Пол Карсън
Корпорацията (10)

10

Годишният банкет на кардиолозите бе едно от най-важните събития в обществения живот на медиците в Средния Запад. Традиционно провеждан в Чикаго в хотел „Хилтън“, който гледаше към Гранд Парк, той представляваше една възможност за изтъкнати лекари в целия щат (и за поканените от други щати) да се срещнат и общуват извън стените на своите болнични заведения. Водещи имена в кардиологията, лекари и хирурзи, идваха да похапнат от една хранилка. Обстановката беше официална — мъжете трябваше да бъдат в смокинги, а дамите в изискани тоалети.

В началото на банкета обикновено се сервираха питиета на фона на приглушена музика, изпълнявана от струнен квартет. След това присъстващите се оттегляха в главното помещение да се забавляват цяла нощ сред вкусни блюда и изискани вина. Преди кафето и брендито имаше задължителни речи и церемония по предаването на президентския печат. Следваше открит бар, бал с пълен оркестър и много клюки. Дълго след като музикантите си бяха прибрали инструментите, последните купонджии се довличаха с неохота до леглата си. Общият брой на гостите рядко падаше под триста и цялото събитие се спонсорираше от Американската фондация на кардиолозите с принос от 100 долара от всеки присъстващ лекар. Събитието беше чисто откъм търговски интереси, без обичайното лобиране за определени фармацевтични компании, което се свързваше с толкова много мероприятия на медицинската колегия.

Три дена преди събитието Джак все още отказваше да отиде.

— Бет, затънал съм до гуша в работа. Предстои втори кръг на събеседванията за млади лекари, не ни достига леглова база и имаме проблеми с високите изисквания по отношение на всеки, който идва на деветия етаж от спешното отделение. Цяла седмица се разправям с разни агенции, защото се опитвам да повдигна нивото на персонала. Всички са под страхотно напрежение. Естествено, че бих искал да си почина този уикенд, но не и в претъпкана зала, принуден да слушам отегчителни речи.

Това вбеси Бет.

— Разбирам, Хънт, но ти даваш ли си сметка колко време стоя затворена в апартамента между тези четири стени? Ти си се юрнал да спасяваш света и да обръщаш болницата нагоре с краката, тъй че ние двамата с теб нямаме кой знае какъв съвместен живот, да не говорим за развлечения.

Бяха си легнали точно преди полунощ и всеки така се беше изтеглил в собствената си половина, за да е по-далеч от другия, че още малко и щяха да паднат на пода. Бет се беше увила в чаршафа си, с гръб към съпруга си, вперила поглед в уличните светлини отвън.

— Знам колко ти се иска да промениш нещата. — Гласът й бе станал по-мек. — Знам, освен това, че няма да се успокоиш, докато „Картър“ не стане номер едно сред кардиологичните отделения. Но поне за малко се опитай да вместиш Дани и мен в своите разчети. Толкова си мечтаех поне една вечер да излезем някъде. — Тя се обърна, събра възглавниците една върху друга и се опря на лакти. — Кога за последен път съм имала повод да се облека официално? През изминалата година не съм похарчила повече от сто долара за дрехи.

Джак се навъси в мрака. Едната половина на мозъка му отчиташе основателните упреци на жена му, а другата бе в кардиологичното и търсеше решения, замисляше ходове. Отделението беше в застой толкова отдавна, че да се мъчиш да сложиш нещата в ред бе все едно да мушкаш заспал великан. Но той знаеше, че Бет е права — работата в значителна степен ощетяваше семейството му. Той се прибираше късно вечер и тръгваше в ранни зори, като единственото им общуване се изчерпваше с целувките за лека нощ и препечените филийки, които изгълтваше припряно на общата закуска сутринта.

— Трябва да си взема смокинг под наем, да си купя нови обувки и официална риза. А нямам никакво време. В това е проблемът.

— Не можеш ли да се откъснеш за малко, Хънт? Дани се оплаква, че изобщо не те вижда, а аз май ще трябва да си запиша час при Хелън, за да си осигуря петминутен разговор без някой да ме прекъсва.

— Знам, че нещата не са както трябва да бъдат… Повярвай ми, давам си сметка за трудностите. Но съм под страхотно напрежение. Имам конфликт с административното ръководство заради едно лекарство, което трябва да бъде пуснато на пазара, а и проклетата фармацевтична компания не престава да ми звъни и да ми вади душата. Все едно си играем на криеница. — Джак все повече се ядосваше. — Изследванията ми отидоха по дяволите — не съм мръднал с тази програма и милиметър… а в същото време „тайната ми любовница“ Карлота Дрънкър ми изпраща имейли с нови резултати едва ли не два пъти на ден.

