Пол Карсън
Корпорацията (3)

3

Два дена по-късно Джак Хънт изкачи двайсетте бетонни стъпала, които водеха към главния вход на болница „Картър“. Часът беше 8:05 сутринта. Облечен в най-хубавите си според самия него дрехи — поовехтял и омачкан тъмносин лек костюм и разкопчана на врата бяла риза, Джак направи всичко възможно да се премени по този начин за кратката възпоменателна служба в болницата, която щеше да се проведе по-късно същия ден в памет на покойния му шеф. Температурата беше близо трийсет градуса, слънцето прежуряше още от сутринта от ясното небе и той вече се потеше обилно, когато бутна стъклената врата и въздъхна с облекчение, посрещнат от приятната хладина на климатика.

Сега по коридорите на кардиологичното отделение, разположено на деветия етаж, бродеха цял екип следователи, както и облечени в сини униформи полицаи, които разговаряха с цивилни детективи. Жълта лента, маркираща зоната на престъплението, обрамчваше дръжките на вратите и отцепваше северната зона с разположените в нея офиси, където беше бродил убиецът, преди да нанесе своя удар. Лекари в бели престилки и сестри в зелени болнични униформи биваха спирани и разпитвани, при което те поклащаха глави или кимаха, в зависимост от въпросите. Но общата атмосфера на изумление, че едно толкова отвратително убийство може да се случи посред бял ден в светилището на една болница, бе очевидна. Докато изпълняваха обичайните си задълженията, повечето хора от персонала се движеха като роботи, със застинали безизразни лица.

Джак бе пристигнал пръв на мястото, където бе застрелян Сам Люинс. Той бе чул два изстрела, отекнали във външния коридор, беше се втурнал към вратата и беше дошъл точно навреме, за да мерне полите на нечия бяла престилка, изчезващи зад ъгъла. Беше влетял в стаята на Сам Люинс и намерил началника си да лежи на пода в локва кръв, а в конвулсивно свиващите се пръсти на ръката му шумоляха някакви книжа. Беше го повдигнал, опитвайки се трескаво да прецени ситуацията, и после беше позвънил на спешния екип. Беше останал в изпълненото с хора и напрежение помещение, все още изцапан с кръв, докато екипът травматолози се бореше да спаси живота на Люинс. Но въпреки системите, плазмозаместителите и лекарствата за намаляване на мозъчния оток, професорът бе изхъхрил за последен път и бе издъхнал. Половин час по-късно цялото отделение бе отцепено от охраната. А час след това облеклото на убиеца бе намерено в една тоалетна в сутерена.

Джак си проправяше път към кабинета на административния директор, разположен на десетия етаж, мушнал молбата си за напускане в страничния джоб на сакото си.

„Господи, каква страна! Само като си помисля, че смятахме Ню Йорк за доста несигурно място. Два опита за ограбване на апартамента и едно дръпване на чанта бе всичко, което Бет можа да понесе. В Чикаго, обещах аз, ще бъде друго. Много по-безопасно.“ Къде другаде, по дяволите, можеха да отидат? Джак си даваше сметка, че средствата за медицински изследвания са съсредоточени най-вече в Северна Америка, където се подвизаваха големите играчи, а не в Дъблин, Лондон или Сидни.

Ръководен от желанието да избегне среща с управителния съвет на болницата и все още зашеметен от бруталното убийство, Джак остави белия плик на секретарката на административния директор.

 

 

На следващата сутрин, 17 юни, веднага щом си светна лампичката „присъстващ“ на регистратурата, Джак получи съобщение, че Стив Даунс, административният директор, иска да го види.

— Прочетох автобиографията ви — каза му той, докато въвеждаше кардиолога ирландец в кабинета си на десетия етаж.

Помещението беше около трийсетина квадрата с голямо бюро, дебел килим и освежителната хладина на работещ климатик. Обзавеждането бе ненатрапчиво, но с вкус и стратегическо осветление за постигане на максимален ефект. Имаше отделна малка заседателна зала за управителния съвет, а между двете помещения тоалетна, за да не се налага директорът първо да нахока някого, а след това да се нареди до него в общата тоалетна.

Даунс бе скучен, улегнал човек към шейсетте, който обикновено носеше костюми с двуредни сака, за да прикрива солидното наедряване в кръста. Косите му бяха като кичури домакинска тел, пригладени доста неуспешно. Имаше увиснала двойна брадичка и изглеждаше шест-седем сантиметра по-нисък от Джак, може би около метър и деветдесет. Този ден носеше отворена на врата риза с къс ръкав и панталони от лека материя, които по никакъв начин не скриваха пълнотата му.

Джак се учуди, когато видя тъмночервената папка с машинка и дебели корици, отворена на бюрото му. Вътре имаше близо пет сантиметра информация за заеманите от него работни места, придобити квалификации и препоръки. Какво трябваше да означава това, по дяволите?

— Явно доста сте пообиколили. — Даунс прекоси стаята и отгърна една страница от автобиографията му. Дълбокият му баритон бе в рязък контраст с тихия ирландския акцент на Джак, все още силен, въпреки годините далеч от дома. — Австралия и Европа, след това Филаделфия и Ню Йорк.

Той отправи поглед към него над махагоновата маса, която ги разделяше.

— Никога ли не сте мислили да се устроите някъде?

