Пол Карсън
Корпорацията (11)

11

— Лондон? — Чула новото предложение, Бет не можа да повярва на ушите си. — Имаш предвид Лондон в Англия? С река Темза, сградата на парламента и Биг Бен? За онзи Лондон ли говориш?

— Много правилно си разбрала — потвърди Джак, докато похапваха доста късно същата вечер. — Трафалгарският площад, Кингс Роуд, Кенсингтън, ей тия работи. — Той завъртя вилица, за да си усуче малко спагети, след което си взе и от месото. С едно око гледаше храната, а с другото поглеждаше крадешком към едно вътрешно предложение за заседания на отделението.

Бет се пресегна през масата и грабна книжата.

— Ей — запротестира Джак, протегнал ръка във въздуха. — Трябва да отговоря на това циркулярно писмо до утре. Върни ми го. — Но листовете вече бяха разпилени в отсрещния ъгъл на стаята, където Джак ги погледна ядосано. — Надявам се, че страниците са номерирани.

Бет скръцна със зъби.

— Забрави за работата в болницата и ми кажи какво точно разговаряхте с тази жена. — Тя вече се бе приготвила да си ляга и беше по бяла памучна нощница с тънки презрамки.

Джак обра чинията си с последната хапка от хлебчето си и я мушна в уста. Отпи жадно от ледената вода и после се облегна назад, вече утолил глада си. Беше хвърлил дрехите от деня и сега беше по шорти и тениска.

— Беше страшно вкусно.

Бет не можа да сдържи повече нетърпението си.

— Хънт, ако продължиш да протакаш това още една минута, ще си спиш сам до края на седмицата.

Джак се ухили.

— Добре, значи онази доста привлекателна дама на име Моник…

— Тая част можеш и да ми я спестиш, наясно съм. Видях ви двамата на вечерята в събота. Не желая да слушам колко й е гладка кожата и колко лъчезарна усмивката. Не ми трябва и размерът на сутиена й. Искам да знам какво точно ти е предложила днес. — Тя замълча за момент и после бързо добави: — Говоря само за деловата част. Ако ти е предложила нещо друго, ще го разбера от Хелън. Тя е следила развитието на събитията.

— Че ти откъде знаеш?

— Ние с нея доста се сприятелихме, господин Кардиолог. — Бет пусна една от нейните хитри усмивчици. — Само колко сме те обсъждали по телефона, докато ти търчиш по коридорите на болницата. Знам всички клюки, тъй че нищо не ми убягва. Сега давай нататък.

Джак бутна стола си назад от масата и изпъна крака.

— Сделката не стана много ясна, защото аз не я оставих да ми обяснява. Но най-важното беше, че ми се предлага пост на завеждащ научноизследователски отдел по кардиология с покриване на всички разходи. Плюс жилище в един от техните шикозни апартаменти в Найтсбридж и по-висока заплата.

Бет се приведе напред и топна пръст в остатъка от сос болонезе.

— Коя компания?

— Не ми каза.

— И ти какво?

— Не става. Не ме интересува. Аз съм си точно там, където искам да бъда и въобще не смятам да се местя.

— Добре. — Очите на Бет заискриха закачливо. — Ние си правим дома тук, в Чикаго. Ако беше казал „да“, щеше да си ходиш сам. — Тя внимателно погледна съпруга си. — Сега искаш ли си тези хартии?

Джак погледна към мястото, където лежаха захвърлените страници. Едната беше върху креслото, другата под него, а още четири си правеха компания в коридора към спалните. Апартаментът беше тесен, а мястото плътно оползотворено. Малка кухня с изглед към задния двор, следваше общо помещение, което служеше за трапезария и всекидневна. От тази относително голяма стая тръгваше коридор към трите спални, и трите малки.

— Може ли вече да си ги получа? — попита той.

— Само ако се съгласиш да отделиш един ден, за да си потърсим къща.

Джак изстена.

— Какво ще кажеш за следващата седмица? — предложи той с надежда. — Работата ми все повече изостава, а ми предстои и още една среща с патолога. Искат да прегледам изискванията при аутопсия. Шефът на травматологията ми пусна факс с някои интересни данни, които обработва, и аз трябва да намеря време да се срещна с него. После…

Бет поклати глава.

