Пол Карсън
Корпорацията (5)

5

Една седмица след убийството на Сам Люинс и точно пет дни след като бе подал молбата си за напускане, Джак Хънт крачеше по коридорите на кардиологичното отделение в болница „Картър“. Беше в нов летен костюм, купен този уикенд — кремаво ленено сако, тъмносини панталони, синя риза и червена вратовръзка на райета. Изглеждаше страхотно. Смолисточерните му коси бяха сресани, беше гладко избръснат и имаше вид на човек, отправил се на мисия. От 9:30 нататък прекара половин час в проверка на информацията за пациентите и после проведе един междуградски разговор с фармацевтични продукти „Земдън“ в Ню Йорк. Обеща, че ще им се обади, когато има време. Накрая отиде в бившия си кабинет, сега опразнен от следователи, и седна да си събере мислите. Не беше изключено занапред да го очакват трудни, дори изпълнени с противоречия времена. Но докато се взираше в далечните небостъргачи, той знаеше, че няма да се успокои, преди да преобърне отделението на 180 градуса. Най-напред обаче искаше да извърши някои козметични промени.

— Бих желал да получа няколко свързани помещения, достатъчно големи за провеждане на заседания и учебни семинари. — Това бе първата молба, която щеше да озадачи административния директор Стив Даунс. — Освен това искам прилично като големина бюро с персонален компютър, свързан в мрежа с останалите части на сектора.

Джак се опита да си представи Даунс, седнал в някой от луксозните си офиси на десетия етаж, най-вероятно с дистанционното на климатика в ръка, докато останалите от персонала изнемогваха от горещина. Продължи да изброява изискванията си, като се наслаждаваше на предизвикателството.

— Имам нужда от секретарка. Първоначално на половин работен ден, а по-късно може би и на пълен щат. Ще ми трябва някой с медицински опит и компютърни умения.

Един етаж по-горе Даунс схруска хапче антиацид и го задъвка яростно. После откопча копчето на ризата си точно над диафрагмата си, за да намали натиска.

— Нещо друго? — Сарказмът му отиде на вятъра.

— Да. Бих искал кабинетът ми да се пребоядиса. Нали разбираш, малко да се поосвежи. Нов килим, няколко прилични стола. Някои помещения тук изглеждат доста занемарени. Това не се отразява добре на общата атмосфера. Искам на всички да стане ясно, че излизаме от средновековието. Кардиологичното отделение ще изглежда и ще действа като пример на изрядност.

Въпреки унилата въздишка от другата страна на линията, Джак нанесе поредния си удар:

— И бих искал всичко това да е готово до края на седмицата.

Последва задавяне и пелтечене.

— Боже, това си е живо юркане — оплака се Даунс.

— Няма такова нещо — отвърна лекарят. — Говорих с отговорника по поддръжката и той каза, че може незабавно да изпрати тук екип от трима души и работата да бъде приключена най-късно до четвъртък.

Настъпи внезапно мълчание.

— Ти си разговарял с отговорника по поддръжката?

— Да, Стив. Знам колко си зает и не исках да ти губя времето с такива подробности. Държа следващата седмица да започна работа по същество. Дотогава някои основни неща трябва да са приключени.

Даунс отстъпи и му предостави съответните правомощия.

 

 

Сам Люинс бе загубил дългогодишния си помощник десет месеца по-рано и изобщо не си бе направил труда да му потърси заместник. Едно обаждане до компания, която се занимаваше с набор на медицински кадри, доведе до бързи резултати и за поста секретарка на новия професор бяха набелязани три млади жени.

Джак проведе събеседване с тях в петъка, последният ден от трескавите подготвителни работи, през който краката му почти не докосваха пода в прясно боядисания и застлан с нов мокет ъглов кабинет, който му бяха предоставили. Беше избрал сиво-синкав цвят за пода, а стените бяха в кремаво. Бюрото и столовете бяха с буков фурнир и цялостният ефект беше доста приличен. Вътрешното помещение, в което щеше да работи, беше с изглед към Западен Харисън. Недалеч огромният сив монолит на болницата на Кук Каунти се извисяваше над улицата, докато под прозореца му пълзеше и се виеше неспирният поток от коли, а случайният, подобен на мравка минувач, търсеше подслон в сянката на близките сгради. Цял ден температурите не падаха под трийсет градуса, а в кабинета на новия професор един малък вентилатор се стараеше усърдно да облекчи задухът.

