Джозефин Харт
Фатален жребий (13)

Тринадесета глава

Бях открехнал вратата към една тайна съкровищница. Богатствата й бяха неизброими. Цената им щеше да бъде огромна. Знаех, че цялата ми защита, изградена толкова внимателно — съпруга, деца, дом, професия, — беше крепостен вал, построен на брега върху пясъка. Без да познавам друг път, бях пропътувал годините си, търсейки и следвайки само пътните знаци на нормалното.

Винаги ли бях знаел за този тайник? Грехът ми всъщност не беше ли просто нечестност? Или по-скоро малодушие? Но лъжецът знае истината. Страхливецът знае от какво се страхува и бяга надалеч.

Ами ако не бях срещнал Ана? Какво щастие за онези, които толкова страдаха заради мен!

Но аз срещнах Ана. И така трябваше. Отворих вратата и влязох в собствената си съкровищница. Исках живот на тази земя; сега, след като бях чул тази песен, която цялото ми тяло пееше, и бях познал безумието, понесло във вихър танцьорите пред погледа на удивените зяпачи; след като бях падал все по-ниско и по-ниско и се бях издигал все по-високо и по-високо, устремен към една-единствена реалност: ослепителната експлозия на моето истинско „аз“.

Има ли невъзможни лъжи? Има ли толкова безценно доверие? Има ли толкова голяма отговорност, че да може да се отрече правото на този единствен във вечността шанс да се просъществува? Жалко — за мен и за онези, които ме познаваха, — но отговорът беше… няма.

Събуждането за живот, каквото се наблюдаваше при мен благодарение на Ана, води до странни, нечувани нужди. Без нея не можех да дишам. Изпитвах чувството, че се раждам. И понеже раждането винаги е мъчително, не потърсих и не намерих облекчение.

Човек достига пределите на своето същество посредством насилието. Болката се превръща в екстаз. Един поглед се превръща в заплаха. Някакво предизвикателство, дълбоко в нас, което само ние с Ана разбирахме, ни тласкаше все по-напред — опиянени от силата да създаваме своя собствена приказна вселена.

Тя никога не плачеше. Смирено търпеше бавните изтезания на моето обожание. Понякога, със завързани крайници и в неестествени пози, родени от моето въображение, сякаш на масата за мъчения, тя стоически понасяше тежестта ми. С потъмнели очи, като майка — вечния създател на плода, който й причинява болката.