Пол Карсън
Корпорацията (29)

29

Четвъртък, 7 октомври

13:30, Пасифик Гроув, Калифорния

Рита Калард беше колоритна фигура. Някъде около метър и петдесет и осем и не повече от петдесет кила, тя имаше обгоряла от слънцето тънка като пергамент кожа, увиснала в горната част на ръцете и врата. Подобни на пукнатини бръчки по лицето, вретеновидни, тънки като клечки крайници, осеяни с морави старчески петна, малки, живи сини очи и грозна грапава брадавица над дясната вежда. Оределите й сиви коси бяха прибрани назад под шарена кърпа. Когато отвори вратата на „Кентън“ 1104 в Пасифик Гроув, тя беше облечена в ярка тюркоазна блуза и къси панталони от син памучен плат. Джак реши, че е преминала седемдесетте.

— Да, аз съм госпожа Калард. — Тя огледа мъжа пред себе си. — Вие ли сте докторът от Чикаго?

Не изглеждаше впечатлена от вида му. В по-добри времена висок, смугъл и красив, в момента Джак изглеждаше повече като избягал затворник — резки от самобръсначка по бузите и врата, мокра от пот и прекалено голяма тениска, тъмни петна под очите.

— Добре ли се чувствате? — внимателно попита тя.

Джак се опита да се усмихне.

— Да. Пътувам от пет часа сутринта и съм разбит. — Той забеляза, че възрастната жена го оглежда изпитателно. — Наложи ми се да взема дрехи назаем — обясни той унило.

— Собственикът им трябва да е доста едричък. На ваше място бих му ги върнала без колебание — отбеляза ехидно възрастната дама.

Гласът беше като този, който Джак си спомняше от телефонния разговор — всяко изречение започваше с висок тон и заглъхваше почти до шепот. Джак се затрудняваше да определи от кой край беше диалектът й.

— Е, хайде влизайте, не стойте така на прага. Съседите ще решат, че съм си намерила млад ухажор — каза вече с усмивка Рита Калард. — Приличате на човек, който има нужда да се подкрепи. Какво ще кажете за студен чай и домашни бисквити?

Джак трябваше да напрегне слух, но успя да чуе „студен чай“ и „бисквити“.

— Би било чудесно. Благодаря — кимна той.

Имотът представляваше едноетажна селска къща от тухла и дърво. Вляво имаше навес за кола и от него висяха кошници, пълни с кичести червени мушката. Отдолу, странно килнат на една страна, стоеше доста старичък на вид понтиак. Гумите бяха меки, а каросерията беше паднала почти до земята. Джак вкара товарния форд зад него. Рита Калард го наблюдаваше внимателно, но дори и да беше озадачена от състоянието на колата, с нищо не го показа.

Пет доста поизтъркани дървени стъпала с бял парапет от двете страни отвеждаха до вход с южно разположение, фасадата на къщата беше боядисана в пастелно жълто, а рамките на вратата и прозорците — в бяло. Вътре в жилището се стелеше миризма на прах и застояло, а повечето мебели изглеждаха като извадени направо от петдесетте — хромирани столове с пластмасови дъна и облегалки, шкафове с напукан бял фурнир. В определената за трапезария част имаше маса от черешово дърво и шест стола, но в стаята сега цареше безпорядък, създаван от струпаните вътре стари книги, списания и вестници. В един ъгъл се мъдреше пишеща машина с вид на антика, а сложеният в нея лист все така си стърчеше наполовина, сякаш някой току-що бе престанал да пише. Тесен коридор водеше до задната част на жилището, а от двете му страни имаше врати за другите помещения. Само една от тях беше затворена. Стените бяха окичени със семейни фотографии, които висяха някак странно — Джак имаше усещането, че не само снимките, но и стените всеки момент ще се срутят.

Кухнята гледаше към градина, където моравата в средата в момента се напояваше от шумна пръскачка, която се въртеше, потраквайки. Пръските образуваха дъги, които бързо избледняваха, когато струите попаднеха в сянка. Храсти и живописни кактуси се бореха за място по едната граница. Черен котарак с бяла муцунка размахваше лапички във въздуха, докато група кралски пеперуди с оранжево-черна окраска го подминаваха, размахвайки крила. От другата страна на малкия парцел имаше пъстри цветни лехи. Морави бегонии, жълти невени и калифорнийски макове в най-различни багри. Отчасти засенчена от клоните на едно евкалиптово дърво и в отчаяна борба да покаже своето великолепие, растеше китайска роза с рехави бели цветове.

Джак седна на едно от стъпалата отзад, с лице към моравата и подложи лице на слънчевите лъчи. Чувстваше се изчерпан — и физически, и емоционално. Беше поддържан единствено от адреналина на очакването за онова, което щеше да открие тук. В една от тези стаи, само на няколко метра от него, се криеше отговорът на толкова въпроси. Какво ли щеше да намери?

