Пол Карсън
Корпорацията (39)

39

19:50

Първото нещо, което Джак видя, щом отвори очи, бяха Бет и Дани. Седяха един до друг, вързани със синьо найлоново въже, увито около глезените и телата им и усукано около дървените крака на двата стола.

Бет изглеждаше ужасена и измъчена — по лицето й се стичаха сълзи, косите й бяха влажни и разрошени. Дънките й бяха мокри около глезените, а вълненият пуловер — омачкан и раздърпан. Тялото й потръпваше при всяко изхлипване и очите й умоляваха нейния съпруг за помощ. По дрехите на Дани имаше засъхнала кръв, през устата му към двете уши минаваше широка розова ивица, а в единия й край се виждаше парче тиксо, което все още стоеше залепено върху кожата му. Лицето на момчето бе набраздено от мръсотия и страх, а тъмните му коси бяха мокри и разчорлени. Въпреки найлоновото въже крайниците му трепереха неудържимо, а зъбите му тракаха.

— Тате — изстена той жално. — Моля те, помогни ми!

Но Джак не помръдна, като отчаяно се опитваше да прецени ситуацията.

Тази част от апартамента, която виждаше, беше някъде около сто и четиридесет квадратни метра, с две врати, които водеха към други помещения. Зелени стени, монтирани в специални ниши халогенни лампи, които светеха приглушено. Дебел килим, картини с маслени бои под стенно осветление, фотьойли и дървени столове без облегалки край бара. В отсрещния край имаше панорамен прозорец, голям колкото цялата стена и стъклена врата, която водеше навън. Пред всичко това един голям телевизор, чийто звук беше изключен, но образите на екрана продължаваха да присветват. Огромно махагоново бюро, отрупано с книжа, телефон и факс. Зад него, седнал в своя удобен кожен стол, го наблюдаваше сивокос мъж в костюм с въгленов цвят на райета, бяла риза и вратовръзка.

— Добър вечер, д-р Хънт. — Насеченият средноевропейски акцент смрази Джак. Герт Крозер. — Пристигнахте точно навреме, за да се насладите на тържествената вечер, ознаменуваща промоцията на нашия продукт.

Крозер натисна едно копче на дистанционното и образът на екрана се смени — едър план на група хора в смокинги и луксозни вечерни рокли, седнали около кръгла маса. Някои отпиваха вино от чашите си, други все още ядяха или бяха увлечени в разговор. Огромни рекламни стендове в ярки цветове показваха името и фирмения знак на „Циклинт“. Навсякъде се виждаха знамената на „Земдън“ в червено и зелено.

Крозер каза:

— Вие можехте да бъдете важен фактор в тържественото честване тази вечер. — И после въздъхна, сякаш го бе връхлетяла внезапна тъжна мисъл. — Но не се получи и грешката си е само ваша.

Облеченият в анцуг бияч докара количката с кашоните и ги стовари един по един на бюрото. Крозер следваше всяко негово движение.

— Виждам, че сте спасили документацията ни.

Три минути по-късно количката беше разтоварена още веднъж.

— Блокирай асансьора — нареди Де Март и в полуотворените врати на асансьора бе натикано едно кресло. — Сега заключи вратата и остани отвън, докато те повикам.

Единственият друг вход към апартамента беше затворен и заключен.

Джак усещаше как гръдния му кош се повдига на тласъци от неистовите удари на сърцето му. Крозер и биячът на „Земдън“ се бяха втренчили в него. „В капан сме и изход няма.“ Джак полагаше всички усилия да не загуби самообладание. „Не им позволявай да млъкнат, трябва да продължават да говорят, не ги оставяй да действат.“

— Пуснете жена ми и сина ми, те не знаят нищо за тази история!

Крозер се приведе леко напред.

— За мен бяхте голямо бреме, д-р Хънт, голямо бреме. Следвам развитието ви почти две години и ви смятам за умен човек, може би дори прекалено умен, за да ви е добре… — Той хвърли поглед към своите заложници. — … на вас и на вашето семейство.

Бет хвърли трескав поглед към съпруга си и Джак усети, че тя си мисли същото, което и той. „Крозер ме следи от две години. Което означава много преди Чикаго.“

— Вие дори утежнихте живота и на моя служител.

Хенд де Март се ухили, после ръгна Дани с пистолета и момчето изпищя от болка. Джак понечи да се втурне напред, но зловещият предупредителен поглед го накара да застине на място.

— А си мръднал още веднъж, а съм му отнесъл главата.