Джак бе сварен неподготвен, без да е успял да се ориентира какво трябваше да означава всичко това. Обстановката го объркваше и той сви рамене, за да избегне погледа му.

— Болница „Картър“ ми легна на сърце, господин Даунс.

Административният директор го прекъсна.

— Наричай ме Стив. Хайде да изоставим официалностите. Тук съм, за да върша работа.

Джак бръсна едно несъществуващо мъхче върху ръкава си. Когато Даунс му беше позвънил, той все още беше в работното си облекло и не си беше направил труда да се преоблече.

— Ами, това е, Стив, надявах се, че Чикаго ще бъде последната спирка. На съпругата ми и момчето ми меко казано им е писнало от това вечно местене. Те биха искали да си имат постоянен дом. През последните осем години непрестанно живеем някъде под наем.

Даунс обърна друга страница.

— Може би ние сме в състояние да те накараме да останеш.

Джак се размърда неловко на стола си.

— Не съм убеден, че разбирам. Какво точно предлагаш?

Даунс, зает да чете списъка на научните му разработки, не обърна никакво внимание на въпроса му. В папката те бяха номерирани и включени в показалец по азбучен ред — общо осемдесет и три и всички публикувани в престижни медицински издания — медицинските журнали на Нова Англия, Великобритания, Австралия, списание „Ланцет“, специализирани издания на Американската медицинска асоциация. Редакции, които отхвърляха близо 90 от предложените научни статии, бяха приели материалите на Джак.

— Доста впечатляващо. — Даунс обърна на друга страница, в полето на която имаше нанесени означения в червено. — А и в препоръките се подчертава твоята отдаденост на научните изследвания. — Той цитира: — „Интелигентен и провокиращ мисълта стил… точен до педантичност в планиране на научното изследване… великолепен преподавател.“

Джак направи гримаса на престорено смущение.

— Моят живот е медицината, Стив. Аз не върша нищо друго. Не играя голф, не карам яхта, не се занимавам с алпинизъм или въздушно гмуркане. Нещата са такива, каквито ги виждаш. Аз съм кардиолог двайсет и четири часа в денонощието.

Административният директор го изгледа втренчено и после се върна към папката. Откопча още едно копче на ризата си и се разгърди.

— Изследвали ли са те за СПИН и хепатит?

Джак кимна. Това бе обичайна процедура във всички американски институции. Няма ли тест, няма и работа. Даунс се завъртя на стола си, после се пресегна за дистанционното и регулира въздушната струя на климатика.

— А тестовете за евентуална злоупотреба с наркотици?

Джак бутна стола си напред и запрелиства автобиографията си, докато намери страницата, която му трябваше.

— Тук всичко е отразено. Проверяван съм повече от участник в Олимпийските игри.

Даунс погледна вписаните данни.

— Добре — измърмори той. — Напоследък имахме проблеми с тази част.

Това бе изкусно омаловажаване на проблема. Шест месеца по-рано болницата бе принудена да понесе последствията от смущаващо изложение в „Чикаго Сънтаймс“. Някакъв журналист бе проследил един от старшите лекари на болницата до едно свърталище на наркомани и го бе заснел с камера как си купува наркотици и пуши. След което настъпи период, в който персоналът бе подлаган на неочаквани проверки. Бяха уволнени тринайсет души, засега извън медицинския персонал. Управителният съвет бе довел до знанието на всички своето просто, но категорично послание. Нулева търпимост. Единствено прегрешение и вън. Само една положителна проба за алкохол или наркотици и край на кариерата ти. Или си чист, или с теб е свършено. Още петима бяха напуснали доброволно за два месеца. Този път бе за отбелязване, че един от тях бе стажант-лекар, за когото бяха тръгнали слухове, че е твърде лабилен.

— Виждам, че си семеен. — Даунс се зачете в друг абзац и после вдигна поглед. — Това ми харесва. Семейството за един мъж означава отговорности, ипотеки, солидни банкови заеми, ангажименти.

Той се усмихна пресилено.

— Като че ли помага мъжът да си бъде на мястото. — Столът отново се завъртя. — Във всеки случай някъде. Боже, знаеш ли колко лекари от персонала имат втори или трети брак?

Джак не отговори. Той усети, че административният директор се беше отклонил и не трябва да бъде прекъсван. Престори се, че слуша, но всъщност трескаво се опитваше да реши каква бе целта на този разговор.

Даунс вече прехвърляше последните страници на характеристиката му.

— Често се питам какво бихме правили без лекари. Със сигурност тогава животът ми щеше да бъде много по-лесен.

Той огледа внимателно регистрацията на Джак от медицинската комисия на Илинойс и разрешителното му за лекарска практика.

— В момента срещу болницата се водят три дела за престъпно нехайство. „Медикейд“^[1] разследва един от нашите дерматолози за свръхусвояване.

Това бе популярен евфемизъм за докарване на сериозни постъпления чрез извършване на ненужни проби, които изкуствено напомпваха приходите.

— А миналата седмица две сестри подадоха официално оплакване срещу един рентгенолог за сексуален тормоз.

Накрая отправи поглед към него и Джак откликна със съчувствено свиване на рамене.

— Ти няма да ми създаваш такива неприятности, нали?

Джак издържа настоятелния му поглед.

