късмета да я намерят, се плъзват като вода по гладката повърхност на речния камък и се озовават там.

За някои тя се намира в родното им място, други може би си тръгват от морето, изгорели, за да се възстановят в пустинята. Има и такива — родени сред хълмове, — които се чувстват добре само в напрегнатата и обсебваща самота на големия град.

За някой това е търсенето на следа от друг — от дете или от майка, от дядо или брат, от любим, от съпруг, от съпруга или от враг.

Можем да прекосим живота си щастливи или нещастни, преуспели или неосъществени, обичани или необичани, без някога да изпитаме смразяващия миг на откритието, без да усетим агонията на душата си, когато огънатото желязо се изправя в нея, и най-накрая се плъзваме на своето място.

Стоял съм до леглото на умиращи, които с недоумение гледат скръбта на семейството си, напускайки един свят, в който никога не са се чувствали на своето място.

Виждал съм мъже да оплакват повече смъртта на брат си, чието съществуване някога е било неотделимо от тяхното, от смъртта на собственото си дете. Наблюдавал съм как невести, които сякаш вчера са сияели щастливи на коляното на чичо си, стават майки.

В своя живот стигнах далеч, сдобивайки се с обичани, но чужди спътници: съпруга, син, дъщеря. Живях с тях като любещ чужденец, обграден от неудовлетворяваща красота. Умел лицемер, аз внимателно и неусетно заглаждах острите ръбове на характера си. Скривах непохватността и болката, с които играех избраната роля, и се стараех да бъда това, което любимите очакваха от мен: добър съпруг, добър баща, добър син.

Ако бях умрял на петдесет години, щях да си отида като един уважаван лекар и политик, макар и малко известен. Като човек, оставил следа след себе си, дълбоко обичан от любещата си съпруга Ингрид и от децата си Мартин и Сали.

На погребението ми щяха да дойдат онези, които са ме изпреварили в живота и чието присъствие щеше да бъде чест за мен; както и онези, които вярваха, че са обичали обикновения човек и чиито сълзи щяха да са доказателството, че той е съществувал.

Това щеше да е погребението на заможен човек, по-щедро благословен от повечето други. Човек, завършил сравнително рано своя път, на петдесетгодишна възраст. Път, който, ако беше по-дълъг, несъмнено щеше да доведе до по-големи почести и успехи.

Но аз не умрях на петдесет години. И малцина са познатите ми, които не считат това за трагедия.