Ръцете на Джак трепереха от потиснат гняв и страх.

— Аз мога да те разоблича, Крозер! Знам всичко за теб и за корумпираната ти корпорация. Оставил съм документи при моя адвокат. Ако ни нараниш по какъвто и да било начин, той е инструктиран да ги предаде на полицията.

Крозер не изглеждаше впечатлен.

— Вие сте свършен, д-р Хънт. Напълно опозорен в една професия, където репутацията е всичко. — Той се въртеше от една страна на друга в стола си. — При това положение кой би повярвал и на една ваша дума? Брътвежите ви вече са обект на присмех. Ако продължите все в този стил, скоро ще решат, че сте невменяем. — Той опря брадичка на върха на пръстите си. — Ако ви убия, в много отношения ще ви направя услуга.

Джак се мъчеше да измисли нещо различно, нещо, което би ги спасило, но Крозер натисна ножа по-дълбоко.

— Ако изчезнете, г-н Де Март знае как да убеди властите, че просто сте взели семейството и сте избягали опозорен. Той има начин да изфабрикува ваши имейли, в които вие сам го обявявате. Вече има запазени билети на името на всеки един от вас — от Чикаго през Ню Йорк до Ирландия. Даже разполагаме с паспортите ви.

Сърцето на Джак се сви, но той се опита да не го показва. Поражението и смъртта го гледаха втренчено право в очите.

Крозер се изправи и застана зад бюрото си.

— Вие нямате приятели в този град и нито един човек, който поне малко да го е грижа дали сте жив, или мъртъв. Кой, според вас, ще се разтревожи, ако изчезнете? Полицията? Колегите ви от работата? За тях вие сте един наркоман, а такива боклуци изчезват непрекъснато. Никой няма да се опечали особено от вашата смърт.

— Планирате го отдавна, нали? — Джак беше толкова ядосан, че му ставаше все по-трудно да се владее. — А аз мислех, че е заговор да ме отстраните от пътя си заради промоцията на това ваше лекарство.

Без да откъсва очи от Джак, Крозер се облегна назад.

— Много по-дълго, отколкото си мислите. Куршумите, които уцелиха професор Люинс, бяха предназначени за вас.

Джак задиша пресекливо, сякаш беше получил сърдечна криза. Бет запищя истерично и Де Март я зашлеви през лицето. Джак понечи да се втурне напред, но изведнъж видя дулото на пистолета, насочено право в главата му.

— Само още един повод и ще довърша работата си.

Крозер махна към кашоните на пода.

— Сами за себе си тези документи не означават нищо. Но в ръцете на интелигентен и проницателен медик-изследовател те стават изключително опасни за моята компания. Затова сте такава заплаха. И затова трябваше да се отървем от Дрънкър и разни други, за които може би не знаете. Както и от вас сега.

На монитора картината се беше сменила и в този момент на екрана се виждаше Хари Чан, застанал на подиум. С намален звук беше невъзможно да се разбере какво казва, но той размахваше ръце и явно викаше нещо към един ъгъл на залата. Едър план на лицето му показа изпотено чело и коси и сгърчени от тревога черти.

Крозер скочи на крака и грабна дистанционното. В следващия миг прозвуча напрегнатият и изтънял глас на Чан.

— Повтарям, че не съм запознат с подробностите, които вие изтъквате. — Откъм залата се разнесоха гневни викове.

Джак изстена мислено. „Само това не!“

Хенд де Март хвърли бърз поглед към екрана, като внимаваше да не се разсейва, и после обратно към Крозер.

— Отвори кутиите! — заповяда гневно Крозер. — Искам да се уверя, че е донесъл всичко. — Той крачеше нагоре-надолу зад бюрото си, а пръстите му потропваха нервно по полираната му повърхност. С едно око следеше монитора, а с другото кашоните.

Хенд де Март мина настрана, като през цялото време държеше Джак на мушка. Ритна една от картонените кутии, но тиксото на Рита Калард държеше здраво и само подгизналите ъгли се сцепиха. Южноафриканецът започна да къса.

Възползвал се от моментното отвличане на внимание, Джак предпазливо пристъпи напред и скъси с няколко сантиметра разстоянието между себе си и Бет. Тя го гледаше с широко отворени очи, вкаменена от страх.

— Смей да мръднеш пак — изрече провлечено Де Март, насочил към Дани 38-калибровия си револвер, — и ще го пречукам.

Джак замръзна на място.

