Джозефин Харт
Фатален жребий (29)

Двадесет и девета глава

— Е, той вече е неин! Знаех, че ще успее.

— Ингрид! Мартин е влюбеният до уши.

— Знам. Отдавна ти го казах. Но и тя го искаше. Тя го искаше! Той й подхожда.

— Значи си щастлива!

— Не съвсем. Но се примирявам със съдбата. — Тя въздъхна. — Предполагам, че всички майки развиват чувство на собственост, когато единственият им син се жени. Разбира се, той няма да ми доведе дъщеря. Нито на теб.

— Какво искаш да кажеш, за Бога?

— Нали разбираш… губиш син — печелиш дъщеря. Ана няма никакво намерение да се сближава с мен или дори с теб. Но ако връзката на Сали има край, какъвто предполагам, Джонатан ще ни бъде като син.

— Може би!

— Бащата на Ана изглежда добър човек. Майка й беше малко хладна, така ми се стори. Невероятно е, че Мартин не ги познава. Всичко стана някак бързо.

— Но ние познаваме Уилбър.

— Така е. Сватбата ще бъде през юни, след три месеца. Бащата на Ана пристига в Лондон. Покани ни на обяд следващата седмица. Предполагам, че ще се запознаем с майка й преди самата сватба. Да си призная, с любопитство очаквам да видя какви ще се окажат! А ти?

— И аз.

Докато пътувахме към Лондон, имах чувството, че всичко се отдалечава от мен. Но след като бях свел глава в примирение и се бях превърнал в жертва, това, което ми оставаше, беше да наблюдавам и да страдам, да обичам и да чакам търпеливо миговете с Ана. В края на краищата, заключих печално, по-добре този живот, отколкото предишният.