— Тази вечер не искам да чувам нито дума повече за това твое кардиологично отделение! Не ме интересува! Ние имаме нужда от дом, да се установим някъде окончателно. Бог знае, че можем да си го позволим след всичките тези години на свиване и пестене. — Тя се захвана да прибира чиниите от вечерята, като тракаше шумно. — Още утре ще се свържа с някои посредници за продажба на недвижими имоти, за да проуча какво се предлага. Няма да прекарам следващата зима в този апартамент. Твърде е малък и вече е претъпкан. Трябва ни пространство и ако ти не можеш да намериш пролука, за да търсиш, тогава ще се примиряваш с решенията, които вземам аз — отсече тя и пое рязко към кухнята.

Джак прецени ситуацията. Бет беше права (както обикновено). Но той се чувстваше изчерпан заради морето от отговорности, което го заливаше в кардиологичното отделение на болница „Картър“. Работата далеч не се изчерпваше с това просто да си шеф и да служиш за пример. Имаше административни проблеми, заседания, ревизии. И външни изисквания. По-рано същия следобед Хелън го беше привикала до една от болничните стаи в интензивното.

— Решения, професоре. Цял ден ви преследвам, но тези не могат да чакат.

В този момент Джак беше със зелена униформа, два стетоскопа около врата си и пейджър, който пиукаше непрестанно. Той се облегна на стената и подписа лекарствени назначения за шест пациенти, които се намираха под неговите грижи, после подаде на един от младите лекари папка с инструкции за докарване от спешното на друг пациент с остър инфаркт.

— Давай нататък.

— Стажантите по кардиология биха искали една допълнителна лекция на седмица по проблемите на интерпретацията на образните диагностични методи.

— Можем ли да я вместим някъде?

— Само по обяд. Или тогава, или от седем вечерта в четвъртък.

Джак бързо обмисли вариантите. Обедната почивка беше единствената възможност да навакса с отчетите. Между сандвичите и кафето той диктуваше писма до лекуващите лекари и резюмираше бележките за изписване на пациенти.

— Нека бъде четвъртък в седем. — Един час по-малко в леглото, но пък после щеше да се придвижи по-бързо до вкъщи. Все още не си беше купил кола и предпочиташе да хване автобус по Северен Кларк, да стигне с него до центъра и после да се прехвърли на друг до Западен Харисън. Беше бързо и не изискваше усилия, а и през тези четирийсет минути можеше да свърши нещо, необезпокояван от никого.

— Молба от „Кардиолог“. — Това беше търговско издание, което се доставяше безплатно на практикуващи лекари из цяла Северна Америка. — Искат да препечатат разработките ви върху теорията за връзката между инфекцията и сърдечните страдания.

Джак взе незабавно решение.

— Могат да пуснат препечатки, но аз не съм в състояние да напиша уводната статия. Кажи им колко съм поласкан…

Хелън го прекъсна.

— Знам, знам. Ще представя нещата така, все едно сте на патерици и не можете да помръднете.

— Каквото трябва там — съгласи се Джак с усмивка. Пейджърът му отново зазвъня и той погледна номера от централата. — Нещо друго?

— Да. Някакъв господин, представи се като Хенд де Март от фармацевтични продукти „Земдън“ виси от два часа в офиса ми и ми се пули насреща. Казва, че искал да му отделите две минути, защото трябвало да ви зададе един-единствен, но много важен въпрос.

Джак завъртя очи към тавана.

— Господи, казах „не“ и толкова!

Хелън си драскаше нещо на един от листите.

— Ваша работа, професоре. Но ми дайте някакъв отговор. Искам тази горила да ми изчезне от полезрението колкото се може по-скоро.

Джак се облегна назад и опря глава на стената.

— Кажи му, че съжалявам, но новите принципи по отношение на търговските представители на фармацевтичните компании на този етаж са категорични. Може да си седи там цяла нощ, ако иска, но аз няма да обсъждам с него абсолютно нищо.

— Ясно. — Хелън тикна папката под мишница. — А сега — продължи тя, отправяйки въпросителен поглед към своя шеф, — д-р Карлота Дрънкър. Досега свързвали ли сте се с тази дама?

