Пол Карсън
Корпорацията (28)

28

Сряда, 7 октомври

10:30 сутринта, Чикаго

— Имаме и друг клиент за вас.

Офисът на главния експерт по съдебна медицина за Кук Каунти се намираше на 2121 Западен Харисън в центъра на Чикаго. Там се помещаваше и моргата, както и центърът за съдебно разследване, където на година се извършваха повече от четири хиляди аутопсии. Самата сграда не беше особено вдъхновяваща. Разположена доста навътре от шосето, тя представляваше триетажна постройка от бетон и стъкло със строга архитектура, по-скоро функционална, отколкото естетична, което съответстваше на предназначението й.

Главният вход отвеждаше към просторно и добре осветено фоайе. Никаква мебелировка. Голи стени, без да се смятат табелите, съвсем лаконични, и лъснат до блясък под. Единствена секретарка на рецепцията зад високо до кръста гише задаваше въпроси за целта на посещението и ако не работи там, човек едва ли би желал да се озове на това място, защото възможностите бяха две — или прибираш някого, или прибират теб.

Веднага вляво се намираше администрацията, докато коридорът вдясно отвеждаше до главните зони на активност. На тази страна бяха разположени лабораториите за анализ на тъкани. Тук се проверяваше съдържанието на алкохол в кръвта на загинали при автомобилна катастрофа, обработваха се проби за хероин, канабис, барбитурати, кокаин, амфетамини, за смеси и разни вариации на други наркотици. Мозък, кости, черен дроб и мускули се подлагаха на микроскопски анализ, за да се определи причината и времето на смъртта. Човекът първо е бил застрелян и тогава подпален или все още е бил жив и е горял, когато са започнали да стрелят? Момичето е било изнасилено и после удушено, или вече е било мъртво, когато перверзникът се е възбудил? Патолозите и резултатите от техните изследвания даваха отговори на всички подобни въпроси.

В този сектор, след няколко старателно заключени врати, се намираше малко помещение за оглед. Онези, които можеха да направят добро описание или идваха, за да потвърдят вече известното, се въвеждаха там за разпознаване на определен труп.

Този четвъртък, горе-долу по същото време, когато Джак Хънт пристигаше в Лос Анджелис, в заведението се получи нова доставка. В страничната част на сградата, добре скрито от любопитни погледи, се намираше приемното помещение. Двойни люлеещи се врати с дебели матирани стъкла водеха към едно фоайе. Това преддверие имаше площ около десетина квадратни метра, покрит с плочки под и монтиран в него кантар от неръждаема стомана. Отстрани беше оставена дълга и гладка летва за мерене, която за удобство винаги стоеше там. Без значение в какво състояние биваше докаран трупът, той задължително първо трябваше да бъде претеглен и премерен.

На десетина крачки разстояние точно срещу този вход имаше грамадна и много дебела врата със солидна дръжка като тези на хладилниците, която трябваше да се дръпне силно, за да се отвори. Зад нея, слабо осветена от шест голи крушки, се намираше просторна и дълбока камера, може би дълга петнайсет, широка девет и висока шест метра. Тук можеха да се съхраняват до триста трупа, поставени на редове. От пода до тавана, от стена до стена, глава до стъпала, разположени на съвсем малко разстояние един от друг, чакащи своя ред за аутопсия. Някои все още имаха изводи за кардиограма, прикрепени на гърдите им — там, където са били прилагани неуспешно манипулации за съживяване. Други бяха с петна от кръв, докарани така, както са били намерени. В дъното, опрени на стената, стояха чамови ковчези. Прости, без всякакви орнаменти и небоядисани, те бяха предназначени за неразпознатите трупове. Под равнището на улицата, в сутерена, се намираха шест закрепени в пода бели маси за аутопсия, осветени от ярки флуоресцентни лампи. С тази претъпкана чакалня горе те рядко оставаха празни. Предимство имаха убийствата — полицаите не можеха да бъдат принуждавани да чакат. Въпреки това малцина дръзваха да слязат долу, за да наблюдават процедурата.

— Някой се обади на 911. — Един фелдшер обясняваше какво се беше случило. Беше нисък, як негър в червена униформа. Местен провлечен говор, тенекиен глас. На двете си ръце имаше ръкавици, а защитните очила бяха вдигнати на челото му. — Ченгетата бяха отишли първи. Когато пристигнахме и ние, вече си беше работа само за FedEx^[1].

Така на жаргон назоваваха повикването за прибиране на труп. Пациент, заварен мъртъв, да се транспортира до моргата.

— Един куршум над дясното ухо. Изцъклени очи, все едно гледа в ада. Чиста работа.

— Стават двама за дванайсет часа. — Приемащият служител, висок, мършав и блед човек с гумени ботуши и престилка, се беше облегнал на количката от неръждаема стомана. Говореше носово, все едно беше хремав.

— Верно? — Фелдшерът беше изненадан.