— А после — изръмжа южноафриканецът, раздирайки мокрия картон, — ще се погрижа жена ти повече да не види нито нощта, нито деня.

На телевизионния екран цареше пълна бъркотия. Много хора бяха загърбили подиума и бяха насочили погледи към едно място в огромната банкетна зала, някои даже се бяха качили на столовете си. Прозвучаха викове и притеснени отговори. Крозер се приближи към екрана.

— Какво става там?

Джак трябваше незабавно да отклони вниманието му от телевизора. Щом Крозер разбере, че тайните на фирмата му се излъчват на живо по целия свят, веднага щеше да нареди да застрелят и него, и семейството му.

— Прав сте, аз съм безполезен — изкрещя Джак. — Разорен съм, безработен и напълно компрометиран. По никакъв начин не бих могъл да навредя на вашата организация.

— Млъквай! — изкрещя Крозер. Той беше погълнат от хаоса, който се развихряше на телевизионния екран.

Джак изчисли, че се намира на десетина крачки от врага си.

— Пуснете ни да си вървим и повече никога няма да ни видите.

Успя крадешком да направи една крачка. Сърцето му биеше до пръсване, челото му бе оросено от пот. Оставаха му още девет. Улови ужасения поглед на Дани и с мигване го предупреди да стои тихо. И тогава вниманието му бе привлечено от стъклената врата и осветения балкон отвън.

Още раздран картон, но тиксото се оказа здраво и южноафриканецът напразно се мъчеше да го скъса.

— Какво става?

Крозер усили звука, като пристъпваше нервно от крак на крак, като затворен в килия луд. Апартаментът се изпълни с гневни викове. Камерата се завъртя и се спря върху Хърб Уайнбърг. Той крещеше нещо и се опитваше да се добере до един микрофон, а униформени служители на „Земдън“ му бяха препречили пътя.

— Какъв е този? Кой е този човек?

Джак изигра последния си коз.

— Аз задържах един кашон. В него са най-важните документи. — Той се молеше за живота на семейството си. — Ако ни пуснеш, ще ти покажа откъде да си ги вземеш. И тогава компанията ти ще бъде в безопасност.

Но Крозер не го слушаше. Намираше се пред екрана и отчаяно натискаше копчето за увеличаване на образа.

Де Март изруга ядосано. Не успяваше да отвори кашона с една ръка, затова остави пистолета си, за да хване двата ръба.

Джак беше успял да направи незабелязано нови три крачки. Още шест го деляха от южноафриканеца с изпъкналата адамова ябълка. Сега знанията му по медицина станаха особено важни и той интуитивно си припомни лекциите по анатомия. „Тази издутина се намира точно над трахеята. Ще успея ли?“

— За бога, пуснете ни! — Джак изкрещя, за да бъде чут въпреки врявата, стиснал юмруци, за да не треперят, и още по-близо до целта.

Звук от раздиране на картон потвърди, че кашонът най-накрая се беше предал. Съдържанието му се изсипа напред.

— Мамка му… по дяволите! Но това е само боклук! Вътре няма нищо, само стари вестници!

Де Март рязко вдигна поглед към Крозер и в тази част от секундата двамата разбраха, че са били изиграни. Крозер изрева като звяр в клетка и се хвърли напред през масата. Джак очакваше подобна реакция — моментният смут щеше да му свърши великолепна работа. Когато Хенд де Март се наведе, мъчейки се да докопа револвера си, той вдигна крак и стовари тежката си обувка в издутината на гърлото му. Усети как меката тъкан поддаде и чу задавено хриптене. Притокът на въздух бе прекъснат. Изтрещя изстрел. Сграбчвайки тридесет и осемкалибровото оръжие в сгърчената си ръка, Хенд де Март бе натиснал спусъка. Стъклото на панорамния прозорец се пръсна шумно и се посипа на ситни късчета по килима.

Бет и Дани изпищяха в ужас. Задърпаха се отчаяно в усилие да се освободят, но Дани успя само да събори стола си и сега лежеше на земята с гърчещи се крайници и глава, която се блъскаше в килима.

На външната врата на апартамента се заблъска с юмруци.

За миг Герт Крозер се втренчи в Джак с изкривено от ярост лице. После стиснатият му юмрук разсече въздуха и се стовари отстрани в главата на Джак. За момент той бе зашеметен и се свлече на колене. Крозер се втурна към входната врата на апартамента, но Джак се пресегна навреме и го сграбчи за глезена. Възрастният мъж политна и се строполи на пода. Остана да лежи там неподвижен и почти бездиханен.