Няколко пъти през тази седмица Джак бе обхождал района със смесица от гордост и неверие, спомняйки си многобройните тесни помещения, в които бе принуден да работи през годините. Делеше ги с други научни работници. По пода вечно имаше струпани безброй книги, ръкописи и диапозитиви, така че беше почти невъзможно да се минава. С издънени столове и без телефон, за компютър да не говорим. Сега гледаше великолепието на обновените помещения и не му се вярваше, че всичко това е реалност. Професор Джак Хънт, шеф на кардиологичното отделение в болница „Картър“, Чикаго. „Трябва да свикваш, момче — помисли си той. — Години наред гонеше такъв пост и вечно не се получаваше. Местеше семейството си къде ли не. Е, сега се наслаждавай на предизвикателството!“

— Здравейте, аз съм д-р Хънт. Защо не се отпуснете и не ми разкажете нещо за себе си?

За събеседването бе дошъл направо от инвазивната кардиология, където беше повикан за спешна сърдечна катетеризация. Както често се случваше, при възникване на критично положение, той се оказваше единственият старши сътрудник на разположение.

— Да изоставим излишните официалности. И не се притеснявайте.

Изслуша момичетата едно след друго. Прелистваше приложените автобиографии, като задаваше бързи въпроси за минал опит, настоящи ангажименти и бъдещи планове. Трябваше да приключи и с трите в рамките на часа си за обяд и не искаше да ги изнервя ненужно. Две от кандидатките бяха отхвърлени почти веднага. Те бяха умни, привлекателни и енергични, с добри компютърни умения, но и двете нямаха достатъчно опит като медицински сестри. Третата беше двайсет и осем годишна негърка на име Хелън Брадли. Тя беше дребничка и слаба, с широка усмивка, която като че ли озари цялата стая.

— Имате вид на човек, който дяволски бърза. — Джак не беше неподготвен за такава реплика. — Не си спомням кога за последен път съм виждала такъв хаос.

Гласът й се извисяваше и снижаваше като бавна вълна, акцентът й бе подчертано чикагски. Очите й пробягаха из помещенията.

Джак се огледа виновно, после остави автобиографията й на бюрото и се отпусна на стола си.

— Толкова ли зле изглежда?

— Откакто съм тук, телефонът не е спрял да звъни, компютърът ви не е включен. — Тя беше кръстосала крака, но сега събра колене и се приведе напред, за да погледне зад главата на Джак. — И дори не знаете къде е копчето за климатика.

После огледа с критичен поглед масата.

— Професоре, и да не ми дадете тази работа, възможно най-скоро наемете някого, защото едва се държите на повърхността.

Джак се усмихна и хвърли поглед на професионалната характеристика на младата жена.

— Диплома за сестра в интензивно отделение, доколкото виждам?

Хелън кимна и после плъзна към него голям кафяв плик.

— Това са оригиналите на другите ми сертификати. Била съм сестра в хирургията пет години, после в интензивното на спешното отделение в „Ръш Пресбитериън“.

— Тогава защо тази промяна в работата?

Във външния кабинет телефонът зазвъня отново.

— Нагледах се за цял живот на кръв и вътрешности. Бих искала да работя на място, където не е чак толкова изтощаващо, но все пак е в сферата на медицината. Пък и не мога да давам дежурства заради децата.

— Колко деца имате?

— Две. Нямат и пет години. Нуждаят се от майка си. Мъжът ми рядко се прибира преди девет и половина, а не мога да ги оставя толкова дълго на гледачка.

Настоятелното звънене от другата стая престана и след трийсетина секунди започна отново. Хелън се намръщи и стана.

— Трудно ми е да се съсредоточа при този шум. Мога ли да се обадя и да отпратя този, който ви се обажда?

Джак махна с ръка, като тайно изпита задоволство от непринудената увереност на младата жена.

— С удоволствие, това проклето нещо и на мен започна да ми лази по нервите.

Докато тя беше навън, Джак прегледа препоръките й.

В предния офис последва неясна размяна на реплики, после Джак чу как Хелън оставя слушалката.

— Фармацевтични продукти „Земдън“ от Ню Йорк. Могат ли да ви отнемат пет минути?

Джак изстена и направи гримаса, но преди да успее да отговори каквото и да било, Хелън се върна при телефона и този път той чу думите й съвсем ясно:

— Съжалявам, но професор Хънт в момента провежда събеседване. Бих ли могла да получа номера ви и да се погрижа да ви се обади, когато приключи? — Минута по-късно тя отново седеше на мястото си. — Докъде бяхме стигнали?