— Някакъв друг нещастник бил убит по същия начин. Полицейски патрул по реката го извадил близо до Западна двайсет и пета. Смятат, че е бил хвърлен от скоростната магистрала предишната вечер. — Приемащият сви показалец. — Бам и айде сега да поплуваш.

— Шибани психари. — Фелдшерът откопча едно копче на престилката си. — Може би времето ще поохлади страстите. Прогнозата е за студ и дъжд.

— Някакви документи за самоличност? — Служителят потисна прозявката си.

— Не. Лежеше си в някаква порутена къща до един строеж, а от страничния му джоб стърчеше стодоларова банкнота. — Двамата си размениха учудени погледи. — Никой не е видял нищо, никой не е чул нищо.

— Никой не е искал да знае нищо.

— Момче за разтуха?

— Нямам престава, но се съмнявам. Дънките му си бяха на мястото.

Беше направен оглед на огнестрелната рана.

— Прилича на трийсет и осми калибър.

— А-ха. — Но всъщност на служителя от моргата му беше все едно. Беше застъпил на дежурство преди десет часа и се чувстваше изморен. Освен това беше виждал и много по-тежки случаи. Той повдигна един започнал да се вкочанясва безжизнен крайник. — Може би това му е името.

Другият огледа татуировката върху восъчната ръка.

— Може.

После трупът беше претеглен и премерен.

— Четирийсет и осем килограма и половина. Сто шейсет и седем сантиметра и половина. — Всички отличителни белези бяха описани, както и всички следи от наранявания. — По три никелови халки на всяко ухо, никелова капса на лявата ноздра.

Подробното описание после щеше да бъдат изпратено в местния полицейски участък, за да помогне за разкриване на самоличността на мъртвия.

Накрая вдигнаха трупа на количката и го откараха към камерата за съхранение. Дръжката на хладилника беше дръпната бавно и тежката врата се отвори. Тридесет реда трупове лъснаха гостоприемно.

Беше ден за разчистване на сметки и Лутър, момчето, наето да „поработи върху Дани“, беше първата жертва на Хенд де Март.

 

 

15:00, Чикаго

— Как ти се сториха?

В един луксозен апартамент в хотел „Чикаго Шератън и Тауърс“ южноафриканецът разказваше накратко за своя последен успех. Седеше на около три метра от голяма, извита във формата на подкова махагонова маса пред панорамен прозорец с изглед към реката. Де Март беше облечен в дънки и отворена на врата риза. Дългите му крака бяха кръстосани, а масивното му туловище изпълваше креслото. Целият апартамент беше около сто и четиридесет квадрата, с две врати, които водеха към другите стаи. Зелени стени с жълтеникав оттенък, разположени в ниши халогенни лампи, които светеха на половин мощност. Дебел ръждивокафяв килим, картини с маслени бои по стените, подчертани с подходящо осветление от лампите над тях, фотьойли и високи столчета до бара. В отсрещния край до прозореца, който заемаше цяла стена, имаше стъклена врата, която водеше към външен балкон.

— Секретарката на Хънт ме усъмни — обясни Де Март. — Когато минах вчера, беше заключила вратата на офиса си. Вътре нямаше никой и телефоните звъняха като бесни. Когато накрая отвори, ми се стори притеснена.

Той се размърда в креслото си, наслаждавайки се на момента. Де Март се чувстваше като човека, открил врага.

— Пратих един от екипа да я следи — допълни той и надзърна в малък бележник. — Живее в евтина къща в едно югозападно предградие. Моят човек изчакал, докато отвътре излязло някакво момче.

Той вдигна поглед, за да поясни.

— Синът на Хънт, дето все търчи след топката. — После се върна към бележките си. — След минута към него се присъединила и блондинката. Вървяла много бавно и се подпирала на оградите. Минала два пъти нагоре и надолу по улицата, после извикала малчугана и двамата се прибрали в къщата.

— А докторът?

— Загубихме го тази сутрин. — Де Март отново прегледа бележките си. — Впрегнал съм десет човека в тази работа. Пратих трима да следят Хари Чан, за да сме сигурни, че няма да направи някоя глупост, а още петима постоянно наблюдават семейство Хънт. Работят на смени, но ранният екип го изпуснал в потока по „Толуей“.

— Грешка, много сериозна грешка.

От удобния кожен стол с висока облегалка изпълнителният директор на „Земдън“ доктор Герт Крозер наблюдаваше и слушаше. Беше облечен официално — тъмносин еднореден костюм, снежнобяла колосана риза и вратовръзка на компанията. Дълбоко замислен, той почукваше брадичката си с очилата си с телени рамки.

— А какво става с Роси?

— Откарах го преди два дни. Сега е на сигурно място, докато шумотевицата поутихне. Ще направи няколко изявления, ще даде интервю под охрана и после ще изчезне. Когато му дойде времето, може да бъде премахнат. — Южноафриканецът остави бележника си. — Очистих момчето от гетото. Сега няма следи, които да ни свързват с болницата.

