Джозефин Харт
Фатален жребий (16)

Шестнадесета глава

Винаги държа готова една пътна чанта с риза, бельо, чорапи, вратовръзка и комплект за бръснене.

Професията ми, която често налага внезапни пътувания, превръщаше тази чанта „първа помощ“ в необходимост. Вдигнах я от канавката, където лежеше забравена заради Ана. В една мъжка тоалетна пооправих своето външно „аз“.

Забелязах в огледалото, че небръснатото ми лице и подутите очи ми отиват. Този човек ми е познат, помислих си. Изпитах огромна радост. Докато се бръснех, усещах как маската ми се е поохлабила. Бях сигурен, че един ден ще я сваля. Но не още.

Обадих се в „Л’Отел“.

— Madame Barton, s’il-vous-plaît, je pense que c’est chambre…^[1]

— Ah, chambre dix. Madame Barton n’est pas là. Elle est partie.^[2]

— Pour la journe’e?^[3]

— Non, elle a quitté l’hôtel.^[4]

Както очаквах.

Сигурно беше напуснала веднага. Ана, жената на действието! Усмихнах се. Отидох в една книжарница и изчаках точно един час.

Позвъних пак в хотела.

— Oui, l’hôtel, la réception…

— Говорители английски?

— Разбира се.

— Бих искал да наема стая. Имате ли свободни стаи?

— За колко време?

— Внезапно ми се налага да остана в Париж една вечер.

— Да, имаме стая.

— Добре. Пазя скъп спомен от вашия хотел. Случайно десета стая да е свободна?

— Да, свободна е.

— Чудесно. Ще се настаня следобед.

Продиктувах името си, уточних плащането и затворих телефона.

Воля, воля! Спомних си стария девиз на баща ми. Ликувах. Мислех си за нощното пътуване, за срещата ми с Ана. Бях рискувал. И бях спечелил. Притежавах воля. Имах късмет. Спомних си за основното пожелание, което Наполеон е отправял към своите генерали — късмет.

Бях късметлия.

Внезапно изпитах ужасен глад. Преливах от апетит и чувственост. Резервирах си маса в „Лорен“ и след като ме настаниха с изглед към градината, си поръчах обяда — сьомга и пилешки специалитет. Поръчах и бутилка „Мьорсо“. Ядях в някакъв екстаз. Виното беше като течно злато. Сьомгата меко се изплъзваше от коричката, която се разтапяше в устата ми. Като че ли ядях за първи път. Добре, че бях сам. Имах нужда от време, далеч от Ана, за да се потопя в спомените си от сутринта.

Леко препечени парчета от пиле в кехлибарен сос, зелена салата с мляко, което лъщеше, сирене с цвят на сметана, тъмночервено порто — ярки цветове с почти неуловими светлосенки. Блажено потънах в света на усещанията. Едно тяло, което беше способно да окове, освободи, върже или разкъса плячката си, сега поглъщаше храната и й се наслаждаваше.

Бях натежал от удоволствие, когато влязох в стаята, набързо освободена сутринта от Ана и Мартин.

Бях преведен безшумно по особената извивка на стълбището, което водеше покрай етажни площадки и скрити стаи нагоре към великолепен купол.

Нямах никакви сантиментални спомени от „Л’Отел“. Бях чувал за него, естествено. Но стаята ме изненада. Тя внушаваше чувственост. Ана бе избрала стая за любовници. Завеси от брокат в синьо и златно, шезлонг от червено кадифе, тъмни, златни огледала, кръгла баня, малка, без прозорци.

Ана беше избрала този хотел за Мартин и за себе си. Затворих и заключих вратата.

Страст и ярост ме обзеха. Легнах в тяхното легло. Сега, с изрядната си чистота, то отхвърляше спомена за всеки друг преди мен. Шезлонгът ме измъчваше. Може би върху него, мислех си. Може би върху него. Тя не обича легло. Не. Не, ти си тоя, който не обича леглата. Ти не я познаваш. Тя задоволява твоите нужди и нищо повече. Кога истински си говорил с нея, глупак такъв? Съблякох се гол и хвърлих дрехите си на пода и столовете. Легнах върху виненочервеното кадифе на шезлонга и бавно, методично, без капчица удоволствие, разлях струи сперма върху кървавочервената му прелест.

По-късно, когато този особен ден на триумф и погром залязваше, от вечерните сенки се въздигна величественият Париж. Царствена и неумолима, неговата достолепност сякаш подчертаваше моята собствена слабост и грехопадение.

Изпълзях, подобно на някакво тромаво животно, от моя кадифен свят и се строполих на леглото. Денят се изнизваше пред очите ми със своя водопад от цветове: зеленото по роклята на Ана; проблесналото черно, когато нахлузваше бикините си; течното злато на виното; огрените от слънцето бледи тонове на сьомгата; яркото кървавочервено на шезлонга и строгата тъмнина на сините брокатени завеси. С него си отиваше и човекът, който бях. Потъваше все по-дълбоко в този калейдоскоп от цветове и се изгубваше в парижката нощ като черна сянка, като някакъв призрак.

Затворих очи. В главата ми изплува един кошмар от детството. Когато падаш насън, това значи, че умираш. Ако паднеш на земята.