Джак затвори автобиографията й. Това момиче си го биваше, точно такова му трябваше. Със самочувствие, съобразителна и инициативна.

— Кога можете да започнете?

Хелън впери поглед в часовника си.

— След обяд вече имам поети ангажименти. — Тя млъкна и се замисли, сбърчила чело. — Предполагам, че бихте могли да ме убедите да остана още малко, но иначе следващия понеделник как ви се струва?

Джак вече беше на крака и на път към вратата.

— Страхотно, но каквото и да правите — помоли я той, — не си тръгвайте до един час. Веднага ще се разпоредя да ви подготвят договора.

Той се върна след по-малко от час и установи, че Хелън вече си е закачила дипломите по стените на външния офис. Когато влезе при нея, тя точно поръчваше визитки и хартия за писане с надпис „Началник кардиологично отделение“ в горния край на листа. Вече беше проверила и установила, че телефонът, факсът и електронната поща са в ред.

— Смятам, че ще се сработим добре, професор Хънт. — И го удостои с победоносна усмивка. — О, имаше още две обаждания.

Тя погледна какво беше записала на бележките.

— Позвъниха от „Чикаго Трибюн“. Водещият рубриката „Здраве“ би искал да ви интервюира. Уговорихме се за времето между 16:00 и 17:00 днес след обяд. Казах му да не закъснява и да приключи точно в уречения час.

Челюстта на Хънт увисна от учудване. „Трибюн“ бе един от най-важните и влиятелни ежедневници в страната.

— Каква по-добра публичност от тази чрез съботно-неделния брой да обявим пред света вашата поява. — Хелън си взе чантата. — И от фармацевтични продукти „Земдън“ ми вадиха душата близо десет минути да им намеря пролука в програмата ви за следващата седмица. Бяха изключително настоятелни.

Тя огледа двете помещения с явно задоволство от промяната и се усмихна на своя шеф.

— До понеделник.

 

 

В 18:30, след едно твърде дълго интервю с журналиста, списващ здравната колона, Джак проведе кратко, предварително насрочено заседание с другите трима старши сътрудници Нат Паркър, Хари Чан и Мартин Шрийв. Точно според очакванията на Джак, Паркър пристигна пръв и се разля в любезни усмивки и ръкостискания.

— Е, Джак, ти безспорно се издигаш твърде бързо и аз не бих казал, че всички си умират от радост от това развитие на събитията. — Гласът му беше дълбок и дрезгав, а лицето му изразително. — Но аз ще го заявя направо.

Той се извисяваше над Хънт поне с петнайсет сантиметра, а върлинестата му фигура сякаш се движеше по собствена воля. С неспокойни крайници и подскачащи рамене, преждевременно оплешивял за своите четиридесет и шест години. Носеше бяла престилка върху разкопчана на врата риза и тъмни панталони, с бадж, закачен на ревера му, и стетоскоп, който се полюшваше на врата.

— Радвам се, че получи шефския пост. — Той седна и протегна дългите си крака, след което погледна крадешком към отворената врата. — Това място отдавна запада и е крайно време някой да го обнови.

„Поне един на моя страна“ — помисли си Джак. По коридора се доловиха стъпки и приглушен шум, които все повече се приближаваха. А как щяха да реагират другите? Засега Джак можеше само да предполага.

Паркър прекъсна размишленията му.

— Аз почти изпитвах съжаление към Сам Люинс, преди да прочета ония работи за детското порно. Не зная какво е целяло напоследък гадното копеле, защото наистина действаше много прикрито. И въобще не му пукаше за отделението.

Сега шумовете бяха точно пред вратата.

— Ще те подкрепя, Джак. Време е да посвършим тук малко истинска работа.

Хари Чан и Мартин Шрийв пристигнаха заедно. Чан започна с обичайния си нервен смях.

— Поздравления, професоре, този път официално! — Неискрената усмивка и вялото ръкостискане подразниха Джак, а тъпият кикот на Чан направо го вбеси.

Чан носеше лек тъмносин костюм, бяла риза и яркожълта вратовръзка, цялото одеяние бе твърде широко за дребната му фигура. Той придърпа един стол до Паркър и се опита да подхване непринуден разговор, като непрекъснато наместваше очилата си с дебели стъкла. Накрая ги натисна тъй силно към основата на носа си, че си одра кожата.