— Ето, заповядайте. — Рита Калард беше застанала зад него с поднос вкуснотии. — Хайде сега, разкажете ми, д-р Хънт, как успяхте да си навлечете такива неприятности?

Между хапките хрупкави бисквити Джак разказа на Рита историята на своя живот. Кой е и откъде е. Къде е бил и как се е запознал с жена си.

— Карлота така и не се омъжи — прекъсна го Рита в един момент. Беше седнала до Джак едно стъпало по-горе и прегърнала по момичешки нозете си. — Вечно се ровеше в книгите и до края не срещна мъж, който да й е по-интересен от работата.

Раменете й увиснаха и на лицето й се изписа болезнена мъка.

— Беше много добра с моя съпруг. Когато той почина, и двете бяхме съсипани от скръб.

Джак се беше питал дали съществува и господин Калард. Когато бяха разговаряли за първи път, нямаше и дума за съпруг, а сега не забеляза в къщата никакъв признак за мъжко присъствие.

— Съжалявам — измърмори той.

— Няма защо, млади човече. Това не е ваш проблем — отбеляза възрастната жена, но все пак заразказва. — Името му беше Ричард, но за мен и за целия свят си беше само Рик. Преди да се пенсионира и да дойдем тук преди пет години, работеше в наземната контролна служба в Лос Анджелис. Имаше проблеми с кръвното и мога да се закълна, че си беше от постоянното напрежение в работата му. Всичко възприемаше толкова на сериозно.

Тя бръкна в страничния си джоб за кърпичка и леко се изсекна.

— После, когато се поопознахме с хората тук, се случваше да замести някой болен на Монтерей Пенинсюла. — Гласът отново заглъхна. — Карлота все го предупреждаваше да внимава, но той казваше, че щял просто да вегетира, ако не си използва ума.

Тя изсипа трохите от чинията си до един малък камък в цветната леха, после го обърна с големия пръст на босия си крак и секунди по-късно около него плъзнаха рояк червени мравки.

— И ето, вече го няма. — Тя спря, без да обяснява повече. — Поне и досега поддържам връзка с някои негови приятели от летището. Те са много мили с мен — понякога ми се обаждат, за да се уверят, че съм добре.

Настъпи болезнено мълчание и накрая Джак реши да продължи със своя разказ от брака си до настоящото трагично положение. Неговата слушателка само кимаше и от време на време, в подходящи моменти, възкликваше „о, боже“. Докато стигне до края на историята, трохите от бисквитите бяха изчезнали в мравуняка.

— Как се запознахте с Карлота? — попита тихо тя.

— Никога не сме се срещали. Общувахме си само по електронната поща. — Джак се закашля, за да прикрие смущението си. — Аз дори не зная как е изглеждала.

Рита Калард се втренчи в Джак с естественото недоумение на човек, объркан и удивен от скоростта и анонимността на света наоколо.

— Ще ви донеса снимка. — Когато стана, коленете й изпукаха.

Джак се протегна и тръгна да се поразходи на слънце. Ярката светлина го дразнеше и той присви очи. Ароматът на цветята, тишината, топлината, окраските на пеперудите — всичко това беше в невероятен контраст със студеното и мрачно утро на Чикаго, което бе оставил зад гърба си. Спомни си как Дани спеше по гръб с отворена уста и тихичко похъркваше, Бет, която повръщаше в найлонова торба… Внезапно изпита срам и се запита какво ли правят сега, докато той се наслаждава на слънчевото време по Западното крайбрежие.

Рита прекъсна мислите му.

Цветната снимка беше доста голяма, може би петдесет на тридесет сантиметра, сложена в позлатена рамка с орнаменти и стъкло отпред.

— Правена е преди три години. — Рита впери поглед във фотографията, а после извърна очи, сякаш болката беше повече, отколкото можеше да понесе. — Точно след като защити поредния си докторат. Толкова се гордеехме с нея. Сред всичките ни роднини няма толкова умен като това момиче.

Срещу обектива се усмихваше жена в разцвета си, с изражение, излъчващо увереност и самочувствие. „Знам коя съм и накъде съм се отправила.“ Дребни черти като на леля й. Сини очи, тъмни ресници, високо чело, смолисточерни коси, сресани на една страна, спускащи се върху едното рамо. Малък, чип нос и широка, щастлива усмивка, разкриваща ред безупречни зъби. И макар че тясната брадичка почти разваляше крайния резултат, Карлота беше хубава.

Джак върна поставената в рамка фотография, след което настъпи ново забавяне, докато бъде върната на мястото си вътре в къщата.

Рита Калард очевидно се бе разстроила от снимката на покойната си племенница, но когато се върна, изражението й беше решително.