— Все още не те разбирам, Стив. Не сме на една и съща вълна. Какво се опитваш да ми кажеш?

Даунс се изтегли назад със стола си, кръстоса ръце на корема си и внезапно присви очи.

— Ще ти кажа две неща, и двете неофициално.

Джак не смееше да помръдне, за да не пропусне някоя дума.

— Сам Люинс беше застрелян, защото беше отявлен педофил.

Челюстта на Джак увисна. Относно личния живот на покойния си професор той знаеше само, че живее отделно от съпругата и децата си, и че наскоро бе започнал да си боядисва косата. А сега информацията на Даунс се стовари върху му като парен чук.

— Полицията намери в апартамента му цял тон детско порно. — Административният директор наблюдаваше реакцията на другия. — Съобщиха ми доста неприятни неща. После някакъв ненормалник се обадил в редакцията на „Трибюн“ и казал, че той е очистил онзи мръсник професор. Предупредил, че имал доста дълъг списък, който щял да следва.

Даунс отпусна ръце на бюрото.

— Може и да са глупости, но сигурно в най-скоро време ще цъфнат на първа страница.

Джак изстена високо. Скандал в кардиологичното, лъснал на първа страница на един от най-високотиражните вестници в Чикаго си беше същински ад. Всички щяха да пострадат.

— Вторият въпрос засяга теб и също е извън протокола. — Даунс затвори папката и я бутна на една страна. — Трябва ни някой с хъс, който да поеме кардиологичното.

Той подръпна панталоните си.

— Според мен ти си подходящият човек за нас.

Джак бе толкова изненадан, че не каза нито дума. Мускулите на лицето му се стегнаха, а клепачите му потрепваха с пулса на ситуацията. Молбата за напускане бе превърната в предложение за работа. И то не какво да е, а за шеф на едно от най-престижните кардиологични отделения в света.

Преди Джак да успее да събере мислите си, Даунс въведе Форд Бек — адвокатът на болницата, който му връчи предложението. Бек бе от породата на административния директор — навъсен, с мустаци на морж, шкембе, оплешивяващ и свадлив, с носов говор, характерен за северната част на Средния Запад.

— Вземете това със себе си — посъветва го той, докато му подаваше подробния текст. — Проучете го и после се върнете при нас.

Той поглади мустаците си.

— Но не се бавете много.

Съпроводителното писмо набелязваше основните моменти.

„1. Приемане на длъжността Началник на кардиологичното отделение в болница «Картър», официално в сила от понеделник, 28 юни.

2. Предложена годишна заплата — 205 300 долара.

3. Пенсия и здравни осигуровки съобразно упоменатото в с. 2.

4. Отговорности към отделението според изложеното на с. 3–10.

5. Съгласуване на дейността с предложението на фармацевтични продукти «Земдън» за пускане на нов лекарствен продукт през октомври — с. 12.

6. Прекратяване на договора — с. 14.

Моля, считайте настоящото предложение за строго поверително.“

И всичко това се бе случило преди единайсет часа. Джак, слисан, смутен и въодушевен, си бе отишъл вкъщи, освобождавайки се за останалата част от деня, за да подготви отговора си. Сега бе 14:20 след обяд и той все още се мъчеше да възприеме този неочакван обрат в плановете си. Стоеше със съпругата си във всекидневната на наетия от тях апартамент на първия етаж в района на Линкълн Парк, листите с предложението за работа бяха наредени на пода и те двамата ги проучваха внимателно. Осемгодишният Дани, току-що върнал се от зъболекар, беше отвън в градината и тренираше дузпи.

— Ето, това е, Хънт! — възкликна Бет възторжено, с искрящи от радост очи, докато четеше текста за стотен път.

Нежна блондинка от Австралия, тя имаше лъчезарен характер, който неутрализираше сприхавостта на Джак.

— Голямото предложение, към което винаги си се стремял в работата си — продължи тя. Прегърна го силно и го целуна по устните.

Но Джак се отдръпна със сбърчено от тревога лице.

— Не знам, Бет. Те май ме смятат за твърде лесен, за чифт сигурни ръце.

Седнал в едно кресло, той се облегна назад и започна да си вее с един от листите.

— Изправени са пред грандиозен скандал и знаят дяволски добре, че той ще накърни сериозно репутацията на болницата. Затова се спират на най-приближения и най-чистия — продължи той.

Бет го изгледа.

— И какво точно означава това?

Джак заби поглед в тавана.

— От един час разучавам този договор и мога да ти кажа, че ми се струва доста съмнителен. — Той не обърна внимание на пълния с изненада поглед на жена си. — Те си търсят политик, а не лекар, който се занимава с научна дейност.

И Джак заби пръст в четвърта и пета точка.

— „Отговорности към отделението“ — всичко това са стандартни формулировки, няма нито дума за ангажименти, свързани с научноизследователската работа. И погледни следващата част: „Съгласуване на дейността с предложението на фармацевтични продукти «Земдън» за пускане на нов лекарствен продукт през октомври“. Те очакват от мен да се слагам на някакъв многонационален химически концерн и да подкрепя лансирането на техния последен хит.

— Чакай малко, Хънт — прекъсна го Бет. — Ние тук не говорим само за твоята работа. Това е нашето бъдеще. Животът ни заедно. Няма ли да ни включиш в сметките си?

И тя посочи предложението за заплата.