— Да. Тя е един от водещите научни работници в Калифорния. От известно време обменяме данни по въпроси от взаимен интерес.

— Добре тогава — продължи Хелън предпазливо. — Днес ми се обажда три пъти.

— Да ме търси?

— Да, сър, да ви търси, и то много настоятелно. — На лицето й се изписа загриженост. — Звучеше доста странно, някак напрегната. Искам да кажа, че държеше да говори с вас на всяка цена. На всяка цена — подчерта тя. — Първо, докато бяхте в спешното, после, докато минавахте на визитация в отделението и за последен път преди един час. Опитах се да се свържа с вас, но вие не отговаряхте.

Джак започна да мисли трескаво.

— Оставих си престилката и пейджъра извън крилото за болни. — Той си погледна часовника. Закъсняваше, както обикновено. — Остави ли съобщение?

— „Провери си имейлите.“ Толкова. „Провери си имейлите.“

Джак го направи, преди да си легне. Докато Бет се разкрасяваше за вечерта пред огледалото на тоалетката си, той прегледа съобщенията си в компютъра. Имаше шест, пет от тях бяха от Карлота Дрънкър.

„Джак, твоите изследвания включват ли обекти в Северна Америка? Трябва ми спешен отговор.“

Поздрави, К.

 

„Джак, Рубенщайн от Колорадо не ми се е обаждал от месец и половина. Да е правил опит да се свърже с теб?“

К.

 

„Не изпращай нищо важно по имейла или по пощата.“

 

„Джак, провери си роднините.“

К.

 

„Левкоцитна трансмиграция в увреден миокарден мускул показателна за крайния прогностичен резултат.“

К.

Джак разсъждаваше над последното съобщение в продължение на пет минути, като се опитваше да извлече някакъв смисъл от съдържанието му. Левкоцитен, значи на белите кръвни телца, добре, това го разбирам. Трансмиграция? Преселване, преместване? В движение? От къде на къде? Увреден миокарден мускул. Значи увреден сърдечен мускул, нали така? Показателен за крайния резултат? Какво, по дяволите, имаше предвид? Хелън е права, доста е особена. И става по-зле. Той прочете съобщенията отново. „Не пращай нищо важно по имейла или по пощата… провери си роднините.“ Обезпокоително странна.

После бе обзет от внезапно чувство за вина. С всички тези промени в неговия личен и професионален живот изследователската му програма бе останала на заден план. Знаеше, че нарочно избягва да отговаря на Карлота, притеснен да признае, че се опитва да печели време. И все пак той имаше толкова неща. Имаше съпруга и син. Тя беше сама и вероятно много повече отдадена на работата си без грижите по семейството, които да я отвличат. Просто трябваше да го изчака да се съвземе и да достигне до нещо ново, което да й предложи като информация.

Отвори последното съобщение и се намръщи, когато видя, че е от офиса на професора по кардиология в болница „Картър“.

„Джак,

Прекрасната ти жена Бет ме помоли да ти изпратя това. Казва, че е единственият начин да се добере до своя изключително зает съпруг-кардиолог. Тръгва да търси къща, искаш или не. Уредете този въпрос помежду си. Това не ми влиза в служебните задължения.“

Хелън

Джак се разсмя. Пет минути по-късно продължаваше да се смее, докато сред бурни протести Бет твърдеше, че е невинна и че изобщо няма представа каква е тази история.

 

 

В Калифорния на д-р Карлота Дрънкър изобщо не й беше до смях. На хиляда и петстотин мили от Чикаго и три часа разлика във времето, тя седеше в предната стая на своя разположен на втория етаж апартамент и с един бинокъл следеше всяко движение отвън.

Карлота живееше в ограден комплекс от тухлени кооперации със средна височина и покриви от теракота, както и едноетажни постройки в едно скъпо модерно предградие в северната част на Сакраменто. Имаха общ басейн и тенис корт, изрядно поддържани морави и алеи. Комплексът бе дискретно заобиколен от телена ограда, завършваща с разположени през равни интервали метални заострености, която от своя страна бе замаскирана сред грижливо засадени буйни храсти. Влизане и излизане можеше да се осъществи през единствения вход в източната част, където двама въоръжени охранители проверяваха щателно посетители и коли за доставка. Дори постоянните обитатели бяха длъжни да си показват личните карти. Всеки външен първо беше проверяван чрез телефонна връзка с апартамента, който възнамеряваше да посети. Никой не можеше да припари покрай оградата без позволение.