Бет веднага избухна.

— Кажи й да изчезва и да си работи с някой друг. Само ми дай номера й. Тази жена краде от времето на семейството ни.

Джак пробва с тактика за отклоняване на вниманието.

— Какво ще кажеш да прекараме заедно един уикенд? Само двамата? — Естествено, че не желаеше жена му да разговаря с неговата партньорка в изследванията. Не и в това настроение. — Може би в края на следващия месец, когато вече няма да е толкова тежко, а?

Бет не беше заинтригувана.

— Зацикляш, Хънт. Това съм го чувала и по-рано. Не на мене тия! Не можеш ли да измислиш нещо по-различно?

Те продължиха да лежат в мълчание. През тънките като хартия стени се чуваше шумното дишане на Дани. Накрая Бет се отви, извъртя се сластно като изкусителка и плъзна ръка под чаршафа.

— Добре, Хънт, ще взема нещата в свои ръце. — Тя допря устни до ухото на съпруга си. — Много си напрегнат.

Ръката й продължи да се плъзга надолу.

— Трябва да се научиш да се отпускаш, да не се притесняваш. Не си стягай така мускулите.

Джак се обърна. В мрака той наблюдаваше как тялото на жена му се изви и изпълзя отгоре му. Погали я по гърба.

— Съжалявам, скъпа.

Езикът на Бет затанцува предизвикателно по устните му.

— Тогава — прошепна тя, — ще те накарам да мислиш за нещо друго.

И двайсет минути по-късно:

— Предполагам, че ще ходим на бала?

— И още как! — измърмори Бет. — Този вид забавление не е безплатно.

 

 

Бет се впусна да пазарува за събитието, обзета от непоколебима решителност. Изходи от край до край един от най-големите търговски центрове. Нагоре по ескалаторите, надолу по стълбите, нападаше многоетажните сгради една след друга. „Блумингсдейл“ и „Хенри Бендъл“ на Северен Мичиган 900, Пето авеню Сакс в Чикаго Плейс, модните бутици по Оук стрийт. Скъпи магазини, места, където кредитните карти се загряват само като минеш през вратите. Накрая успя да си намери пълен тоалет — рокля, обувки и аксесоари в „Найман Маркус“ на Северен Мичиган. И не посмя да каже на съпруга си колко беше платила за всичко това. Продавачката й беше казала, че роклята е семпла, но хваща окото, и не беше преувеличила. Беше малко над коляното от черна коприна с предизвикателно голямо деколте, тънки презрамки и гръб точно колкото да не надхвърля границата на приличието. Подходящи обувки и чанта плик. После момичето предложи на Бет да си вземе под наем за самата вечер огърлица от изкуствени диаманти в комбинация с обеци и гривна и дори направи нужната уговорка с един бижутер наблизо.

Преди да тръгнат в събота вечерта Бет нервничеше нещо около прическата си. Джак беше с нови обувки и официална риза (избрани и купени от съпругата му) и със смокинг, който Бет беше измъкнала от някаква къща за дрехи под наем, преценявайки размера по негово старо сако. За първи път лицето му не тъмнееше на мястото на брадата и той изглеждаше доста елегантен в новите си одежди. Докато чакаше, четеше на сина си обичайната приказка за лека нощ. Момичето, което щеше да гледа Дани, вече беше дошло и се настаняваше.

— Хънт, ела и кажи как ти се струва!

Баща и син се спогледаха с отегчение. Това бе петото повикване от голямата спалня.

— Идвам след минутка. — Той обърна страницата и продължи да чете, а Дани се сгуши до него, наслаждавайки се на този рядък момент на близост с баща си.

— Не разполагаме с тази минутка, таксито ще дойде всеки миг. — В гласа на Бет прозвуча отчаяние.

Джак целуна сина си по челото и придърпа завивките му.

— Ако не отидеш — прошепна му Дани, — мама ще те убие.

Джак изкриви лице и красноречиво прокара пръст по гърлото си.

— „Накълцай ме тогава на парченца и нахрани с мен малките прасенца.“

Дани завъртя очи към тавана. Мразеше, когато баща му се държеше с него така, все едно беше бебе.

— Аре бе, тате, съвземи се. — Той се повдигна на възглавницата. — Ако е решила да ти види сметката, ще ти прати някой килър внос.