— Това са двеста и пет хиляди долара. Някога да си получавал такова възнаграждение?

Джак стана и закрачи из стаята.

— Въпросът не е само в парите, Бет. Става дума аз да съм си господар и аз да водя играта. Да върша нещата както аз ги виждам, както знам, че трябва да бъдат. Отнася се за онова, което съм видял и натрупал като опит по други места. Болница „Картър“ много отдавна подрива собствената си репутация. Който поеме този пост, ще трябва да свърши чудеса, за да възвърне авторитета на отделението като номер едно в света.

— Тогава нека това да си ти! — изрече умоляващо Бет. — Нали точно това слушам от години. „Искам да ръководя собствено отделение.“ Колко пъти си ми го казвал?

Джак бе обзет от най-лошото си упорство.

— Ако наистина искат мен, ще трябва да ми предложат по-добър пакет. — И той стовари юмрук върху листата. — Искам по-изгодно предложение.

Бет загуби самообладание.

— Няма ли да престанеш с този твой егоизъм? — изкрещя тя. Избликът й бе тъй непривичен, че Джак подскочи, видимо стреснат. — Ние имаме нужда от дом, от собствена къща!

Тя седна в едно голямо кресло близо до страничния прозорец, който гледаше към игрището, прегърнала колене. Джак отиде при нея, застана с гръб към прозореца и се облегна на перваза. Беше в дънки и риза с къси ръкави. Под мишниците му се стичаха струйки пот.

— Дани заслужава повече от нашите вечни квартири под наем — добави тя. Сега челото й бе набраздено от тревога.

Радостен възглас се извиси в горещия и лепкав въздух, последван от „Гол, гол!“. Явно Дани беше изпънал мрежата. Бет почука на прозореца и махна насърчително, а Джак го поздрави с вдигнат юмрук. Момчето размаха радостно ръце, когато зърна баща си. За него присъствието му бе такова рядко събитие.

Бет се обърна.

— Всичко това вече сме го правили. Време е да ни поставиш на първо място в списъка.

Тя изгледа гневно съпруга си с пламтящ поглед. Джак се опита да й отвърне по същия начин, но не можа да достигне същия ефект. Знаеше, че тя е права. А и беше толкова хубава, че рядко му се удаваше да й се сърди дълго. Пепеляворусите й коси, захванати с шнола, и досега не бяха загубили красивия си цвят. Тя имаше дълги тъмни мигли, кафяви очи, високи скули и сочни устни. Беше метър и седемдесет и три, малко по-ниска от Джак, слаба и грациозна. Носеше бежови памучни шорти, широка блуза, бели къси чорапи и маратонки „Найки“. Неговата съпруга изглеждаше страхотно апетитна, а Джак си падаше гладник.

Бяха се запознали в Сидни, докато той работеше в болница „Парамата Дженерал“ — най-доброто медицинско заведение в града. Бяха твърде различни — тъмнокосият ирландец, през повечето време забил нос в книгите, и смуглата от слънчеви ласки австралийка, която обожаваше сърфа и забавленията на открито. В начало на тяхната връзка тя му беше заявила, че никога не би могла да живее в Ирландия, след като е чела достатъчно, за да знае, че там лятото е хубаво, когато вали само през половината сезон.

Но още при първото й посещение в тази страна, преди да е изтекъл и месец от пристигането им, тя се беше влюбила във вълнистите хълмове и долините, обкръжаващи бялата къща, където бе израснал Джак. Привечер в края на лятото бе наблюдавала как слънцето се спуска над полята с прясно окосено сено и как нюансите на зелено се преливат и променят. Тучните пасища бяха пълна противоположност на прашните падини в родината й и Бет се улови, че умолява съпруга си да останат по-дълго. Ето защо Джак се беше върнал в болница „Св. Винсънт“ в Дъблин като преподавател за период от шест месеца, беше довел семейството си и беше сгрял сърцето на по-голямата си сестра.

Скоро обаче той бе получил предложение от Филаделфия — лектор по кардиология с възможност за научна работа. Това щеше да задоволи амбициите на Джак, както и копнежа на Бет по сини небеса и слънчеви дни. Оттогава живееха в Северна Америка.

— Приеми го — изрече умоляващо Бет, стиснала ръката на Джак в своите. Жестът й бе настоятелен, чувствата — неподправени. Потърси очите му за отговор. — Нали точно затова си работил винаги, сам ще си бъдеш господар, ще ръководиш собствено отделение. — Тя го принуди да я погледне в очите. — Професор Хънт! Какво повече бихте могли да желаете?

Джак си издърпа ръката.

— По-добра сделка. Щом искат първокласен кандидат, ще трябва да приемат някои промени.

Бет се отдръпна. Раменете й увиснаха и тя зарови лице в шепите си. Джак се опита да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Не мога да продължавам по този начин — каза тя едва чуто. — Не желая повече да се местя. Стига ми толкова.

Тя избърса очи с предницата на блузата си.

— Не мисля, че и Дани би могъл да се справи. Той си намери толкова приятели тук. — Тя разпусна мокрите си от пот коси и после отново ги събра на тила си. — А ти продължавай да търсиш — каза тя накрая. — Може би някой ден ще намериш онова, което ще те направи щастлив. Само че ние може да не сме наоколо, за да споделим щастието ти.