Твърде различните акценти — африкаанс^[2] срещу гърления швейцарски немски караха и двамата да се напрягат, за да разберат събеседника си.

— Хер Данкер запознат ли е?

— Не, но според мен той се отнася с подозрение към всичко, което се урежда в последната минута. Само че едва ли ще има желание да се рови твърде надълбоко.

— Добре, нека си остане така.

Навън внезапно плисна пороен дъжд, който забарабани така силно по прозорците, че Де Март се принуди да заговори по-високо.

— Хари Чан се е разприказвал повече от необходимото.

Крозер се приведе напред, присвил ястребови очи.

— В какъв смисъл?

— Казал на своя приятел Шрийв да вложи спестяванията си в акции на „Земдън“.

Крозер видимо се ядоса, но се овладя.

— Не прави нищо до пускането на „Циклинт“ на пазара. — Той извади бяла носна кърпа от джоба си, попи потта от челото си, след което я стисна в юмрук. — Щом всичко приключи, размажи го.

Де Март кимна. Навън продължаваше да вали и по прозореца трополяха едри капки дъжд. Скоро живописната гледка щеше да се набразди от водни ручейчета.

— Сложил съм двама от моите хора да наблюдават апартамента на Западен Деминг. — Срещата се бе проточила повече, отколкото бе очаквал. — Да ги изтегля ли?

— Не, Хънт може да се върне там по всяко време.

— Ако се появи, да го очистят ли?

Нямаше пауза.

— Незабавно. Да бъде премахнат още там, на място.

Де Март придоби съсредоточено изражение.

— Ще изпратя трима в Чикаго Лон. Така завардваме улиците от всички страни. — Де Март си погледна часовника. — До един час вече ще мога да подслушвам и телефона им.

— Как го уреди?

— Подкупих един инженер от телефонната компания. Приятелчето може да монтира устройството за половин час.

Крозер стана и закрачи из стаята, като изстрелваше заповедите си една след друга.

— Потвърди всички последни ангажименти.

Де Март кимна.

— Свържи се с Цюрих и ги уведоми, че всичко е уредено.

— Слушам.

— Кажи на д-р Чан, че желая днес да вечеряме заедно. Погрижи се да дойде и хер Данкер. Искам да е около мен, докато всичко приключи.

— Разбрано.

После Крозер се обърна и погледна Де Март в очите.

— Но най-вече открий Хънт. Където и да се намира.

 

 

Един час по-късно Хелън Брадли крачеше по улиците на своя квартал в Чикаго Лон. Хари Чан я беше пуснал по-рано.

— Утре е голям ден, госпожо Брадли. Очаква ни едно много важно представяне на фармацевтичен продукт, в което участвам и аз. — Кардиологът беше в еуфория. — Няма защо да оставате на работа днес след обяд. Ще имам нужда от пространството в двата офиса за последното съвещание преди събитието.

Хелън не изчака да я подканят повторно. Докато заобикаляше локви и дупки по шосето, тя се питаше докога Бет ще издържи. Хелън я разбираше напълно и точно затова си задаваше този въпрос.

Петдесетина метра пред себе си тя зърна Дани, който тичаше между паркираните коли и надаваше радостни викове. Тя избърза към него. Десетина метра по-нататък забеляза и Бет. Беше се подпряла на една градинска ограда, викаше след Дани и махаше с ръка.

— Дани! — Хелън вече беше до момчето. — Знаеш, че не ти е позволено да излизаш на улицата. Можеш да риташ топка в нашия заден двор, но само толкова.

Тя размаха пръст и Дани замръзна на място.

— Писна ми да стоя затворен по цял ден! — избухна той. — На мама й е толкова лошо, че не може да прави нищо, а телевизията е пълна скука.

Бет стигна до тях. Беше задъхана и изпотена въпреки студа. Носеше същия син анцуг, с който беше облечена и предните пет дни.

— Хайде, Дани. Това ти беше бягството за деня. Тичай сега обратно, момчето ми — успя да каже тя и поклати глава.

Когато момчето беше достатъчно далеч, за да не може да ги чуе, Бет се обърна към Хелън и започна да се извинява.

— Не мога да го държа постоянно вътре. Преди никога не е бил ограничаван така. Джак ни предупреди да не напускаме къщата, но в момента вече нищо не ме интересува — ако ще и половината свят да ни следи. Нямам сили повече да се разправям нито с Дани, нито с Джак.

На Хелън й се стори, че Бет всеки момент ще припадне. Затова я хвана здраво под ръка и бавно я поведе към дома си. Беше толкова погълната от страданията на другата жена, че не забеляза черната закрита кола с надпис на фирма за водопроводни услуги и плъзгащи се странични врати, която точно в този момент излизаше от една пресечка. Не чу и бръмченето на камерата, докато един от хората на Хенд де Март запечатваше всяко тяхно движение.