Пол Карсън
Корпорацията (8)

8

— Госпожо Брадли, д-р Хънт там ли е?

Три дена след неочакваното ембарго, наложено от д-р Хънт върху фармацевтичните продукти, в офиса му позвъни бесен Стив Даунс. Беше 9:45 сутринта — половин час преди началото на лекцията, която Джак трябваше да изнесе по проблемите на инвазивната кардиология. Младите лекари определено проявяваха интерес и посещаваха тези лекции, в които техният шеф съвсем естествено се изявяваше и като преподавател.

— Затрупал се е с цяла планина от заповеди. Искате ли да говорите с него?

— И още как. Само не го пускайте да си тръгне. Идвам веднага!

Даунс профуча сърдито покрай Хелън, без да си прави труда да я поздрави. Вратата към вътрешния офис беше открехната и той нахлу вътре, след което я затръшна зад гърба си.

Джак седеше на бюрото си, но почти не се виждаше. Около него бяха струпани книжа, папки на пациенти, медицински списания и празни картонени чаши от кафе. Върху един стол имаше купчина книги, а кошчето за боклук до него бе заобиколено от топки смачкана хартия, които явно бяха пропуснали мишената. Той вдигна поглед, когато вратата се затръшна, и видя едно гневно лице. Даунс се беше лепнал за ръба на бюрото, привел тяло напред с изпъкнал корем под ризата на райета. Яката му бе разкопчана, вратовръзката разхлабена, а лицето му бе пепеляво и нервно потръпваше. Сивите му остри коси бяха разрошени. Отсъстваха всякакви първоначални любезности.

— Каква, по дяволите, е тая работа със забраната на фармацевтични продукти в кардиологичното?

Джак натисна копчето за изключване на касетата за запис и покани с жест другия да се настани на единствения свободен стол. Даунс не обърна внимание на поканата и остана прав.

— Елементарно правило, Стив. — Джак издържа заплашителния поглед. — Искам това отделение да стане от световна величина, неопетнено от комерсиални интереси.

— Мамка му, Хънт, ние сме ангажирани с пускане на продукт на международния пазар през октомври. Корпорация „Земдън“ са ни обещали половин милион долара в брой за съживяването на тази болница. Не можем да се лишим от тези пари. Ти можеш да си седиш тук в твоята академична кула от слонова кост през целия шибан ден и пак да нямаш представа какво означава да ръководиш едно подобно заведение.

— Но какво искат „Земдън“ в замяна? — възрази Джак. Той вече заемаше по-удобно положение, а не както до преди минута, когато му се налагаше да гледа отдолу извисилият се над него опонент.

— Откъде да знам, мамка му? — изкрещя Даунс, а в ъгълчетата на устата му се бе събрала слюнка. — Когато ти предложат половин милион долара само за да използват хартията за кореспонденция на заведението, ти не задаваш много въпроси. Тези пари без всякакъв проблеми биха могли да отидат в някоя от големите болници по Източното крайбрежие.

Джак се придърпа със стола по-близо до бюрото и бутна встрани част от книжата, за да си освободи място.

— Нека ти кажа нещо за медицината, Стив. — И той погледна административния директор право в очите. — Не парите са онова, което ще издигне отделението на върха на световните класации. А хората. Лекарите, сестрите и фелдшерите, които използват своите знания и умения, за да поддържат живота на своите пациенти. Това са нашите авоари. Работил съм в отделения, засипвани с пари и високи технологии, но с персонал от двупръсточели, които не могат да различат единия край на стетоскопа от другия. — Той спря, за да си поеме дъх. — Ако „Земдън“ се намеси в това отделение, тогава каквито и научни разработки да имаме, на тях ще се гледа с недобро око. Познавам тази игра, целият ми професионален живот е минал в нея. Ако аз обявя, че бета-блокери^[1] плюс група лека калциеви антагонисти^[2] са единственото разумно лечение за нестабилна ангина пекторис, на следващата конференция по кардиология някой ще се примъкне до мен и ще ме попита колко са ми платили, за да парафирам тази продукция. Нашата професия е пълна с циници, и то с основание. Качествените заведения работят независимо от прекия търговски интерес. Така ще бъде и тук.

Той си погледна часовника. Наближаваше 10:15.

— Фигурира ти в договора. — Върху лицето на Даунс трепна самодоволна усмивка.

Джак опря лакти върху бюрото, изпъна пръсти и подпря брадичка на връхчетата им.

— Нищо подобно, Стив. Ние анулирахме тази точка, не помниш ли? Нямаше да застана пред цялото отделение миналата събота, ако не бях проверил какво точно сме се разбрали. — Той бръкна в едно чекмедже и извади собственото си копие от официалния договор. Запрелиства го, докато намери страница шеста. И цитира: — Подточка ЗА. Координиране на предложеното от фармацевтични продукти „Земдън“ за пускане на нов лекарствен продукт — да се преразгледа в рамките на един календарен месец от встъпване в длъжност. — Той погледна към Даунс. — Е, аз го преразглеждам сега. Не желая никакво участие в това представяне. Нека си потърсят други глупаци.

Даунс отвори и затвори уста, но без да издаде нито звук. После грабна свободния стол и го дръпна напред.

— Не се подигравай с мен, Джак! Този договор беше подписан много преди Сам Люинс да бъде застрелян. Той беше ентусиазиран по отношение на проекта и готов за съдействие. Казваше, че щял да донесе престиж на отделението и да повдигне духа. Цялата програма вече е задвижена. Пуснати са промоционални листовки, предварителни реклами. Местата са определени, персоналът е посочен. Това не е нещо, от което можем да се измъкнем току-така. Не можеш ли поне веднъж в живота си да отстъпиш от проклетите си принципи?

Джак погледна колко е часът. Вече закъсняваше.

— Трябва да тръгвам, Стив. Съжалявам. Ще трябва да го обсъдим някой друг ден. Точно в този момент въобще не ми е на дневен ред.

Той понечи да стане, но Даунс вече беше прав и отново се надвеси над бюрото.

— Ти си задължен, професоре! — Изражението му беше сурово, мускулите сковани.

— Не се опитвай да прилагаш сила, Стив. Не обичам да ме притискат в ъгъла.

— Казвам ти, че договорът е сключен. Твое шибано задължение е да се погрижиш да бъде изпълнен!

— Последно, Стив. Ако по този въпросът се действа прибързано, може да възникнат неприятности.

Даунс се изправи, като дишаше тежко. Бръкна в страничния си джоб за носна кърпа и попи челото си.

— Ще разговаряме утре. — Отстъпи крачка назад, после се обърна и излезе от стаята.