Настъпи гневна тишина, в която и двамата се обърнаха, за да погледнат своя син, който тичаше из градината.

Момчето бе всичко за тях, особено за Бет. Тя не бе имала възможност да работи където и да било за по-дълго време при всички тези премествания, а участието на Джак в различни медицински проекти поглъщаше повечето от времето му. Като резултат, усилията й в значителна степен бяха насочена към отглеждането на Дани. А той бе толкова енергичен, че поглъщаше доста от тях. Беше луд по футбола и имаше любими отбори в много страни — „Челси“ в Англия, „Реал Мадрид“ в Испания, „Лацио“ в Италия… Когато не викаше за своя отбор, той подритваше всичко, което, макар и бегло, напомняше на топка, и бе счупил толкова прозорци, че родителите му вече не помнеха броя им. Беше почти метър и четирийсет, тъмнокос като баща си, със същите наситено сини очи. И също като него си менеше настроенията. Когато се ядосаше, целият пламваше и прехапваше връхчето на езика си.

Никой от двамата не отрони дума близо пет минути, а после Джак се наведе и пресуши сълзите на Бет с целувки. Тя се опита да се извърне, но той я държеше здраво. Прокара устни по челото й. Свали си часовника и го мушна решително в лявата й ръка.

— Сега е три без петнайсет. До пет часа ще съм сключил сделката.

Нови сълзи изпълниха очите на съпругата му.

— Вземи Дани и идете в парка. Чакам ви тук в пет и половина.

Той се изправи с лице, на което бе изписана мрачна решителност. Даваше си сметка какво бе коствало на Бет да изрече онова, което му бе заявила. Тя нямаше у себе си нито капчица отмъстителност или злоба. Когато разголваше сърцето си, беше наистина. Сега той желаеше професурата повече от всичко. Но не на всяка цена.

Когато Бет тръгваше с Дани, той отиде във втората спалня, която използваше и като кабинет, и седна на компютъра си. Чу как отвън вратата на апартамента се затваря и после как Бет вика Дани. Включи компютъра си и зачака нетърпеливо зареждането на програмите. Часовникът в горния ляв ъгъл на монитора премигваше — 15:01. Разполагаше с времето до пет часа да спаси своя брак и кариера. Започна да пише чернова на първия си факс до Стив Даунс.

Джак не се ласкаеше. Той знаеше отлично защо административният директор го смята за идеалния кандидат за внезапно овакантения пост. Даунс се нуждаеше от спешно разрешаване на редица отдавнашни проблеми, които изведнъж, със смъртта на Сам Люинс, бяха станали неотложни.

Имаше още трима старши лекари на щат към кардиологичното отделение в „Картър“. Следващият по ранг след покойния Сам Люинс бе Хари Чан, кардиолог, роден в Хонконг и завършил Принстън. Той беше дребен, сприхав човек с очила с дебели лупи, треперещи ръце и нервен смях. Хари нямаше късмет с жените. Беше женен за трети път и според слуховете в болницата този брак също не бе особено стабилен. Хари не беше късметлия и в другата си страст — хазарта. Постоянно се оплакваше, че няма пари и се чудеше как да си увеличи доходите. Дълговете му от хазарт и издръжките, които плащаше на предишните си съпруги, помрачаваха живота му. Повечето имаха чувството, че Чан се появява в „Картър“ само колкото да си оправдае заплатата.

Следващият в йерархията бе Мартин Шрийв, бивш преподавател от клиниката в Кливланд. Беше дебел мърляч, чиято униформа едва успяваше да побере сланините му. Имаше повече косми на лицето, отколкото на главата, които поне му помагаха да скрие двойната си брадичка и увисналата си гуша. Шрийв ядеше не каквото трябва и пиеше прекалено, пушеше по три пакета цигари на ден и не би си направил труда да извърви и пет метра, ако можеше да ги мине с кола. Според клюките, той се бе отправил към собствена стая в интензивното. Освен това се ползваше с незавидната репутация на човек, който ежедневно пристига в отделението последен и си тръгва пръв.

Другият висококвалифициран лекар бе Нат Паркър, следвал тук, в Чикаго, но родом от запад. Паркър бе висок и кльощав негър с вечно неспокойни нозе и навика да свива рамене, когато е раздразнен. Знаеше се, че е благ и на него винаги може да се разчита — той прикриваше колегите си даже по-често, отколкото бе разумно. И въпреки това в болницата го уважаваха и много от служителите открито коментираха колко е жалко, че той не притежава нито амбицията, нито агресивността да заеме ръководния пост. Но отделението имаше нужда от някой със стръв към властта. Някой чист. Някой неопетнен от скандали.

Някой като Джак Хънт.

В 15:35 той се обади на Даунс и го уведоми, че му изпраща подробен факс с отговор на предложението и съответни разяснения. Добави, че би желал окончателното споразумение да бъде постигнато най-късно до 17:00, в противен случай молбата му за напускане остава в сила. Съобщението му бе дълго пет страници и съдържаше конкретни изисквания във връзка с възстановяването на изследователския отдел и съживяването на отделението. Освен това искаше годишна заплата от 300 000 долара. Пенсионните и здравните осигуровки, предложени в първоначалния вариант, бяха приемливи.