— Това, което искам да знам, е следното. Смъртта на Карлота нещастен случай ли е, или не? — Възрастната жена погледна Джак и сините й очи пронизаха неговите. — Тя беше най-малката в семейството си. Има двама по-големи братя, единият е учител в Ел Ей.

Тя подсмръкна.

— В този момент другият сигурно умира за хиляден път в някаква болница на север. — Гласът й затрепери и заглъхна, на моменти почти не се чуваше. — Аз нямам свои деца, така че тя ми беше най-близката.

Двамата бяха седнали отново на стълбите отзад и наблюдаваха как струята на пръскачката се разпръсва в цветни дъги.

— Не мисля, че е било злополука, в която извършителят я е блъснал и е избягал.

— Откъде сте толкова сигурна? — попита Джак. Той махна с ръка, за да прогони една муха, която бръмчеше до ухото му.

— Един инспектор от полицейското управление в Сакраменто е на това мнение. Но съм убедена, че не ми казват всичко. Може би от страх да признаят, че разследването им е стигнало до задънена улица. Затова наех Тод Бенсън. Казах му да не ги оставя на мира.

— Споменахте, че Карлота се е държала особено. Знаете ли защо?

Рита се изправи с мъка и отново се разнесе пукане на стави. Тя мина отстрани на къщата и Джак я изгуби от поглед. Малко след това пръскачката почти спря и от нея потече само тънка струйка. Когато се върна, възрастната жена протегна единия си крак пред другия и после внимателно приседна на стъпалото.

— Нищо не чувам от този шум. Та докъде бяхме стигнали? А, да, защо Карлота се е държала така странно. Тя не споделяше много с мен. Само спомена, че била сигурна, че някой я следи. Дори беше платила на някого да играе ролята на примамка в деня, когато пристигна тук.

— Защо не се е обадила в полицията?

— Казах й да го стори. Когато ме предупреди, че ще дойде с цял камион кашони, аз исках да знам защо. Не че имах нещо против, винаги се радвах да я видя. Но с двайсет кашона? Не можех да разбера какъв е смисълът.

„И аз не разбирам нищо — помисли си Джак. — Тези седмици на несигурност и непрестанни подозрения. Бет, която надзърташе през прозореца на апартамента посред нощ, за да види дали отпред не стои онзи черен мерцедес. Нападателят на Дани. После потрошеното посред бял ден волво — толкова преднамерено и предизвикателно. Това беше озадачило дори полицай Нелсън от районното управление на Линкълн Парк. Това без съмнение е най-странното нарушение, на което се натъквам от доста време насам. Ето как беше описал въпросния инцидент. Как, в такъв случай, Карлота би могла да обясни притесненията си? Борела се е сама. След като и аз бях убеден, че пресилвам нещата, че си въобразявам какво ли не, как би могла тя да се справи по-добре?“

— И какво каза?

— Нищо. Все ме предупреждаваше да не се изпусна пред някого какво е докарала тук. — Рита сграбчи лявата ръка на Джак и я стисна силно. — Тогава трябваше да отида в полицията.

И той видя сълзи в очите на възрастната жена.

— Аз точно това исках да направя, ама тя нали толкова държеше да го пазим в пълна тайна. И взех, че я послушах. — Възрастната жена избърса сълзите от страните си. — А ето че сега вече я няма.

Настъпи напрегнато, болезнено мълчание, после Рита посочи с палец зад гърба си.

— В ония кашони трябва да има нещо много важно, нали?

 

 

Тя мина отпред, все още ридаеща, с потрепващи крехки рамене. Нататък по тесния коридор, покрай висящите накриво фотографии и стаята с масата и столовете от черешово дърво. Накрая спря пред единствената затворена врата.

— Всичко е тук вътре. — Тя натисна дръжката, но вратата не помръдна. — Извинете.

Вдигна поглед с печална усмивка.

— Прибрала съм ключа на сигурно място.

Джак се втренчи в бялата дървена врата. С месингова дръжка и боя с гланц, тя беше съвсем обикновена, от онези, които се слагаха във всеки дом, и Джак можеше да я разбие само с два-три силни удара с рамо. Но в този момент му се виждаше като масивна скала, десет тона твърд гранит, който го отделя от неизвестен звяр. Докато чакаше Рита да се върне с ключа, имаше чувството, че стените на без друго тесния коридор все повече се събират и заплашват да го смажат. Внезапно му се зави свят, усети, че го обзема страх и сърцето му заблъска толкова силно, че се залюля. Искаше му се да избяга, да хукне навън на слънце, да потъне в звуците и ароматите на градината. „Не отваряй тази стая, за бога! Забрави за онова, което е вътре, каквото и да е то.“

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Бях скрила ключа толкова добре, че не можах да се сетя къде е.

Ключалката щракна и вратата беше отворена.

— Ще ви оставя. Отивам да преместя пръскачката. Ако ви трябвам, ще бъда навън.