Четиридесет и три годишната изследователка беше висока метър и седемдесет и осем, слаба, със сини очи, тъмни ресници и високо чело. Имаше дълги смолисточерни коси, обикновено сресани назад, широк, леко чип нос и тясна брадичка.

Същата вечер в осем часа и седем минути калифорнийско време тя беше облечена в дънков гащеризон, риза на червени и сини карета, с подплънки на раменете и три дебели пуловера отдолу за обем. Косите й бяха вдигнати и скрити под жълта бейзболна шапка. Въпреки климатика, който работеше на пълна мощност, тя се потеше обилно. Погледна часовника си. 20:10. Сега бинокълът й бе насочен към охранявания портал. Нямаше движение, с изключение на сянката на един от пазачите в караулката. Тя нервно прехапа долната си устна. Зад гърба й телевизорът бе усилен докрай и стените на апартамента се тресяха от звуците, сред които протичаше една среща на радетели за възраждане на християнството. Заклет агностик, Карлота ненавиждаше всякакви програми с религиозен характер. Но тази вечер химните, молитвите и звънкото „алилуя“ бяха подходящи за замисъла й, поради което тя, стиснала зъби, понасяше мъчението.

В 20:15 звънна интеркомът, свързващ охраната с нейния апартамент и тя затвори вратата на всекидневната, за да се обади. Богомолците продължиха изпълненията си без звук.

— Един господин тук иска да ви види, госпожице Дрънкър.

Карлота насочи бинокъла си през един страничен прозорец. Въпреки настъпващата вечер все още беше светло, с оранжев лъчист залез, чиито цветове танцуваха по покривите на колите на паркинга. Тя бързо открои една от тях, която чакаше при бариерата — доста поочукана Акура Интегра 91. Едва успя да различи шофьора — здравеняк с вълнена риза на червени и сини карета и жълта бейзболна шапка.

— Пуснете го, аз го очаквах. — Тя с усилие успя да потисне напрежението в гласа си.

— Веднага.

Интеграта спря до жилищния блок и шофьорът излезе. Той нямаше вид на човек, който бърза, и известно време нещо ровеше в багажника, като периодично си смъкваше жълтата шапка, за да избърше потта от челото си. На светлината на залеза Карлота видя посетителя съвсем ясно. Той имаше голям нос, ниско чело и плътни устни. Мъжът накрая затвори вратите на колата и бавно влезе в комплекса.

Карлота го посрещна и веднага му даде знак да мълчи, след което го накара да клекне в коридора. Първо извади петстотин долара по двайсет. Посетителят — актьор с твърде оскъдни ангажименти, който приемаше да свърши на хонорар всичко, което му се отвореше като възможност — преброи банкнотите и ги прибра в джоба си. После тя му подаде папка с лист и написан с флумастер текст, който той трябваше да прочете.

„Оставете телевизора на същия канал, ясно?“

Той потвърди с кимане на глава.

Последва нова инструкция.

„Има наето такси, което ще дойде да ви вземе в девет. Вече съм уредила въпроса с охраната. Ясно?“

Този път посетителят вдигна палец за потвърждение. И последното съобщение:

„Моля, не напускайте апартамента преди таксито да е дошло. Разбрано?“.

Поредно кимване.

Посетителят влезе във всекидневната, хвърли поглед към телевизора и направи недоволна гримаса. Карлота му отвърна с мрачна усмивка и потърка палец и показалец в красноречив жест, за да покаже на своя наемник кой командва парада. Той се навъси, настани се на едно кресло, извади някакъв роман от страничния си джоб и заби поглед в него.

Двайсет минути по-късно Карлота излезе от апартамента си. Отправи се към интеграта колкото можеше по-небрежно, след три минути мина с колата покрай охраната и се отправи на юг. Докато шофираше, тя непрестанно хвърляше поглед към огледалото за обратно виждане. След две внезапни отклонения по странични шосета и кратка спирка на паркинга на един претъпкан супермаркет, реши, че е в безопасност.