Той обясняваше на Даунс:

— Преди четири години болница „Картър“ бе на второ място сред десетте най-добри болници в Северна Америка. — Това бе класацията на „Ю Ес Нюз енд Уърлд Рипорт“, в съпоставка с многото отделения на световно равнище. Например отделението по детска травматология привличаше студенти и лекари от цял свят, които идваха да видят и да научат от първа ръка. — Кардиологичното отделение бе на завидното първо място сред най-добрите здравни заведения по Източното крайбрежие. Но при последната класация паднахме на пето място. — Той чуваше как Даунс пръхти недоволно и натисна още по-здраво. — И това се дължи на упадъка в кардиологичното отделение. Знаете го не по-зле от мен. Последвалата атака срещу болницата от страна на медиите бе разтревожила голяма част от персонала. Вие не сте чули недоволството в съблекалните, но аз го чух. И се почувствах отвратително. — Хората роптаеха, че се прави твърде малко, за да се промени тази тенденция. Сам Люинс беше пречка за каквито и да било реформи. И след като него вече го нямаше, независимо от ужасните обстоятелства, бремето да съживи отделението щеше да падне върху управителния съвет. — Ако обявите длъжността като вакантна, това ще доведе до закъснения и сериозно брожение. Предотвратете загубите и се възползвайте от добрата възможност — засили той натиска. — Колкото по-скоро решите проблема с назначението, толкова по-добре. — И затвори.

В 16:07 телефонът иззвъня.

— Джак, ти ли си? — Обаждаше се адвокатът на болницата Бек и не звучеше особено доволен. — Не ни допада да бъдем притискани по този начин, когато трябва да вземаме важни решения. Началник на кардиологията в болница „Картър“ е един твърде престижен пост, високо ценен в цяла Северна Америка. Ако обявим конкурс, смятам, че той ще предизвика интереса на редица специалисти от най-висок ранг.

Джак се овладя.

— Господин Бек, аз не ви играя твърдо. Игрите стратегии не ме забавляват, само ми губят времето. Трябва ви първокласен кардиолог, който отново да издигне реномето на отделението. Ако прибегнете до явен конкурс, другите трима лекари, които работят там, ще ви създадат куп проблеми, заради това, че сте ги пренебрегнали. — Той направи пауза, за да даде възможност на адвоката да осмисли думите му. — А и подозирам, че всеки приличен кандидат само като види този антураж, ще се обърне и ще си замине.

Той чакаше, напрегнал слух. Не долавяше дишането на Бек и затова реши, че това е конферентно обаждане.

— Пак ще се чуем.

Бек явно се канеше да затвори, затова Джак избърза:

— Пращам ви нов факс с някои промени. Прочетете го и ме уведомете за становището си. Остава ни по-малко от час да се споразумеем. — И затвори.

Следващото съобщение изброяваше подробно още слабости в работата на кардиологичното отделение, с които Бек и Даунс може би не бяха наясно. Ниските стандарти, липсата на дисциплина и дребнавите прояви на честолюбие, недостатъчно прецизното обучение на интернистите, които трябваше да вземат специалност. Завършваше, увеличавайки предложената сума за заплатата си на 310 000 долара, за да оправи всички тези неразбории. Въпросът не беше в парите, но той просто не искаше да го мислят за глупак. Марионетка, която лесно можеше да се купи и която беше готова на всичко, за да докопа изгодната оферта.

Докато чакаше, Джак мяташе една бейзболна топка в отсрещната стена на кабинета. Беше плувнал в пот, устата му беше пресъхнала. Какво правеше? Нима отново принципите му щяха да влязат в противоречие с една толкова прилична възможност за работа? Ужасяваше се от възможността да се изправи пред Бет и Дани без желания пост заради стратегия, която се бе оказала губеща.

Претършува хладилника и измъкна половин кутийка кола. Течността изчезна на една глътка. Навън слънцето прежуряше в късния следобед, въздухът бе неподвижен. Тук вътре, макар че климатикът бе нагласен на максимум, той се обливаше в пот. Провери си пощата, за да се разсее. Имаше три нови съобщения, едно от провайдъра на сървъра, който му предлагаше да го включи в лотария за безплатна екскурзия до Флорида, ако попълни кратък въпросник. Той го изтри. Второто бе циркулярно писмо от Американската фондация за сърдечносъдови заболявания. Дори не си направи труда да го прочете, преди да го изтрие. Третото го озадачи и той се спря. „Джак, току-що открих, че имам по-голям брат. Може би и ти имаш такъв?“ Беше подписано с „К“.

И какво трябваше да означава това, по дяволите?

Един от проектите на Джак изследваше възможната връзка между инфекции в детска възраст и ранното увреждане на сърцето. С една дума, ако тази хипотеза беше вярна, някои относително млади хора можеха да получават инфаркти, защото артериите им са били увредени от инфекция. За да докаже тази зависимост трябваше да изследва групи пациенти с проявили се на млади години поражения на сърцето. Но той никога не се бе задържал на едно място достатъчно дълго, за да осъществи научния си проект. Беше предложил по мрежата тази хипотеза на колеги от цял свят и ги беше помолил за коментар. Беше получил много критики и презрителни имейли, че е твърде далече от истината и че трябва да се съсредоточи върху общоприетите становища. Изключение правеше само един специалист в областта — д-р Карлота Дрънкър от Сакраменто, Калифорния.