Мартин Шрийв пушеше цигара и Джак долови дъх на бърбън.

— Здрасти — изръмжа той кисело, от което увисналата му двойна брадичка, обрасла отстрани с бакенбарди, заподскача. Изглеждаше напрегнат, прекалено едър за болничната си униформа и толкова намусен, че вероятно би предпочел да е на сто хиляди мили от това място. — Поздравления за новия пост.

Шрийв отиде в един ъгъл и се облегна на стената, след което се огледа за пепелник. Като не видя такъв, изтърси пепелта в отворената си длан и застина в неловко очакване. Накрая я мушна в един страничен джоб. Пушенето беше строго забранено по всички етажи на болница „Картър“ и Джак знаеше, че Шрийв се отнася към разпоредбата с нескрито презрение. Сега усети, че първият конфликт вече се мержелее на хоризонта.

Джак отиде във вътрешното помещение и се върна с бутилка шампанско и четири чаши. Очите на Шрийв веднага блеснаха, щом тапата бе извадена с характерния звук, а чашите бяха напълнени и поднесени.

— Няма да губя време в излишни официалности — каза Джак, който държеше да се чукне с всички, след което вдигна чаша и отпи. Другите го последваха.

— Тук сме да честваме отделението. Следващата седмица ще набележа основните промени, които бих искал да извърша.

Чан и Шрийв си размениха напрегнати погледи, но Нат Паркър слушаше с почти блажена усмивка и си пийваше шампанско.

— А дотогава искам само да кажа, че се надявам да се сработим добре. Познаваме се от известно време и според мен всички си даваме сметка, че кардиологичното отделение се нуждае от реорганизация. — Той забеляза как Чан и Шрийв още повече се навъсиха. — Така ще е, момчета, искате или не. Нека днес да ознаменуваме промяната и да се подготвим за бъдещето. Ще разискваме новите отговорности следващата седмица.

Той вдигна чаша.

— Да пием за кардиологичното отделение в болница „Картър“.

Само Нат Паркър отвърна на тоста. Другите двама се помъчиха да се усмихнат, но крайният резултат не изтри притеснението, изписано на лицата им.

Когато групата вече се разпадаше, Джак потупа Шрийв по рамото и го помоли да остане, като изчака, докато другите се отдалечиха достатъчно, за да не могат да чуят думите му.

— Мартин — каза той с леден тон, — постарай се това да ти е последната цигара на този етаж.

В отговор Шрийв го изгледа продължително и мрачно и после, без да каже нито дума, излезе и затвори вратата зад гърба си.

 

 

— Ще те намразят.

— Знам.

Бет и Джак бяха в леглото голи и мокри от пот, след като се бяха любили. Беше малко преди полунощ същата вечер и той разказваше за събитията от изминалия ден. Лежеше по гръб и се взираше в тавана. Бет се бе сгушила до него. Русите й коси бяха влажни и разчорлени.

Тя прокара пръст по гърдите му.

— Ще кажат, че се правиш на много целомъдрен.

— Нека.

— Може би аз трябва да им отворя очите. — Тя се надвеси над него и прокара език по устните му.

— А-а? — Той успя само да пусне една дяволита усмивка. — И как по-точно?

— Ами… — започна тя предизвикателно, прокарвайки пръсти по вътрешната част на бедрата му. — Какво ще кажеш за онези момичета от салона за масаж в Банкок? Четири бяха, нали?

— Три — поправи я веднага Джак. Всъщност по-скоро бяха шест, макар че накрая вече им беше загубил бройката. Беше на път за Австралия, когато се отби в столицата на Тайланд. Три дена по-късно беше изкарал цялата Кама Сутра от „а“ до „я“ и се чувстваше разбит от усилията.

— Три бяха, със сигурност — излъга той. — Това не е нещо, което може да се забрави.

Бяха излезли една вечер в Сидни след твърде много бири и Бет се бе опитала да научи нещо за миналите му връзки. Бяха ходили около два месеца, когато тя го завари в леглото с една изумително красива тъмнокоса администраторка. Случката стана причина за сериозен разрив, продължил близо месец и половина, който заплашваше да унищожи връзката им. Тя твърде дълго и настоятелно бе разпитвала за миналото му и той й бе разкрил твърде много.