— Изведи ни оттук! — изхриптя Бет. Тя се клатушкаше напред-назад на своя стол, опитвайки се да разхлаби въжетата. Дани хълцаше неудържимо.

Джак прескочи махагоновото бюро и разрови с крак счупените парчета стъкло. Намери един назъбен и остър къс, достатъчно тесен, за да го хване в дланта си.

Хенд де Март се беше превил на две с щръкнал език и изцъклени очи. Беше сграбчил с две ръце премазаното си гърло и ноктите му се впиваха в плътта, докато отчаяно се опитваше да си поеме въздух. Всяко вдишване беше мъчително хъхрене. Тридесет и осем калибровият револвер лежеше там, където беше изпуснат.

Джак разкъса ръкава на пуловера си и уви края му около парчето стъкло. Първо се захвана да среже въжето, с което беше овързан Дани.

Блъскането по вратата звучеше като приглушени удари на барабан и Джак се огледа тревожно. Ключалката все още държеше. Изведнъж изтрещя изстрел и дървото се разтроши. Последва втори и до секретната брава зейнаха две дупки.

Синьото найлоново въже се разкъса на нишки и истеричните викове на Дани само забавиха трескавите усилия на баща му. Безредието и врявата от телевизионния екран допринасяха за хаоса наоколо. Най-накрая момчето беше освободено и се затъркаля по килима, като свиваше и изпъваше ръце и крака с облекчение. После с ужас се втренчи в баща си, който се зае да реже отново. Бет се дърпаше и извиваше и това още повече затягаше въжето. После парчето стъкло се счупи на две.

Три нови куршума разтрошиха дървото около бравата. По външната страна на входната врата се сипеха мощни ритници и тя се разтърсваше при всеки удар. Изведнъж механизмът на асансьора се задейства и плъзгащите се сребърни панели, застопорени с креслото, се задвижиха на тласъци, като всеки път все повече го изтикваха навън.

Хенд де Март бе успял да се надигне и отново стискаше в ръка 38-калибровия револвер. Мъчеше се да се прицели, а на устните му беше избила пяна. Неясни образи стигнаха до съзнанието му — някакъв мъж, приведен над стол, и едно момче, което подскачаше около него и крещеше.

С по-голямото от двете повторно счупени парчета стъкло Джак режеше и дърпаше въжето на Бет. Найлонът отново се раздели на нишки, като всяка от тях се режеше мъчително бавно. Там, където един нащърбен ръб се бе врязал в пръста му, от раната бликаше кръв.

Върху входната врата се изсипа залп от куршуми, последван от глухи удари, когато разтрошеното дърво бе атакувано и от другата страна. В следващия миг се разнесе трясък и рамката се отметна. Един черен юмрук нахлу вътре и пръстите пипнешком затърсиха вътрешното резе.

След едно последно усилие изцапаното с кръв въже около Бет се скъса и Джак я вдигна от стола. Залитайки, те се устремиха към своя син. В този момент вратите на асансьора се затвориха с трясък, изтиквайки креслото навън. Разнесе се бръмчене и кабината пое надолу.

Дани беше този, който видя как Де Март се прицелва. Грамадният мъж се беше вкопчил в бюрото с разкривено и посиняло от недостиг на кислород лице. Той опря лакът на твърдата повърхност и стисна револвера с две ръце. Все така хъхрейки, той затвори едно око и плъзна поглед по цевта.

Момчето изкрещя и Джак инстинктивно дръпна жена си зад себе си, за да я прикрие. Дани вече се беше свил на кълбо. В стаята отекнаха четири последователни изстрела.

Входната врата се отдели от пантите си точно когато асансьорът отново достигна етажа на луксозния апартамент. Секунди след това още двама от главорезите на „Земдън“ влетяха в стаята. Те намериха Хенд де Март пред махагоновата маса с безжизнени очи, втренчени в празното пространство. Полуизправен, Герт Крозер се държеше за гърдите и стенеше от болка. От носа му течеше кръв. Панорамният прозорец беше разбит, всичко наоколо бе посипано с натрошено стъкло и трески. През зейналия отвор нахлуваше силен вятър, издуваше завесите и разпиляваше книжа, а биещият в стаята дъжд се сипеше върху килима и мебелите. Два стола бяха прекатурени, а около тях се виеше разрязано на места синьо найлоново въже.

Върху стъклената врата откъм балкона ясно личаха отпечатъци от нечия окървавена длан.