Всичко, което Джак знаеше за Карлота, бе нейната възраст (четиридесет и три годишна), поста й (старши лекар и директор по научноизследователската дейност) и семейното й положение (неомъжена, без деца). Д-р Дрънкър проявяваше интерес и към връзката между дадена налична инфекция и увреждането на сърцето и двамата започнаха да си обменят информация. Веднъж беше споменала, че още един лекар в Колорадо работел по същите проблеми, но че вече не поддържала връзка с него.

На някакъв етап Бет започна да подозира, че тази разпалена кореспонденция отразява нещо повече от научен интерес и настояваше всяко съобщение да й се обяснява. После се мусеше дни наред, сякаш разочарована, че съпругът й не се интересува от нищо друго, освен от медицина.

Напоследък някои писма на Карлота звучаха доста особено и дори странно. Вместо обичайните й приятелски излияния и закачки, пристигаха съобщения от по един ред, също като днешното, които не му говореха нищо. Дори беше започнал да се пита дали Карлота е добре психически. Но точно в този момент бе загрижен най-вече за собствената си психическа стабилност, която бе сериозно застрашена. Той изтри съобщението.

Най-накрая Стив Даунс позвъни в 16:41.

— Подготвям последното ни предложение.

Дланите на Джак така се бяха изпотили, че за малко да изпусне слушалката.

— И за какво е това закъснение? — Той избърса ръце в дънките си и зачака.

— Тази баснословна сума, която искаш — оплака се Даунс. — Не съм убеден, че управителният съвет ще утвърди подобни разходи.

Джак се опита да си представи административния директор и неговия адвокат, седнали на бюрото на десетия етаж, да размишляват над разни цифри и усилено да пресмятат. Като всеки работещ в болница лекар, Джак ненавиждаше харченето на средства за немедицински персонал. И си беше написал домашното. След сутрешната дискусия бе провел няколко дискретни разговора и за кратко време бе установил, че заплатата на Бек е 150 000 долара, а на Даунс — дори повече. Тези суми значително надвишаваха годишното възнаграждение на повечето лекари, които работеха в същото здравно заведение. И това засили раздразнението му. Реши да си изиграе коза — информация от вътрешен човек. А в медицината повече, отколкото във всяка друга професия, знанието е власт.

— Стив, хайде да престанем с този пазарлък. Репутацията на кардиологичното отделение ще се срине, когато „Трибюн“ изнесе историята за Люинс и неговите педофилски изпълнения. И като се разчуе из цяла Америка, никой няма да посмее дори да се поинтересува от тази длъжност. — Той хвърли поглед към екрана на компютъра. Беше 16:43. Бет и Дани скоро щяха да се приберат. Какво правеше той? — Това е последното ми предложение. Ще приема поста и ще възстановя репутацията на това отделение при положение, че има повече инвестиции в научните програми. През последните пет години от „Картър“ не е излязла нито една заслужаваща внимание научна публикация. Ти си взел да се тревожиш за три висящи дела за професионална немарливост, но ако отделението продължи да се движи като кораб без щурвал, ще бъдеш залят от искове заради груби нарушения в лекарската практика.

Той спря само колкото да си поеме дъх.

— Някой трябва да извърши драстични промени. И този някой съм аз. Освен това ще поема лична отговорност за академичното обучение и практика в сърдечносъдовата хирургия.

Това отделение беше изостанало чувствително и там имаше само един млад лекар, което вече представляваше печално доказателство за окаяните академични програми.

— Не съм особено щастлив от ангажимента ни към „Земдън“ във връзка с пускането на новия лекарствен продукт и смятам, че трябва в най-скоро време да го отклоним. Има много по-важни въпроси, които изискват незабавни действия.

За момент настъпи тишина и после административният директор заговори отново.

— Ще го преживея някак. Бих могъл да продам тази сделка.

Джак се отпусна на пода, изцеден от усилието.

— Искам отговор „да“ или „не“ до пет часа. Това е крайният срок. — И после провокира късмета си. — А заплатата ми вече се вдига на 320 000 долара.

Той затвори преди серията ругатни да го е застигнала по жицата.

Закрачи нервно из апартамента. Нагласи климатика на последната степен, но продължаваше да се чувства непоносимо лепкав. Устните и устата му бяха пресъхнали. Премери пулса си и с удивление го засече да блъска около сто в минута, с трийсетина удара повече от нормалното. Мехурът му така го тормозеше, че през десет минути ходеше до тоалетната, изгарящ от нетърпение да пусне малко вода, също като куче край ред улични стълбове. Хладилникът вече беше празен и за да се успокоява, той се принуди да смуче ледени кубчета.

17:00 дойде и отмина. Неговият краен срок бе изтекъл. Какво ставаше? Погледна през предния прозорец да види дали Бет и Дани не се прибират. Освен една черна котка, която душеше някакъв разпилян боклук, и един случаен минувач, навън не се виждаше никой.

В 17:15 не издържа и вдигна слушалката.

Ще го преживея. Бих могъл да продам тази сделка. Последните думи на Даунс сега не му даваха мира. Започна да набира. Защо трябваше да натискаш чак дотам? 310 000 бяха почти уговорени. По дяволите, защо ти трябваше да качваш на 320 000 и да се издъниш? Но пръстите му се спряха на последната цифра. Задръж. Решителността му се възвърна. Стой мирно. Той се отпусна на пода и започна да внушава на телефона да звънне.