— Виж — Джак реши да смени темата, усещайки, че сега всичките му прегрешения за пореден път ще бъдат подложени на щателен анализ. — Каквото било, било. Добре, лягах си с някоя всеки път, когато ми се откриеше възможност. Не споря, че съм си пийвал доста по разни поводи и че съм си попушвал по малко хашиш. — Той се надигна на лакът. — Един мъж трябва да се позабавлява, преди да остарее твърде много и да забрави как стават тия работи. Така че аз определено не съм света вода ненапита.

Бет го ощипа по носа.

— Аз го знам, но съм единствена.

Те лежаха един срещу друг, опрели лица, здраво прегърнати.

— Какво ми каза веднъж за лекарите? — попита Бет. — Някакво правило за десетте години?

Джак не отговори дълго време и Бет го смушка в ребрата.

— Десет години след завършването на университета випускът вече е с установен облик. Много ще са загубили по двама-трима пациенти заради погрешна диагноза или недостатъчен опит.

— А ти колко си загубил? — прошепна тя без следа от закачливост.

— Трима.

Бет ахна. Това бе неизследвана територия дори и за нея.

— Как?

— На първия бих погрешна инжекция. Бях много изтощен след три последователни дежурства и обърках ампулите. Той и без друго беше тежко болен и вероятно нямаше да го бъде кой знае колко. Но грешката ми определено не допринесе за някаква по-ведра перспектива. — Той прокара пръсти през косите си и после избърса чело с крайчеца на чаршафа. — При втория не успях да поставя вярна диагноза. Лекувах една възрастна дама след инфаркт, бях решил, че е това, а тя през цялото време си е била с огромен съсирек в белите дробове. Третият случай беше едно малко момче, горе-долу на възрастта на Дани.

Той долови повторно рязко поемане на въздух.

— Тежка травма на главата, при която не действах достатъчно бързо. Детето умря от мозъчен оток. Можеше да бъде спасено, но аз просто не разчетох правилно симптомите.

— Не ми разказвай повече.

Джак се надвеси над Бет и я целуна по челото.

— Трябваше да се науча да живея с това. То представлява част от кариерата ми. Не е възможно да си се отдал на медицината и да не допускаш грешки. Когато се получат, ти просто продължаваш напред и се учиш от опита си. — Той дръпна жена си върху себе си и я прегърна, все едно му беше за последно. — Това е животът, който съм си избрал.

Известно време двамата мълчаха, всеки потънал в мислите си.

— Какво още гласи това правило?

— Около пет процента от випуска ще се пристрастят към алкохол или наркотици, някои ще са семейни с един или два развода зад гърба си, други ще са на лечение. Няколко ще бъдат замесени в криминални прояви като измами със застраховки или търговия с наркотици и поне един ще е извършил самоубийство. Понякога се появява и по някой опасен луд. — Той млъкна за момент. — Като изключим гореспоменатите, останалите ще си бъдат съвсем добре.

Бет изви гръб, за да може да вижда по-добре лицето на съпруга си в мрака.

— И що за шантава история наследи в „Картър“?

Джак бавно плъзна ръце по голия й гръб.

— Разполагам с един петдесет и осем годишен пияница и един петдесет и пет годишен комарджия. Нат Паркър е най-младият, около четиридесет и пет годишен. За разлика от тях е страхотно стабилен и отличен лекар. Но като цяло атмосферата в отделението е доста окаяна. Има нужда от свежа кръв.

— Защо трябва да пришпорваш така нещата? Не можеш ли да поизчакаш с промените, докато новите отношения поулегнат? — В гласа на Бет прозвуча умолителна нотка. — Не ги настройвай веднага срещу себе си.

Джак я придърпа по-високо върху гърдите си и зарови пръсти в косите й. През тънките стени се чуваше похъркването на Дани.

— Знаеш как някои хора виждат една стара сграда и нямат търпение да възстановят великолепието й, нали? Или как някоя добра, солидна компания се скапва само защото шефът й е твърде ленив, за да се движи в крак с времето? Ето как се чувствам. Ако не направя така, че присъствието ми да бъде осезаемо от самото начало, отделението съвсем ще западне.

Бет отпусна глава върху гърдите на Джак и се заслуша в ударите на сърцето му. Тя бе една млада майка в непознат град, с осемгодишно момченце, което тепърва трябваше да отглежда, и с копнежа си за още едно дете. А мъжът й се канеше да променя света.

— Бъди внимателен, Хънт. Ще внимаваш, нали?