Двамата се озоваха в стаята, без изобщо да ги е чул да влизат. Бет бе плувнала в пот и блузата й бе залепнала за тялото. Дани бе прегърнал топката с лявата си ръка, а в дясната носеше хавлиена кърпа. Краката му бяха покрити с прах. Когато видяха Джак на пода, с лице изкривено от тревога, никой не каза нищо. Но израженията им бяха достатъчно красноречиви. Момчето изглеждаше не по-малко разстроено от майка си и беше ясно, че знае всичко.

— Чакам обаждане.

Джак се напрегна да пусне една усмивка, но Бет се обърна и излезе от стаята възмутена.

— Хайде, Дани. Ела да похапнем сладолед.

Никога не я бе чувал тъй студена. Опита се да стане, но усети, че няма сили. „Какво ще им кажа? Аз провалих всичко. Сега съм без работа и отново на път. Ще преглеждам медицински журнали, ще разпращам копия на автобиографията си, ще търся. И ще ходя по интервюта. Този път може и да съм сам.“ Погледна часовника си. Вече беше 17:48. „Това е, ти сам определи крайния срок. Прецакаха те.“

Гневните викове на Бет заради празния хладилник почти заглушиха звъненето. Той не грабна слушалката, а остави телефона да звъни близо трийсет секунди.

— Джак Хънт.

Беше удивен как добре овладя гласа си. Усети Бет зад гърба си и се пресегна към нея. Тя хвана ръката му и я стисна здраво. Дани ту влизаше, ту излизаше от стаята, пристъпвайки от крак на крак, толкова напрегнат, че чак не му се слушаше от страх.

— Форд Бек на телефона.

Джак затаи дъх. Не Стив Даунс. Значи може да е отказ.

— Докато разговаряме, по линията върви факс. Давам ти трийсет минути да го изчетеш внимателно. После ме уведоми за отговора си. Ако не ми се обадиш до шест и половина, ще приема, че офертата не представлява интерес за теб и ще обявим мястото като вакантно.

Този път Бек затвори, преди Джак да е чул докрай последната дума. Факсът съдържаше дванайсет страници. От страница 1 до страница 7 се излагаха конкретни условия, отнасящи се до нови и съществени промени в разпределението на отговорностите в кардиологичното отделение. Бремето да осъществи тези промени щеше да падне върху новия шеф на кардиологията и щеше да бъде предмет на редовни проверки. От страница 8 до страница 10 се изброяваха най-различни договорни задължения, отнасящи се до академичните стандарти и новото финансиране на научноизследователската дейност. Страница 11 бе посветена изцяло на изисквания за дисциплината и клаузи за освобождаване. По-конкретно в нея се подчертаваше условие 24, отнасящо се до задължителни проби за злоупотреба с наркотици и психотропни вещества. Последната — страница 12 — съдържаше финансовата оферта:

„Тази сума включва допълнителното възнаграждение за поста професор в отделението и ръководител на изследователската дейност с допълнителна лекционна и преподавателска заетост, според изложеното на с. 8–10. Освен това се взема предвид и очаквания дял от печалбата на Инвазивната кардиология и почива на условието за незабавно встъпване в длъжност. Като приема изложеното по-горе, но настоява за ревизии през двегодишен период, управителният съвет одобрява годишна заплата от 325 000 долара.“

Джак прочете още веднъж последната страница и после я подаде на Бет, без да каже нито дума. Погледна Дани и вдигна палци. На лицето на момчето се изписа облекчение, той скочи обратно в антрето и започна лудо да рита една топка за тенис.

Бет се отпусна на колене и огледа страниците. Четеше внимателно, да не би да намери някое кошмарно допълнение, което да провали цялото предложение. Накрая удовлетворена, приглади страница 12 и зачете, като поглъщаше жадно всяка дума. Очите й се стрелкаха, докато препрочиташе трите прости, но изключително важни изречения. Джак усещаше как тя попива смисъла им. Заплатата надхвърляше и най-необузданите им мечти. Най-накрая шанс за собствен дом. За нова кола. За още едно дете.

Тя се хвърли върху Джак и обсипа лицето му с целувки.

— Ах ти, копеле, коравосърдечно ирландско копеле! Ако не те обичах толкова много, щях да те убия. — Тя го завлече на леглото, затвори тихо вратата, после се изправи пред съпруга си и си свали дрехите.

— Не си и помисляй да ме приближиш, преди да си приел това предложение. — После влезе в банята и пусна душа.

Докато жена му се къпеше, Джак се обади, за да съобщи, че приема всички условия.

— Добре дошъл на борда, професоре — засмя се Бек. В гласа му прозвуча облекчение, дори въодушевление. — Ти направи голям удар — поздрави го той, — но всичко си е съвсем заслужено. Ела още утре да подпишеш договора. Очакваме от теб велики дела.

Джак не можа да потисне въздишката си на облекчение.

— Не бих казал, че пазарлъкът ми беше приятен, но болницата няма да бъде разочарована от този избор.

Бек се прокашля.

— Надявам се да е така, професоре. Без съмнение, никак няма да ми е приятно, ако след всичко това ми се наложи да те уволня.

Двамата се засмяха нервно.