Както беше поел към вратата, Джак спря и се обърна.

— Не знам какви програми гледаш, млади момко, но не съм убеден, че одобрявам този твой странен език.

Дани се усмихна доволно. Тъмните му коси бяха разрошени, очите му, обикновени яркосини, сега бяха натежали от умора, въпреки закачките.

— Че ти дори не знаеш дали имаме телевизор.

Джак беше хванат в крачка и си го знаеше. Затова само поклати глава и замълча.

— По-добре иди да видиш мама — посъветва го Дани, докато се наместваше под завивките. — Хайде, момчета, и гледайте да се приберете до Коледа.

 

 

Когато шофьорът на таксито позвъни на вратата, Бет беше напълно готова. За последно бе сресала косите си назад и те нежно се полюшваха около тила й. Джак изпита желание да разкъса роклята й и да изживее отново някои моменти от Банкок. Бет забеляза блясъка в очите му и го отпрати с енергичен жест.

— Вземи си студен душ, момко, просто исках да ми кажеш как изглеждам.

Джак се приближи колкото тя му позволи, а очите му изпиваха разкошната гледка пред него. Дълбокото деколте и разголения нежен улей изглеждаха прекалено приканващи. Той се приведе напред и я целуна много внимателно по устните, усещайки вкуса на червилото й.

— Направо си зашеметяваща. Никога не съм те виждал толкова красива.

Тя му хвърли циничен поглед.

— Не, сериозно — запротестира той, — казвам истината. Ще се превърнеш в атракцията на вечерта. — Той сведе поглед към дългите обгорели нозе, открити до подгъва, който бе поне три пръста над коляното. Подсвирна тихичко и се удари в гърдите. — Не се отдалечавай от мен — предупреди я той, — искам всички да знаят, че си моя.

Бет си взе чантата и огледа критично крайния резултат в огледалото. Отпред, отзад, от едната страна, от другата. Издаде напред устни, за да се увери, че червилото й не е размазано.

— Виж какво, все пак бих предпочел копринени чорапи с жартиери.

Покрай главата му прелетя едно червило и за малко не го уцели.

 

 

Когато двамата се насочиха от рецепцията към непрестанно растящото множество, Джак беше хванал Бет под ръка. Носеше гордо картата с името си, окачена на ревера му. Професор Дж. Хънт, болница „Картър“, Чикаго. Нямаше да е зле да се възползва от този факт. Огледа се из тълпата с надеждата да види познато лице. Докато се движеха между гостите с питиета в ръка, забеляза, че много от тях реагираха със закъснение на появата му. „Да, точно така, аз съм онзи ирландец, който зае поста на Люинс. Аз съм причината за настоящата суматоха в «Картър». А вие какво очаквахте — някой едноок гърбушко?“ После си даде сметка, че всъщност не той привличаше вниманието им, а съпругата му. Упрекна се, че е толкова себичен и дори глупав.

— Професор Хънт? — Снажен мъж с червендалесто лице и топчест нос протегна ръка към него. — Аз съм Кон Уилямс от Американската фондация на кардиолозите. — Ако не възразявате, ще ви разделим от вашата прекрасна дама. Имате запазено място на осма маса.

Джак се навъси, но преди да успее да реагира, видя как един здравеняк с облекло на сервитьор поведе жена му в противоположната посока.

— Четиринадесета маса, госпожо.

Накрая Бет беше настанена между един мъж с късо под стригани коси и смокинг и привлекателна брюнетка в червена рокля.

— Здравейте, аз съм Лиза — обяви брюнетката. — Радвам се да се запознаем. Толкова съм слушала за вашия съпруг.

Ниската подстрижка до нея се наведе през масата и се здрависа с Бет.

— Аз съм Питър Каулски. Добър вечер. — Той махна на минаващ наблизо сервитьор. — Мога ли да ви предложа шампанско?

И преди Бет да има възможност да отвърне каквото и да било, той вече бе поръчал бутилка „Круг“.

— Вашият съпруг е най-обсъжданата личност в града, а вие сте най-краткият път, по който мога да се добера до него.

Местата на масата вече бяха запълнени сред здрависвания, запознанства и оглед на карти с имена и титли. Очевидно имаше предварително решение двойките да се разделят и Бет си отдъхна. Скоро тя вече се забавляваше, а чашата й се доливаше едва ли не всеки път, щом отпиеше. Тя започна да се сгорещява, оживи се и обичайната й сдържаност взе да се топи.

— Четох статията в „Трибюн“ — каза Каулски, докато мажеше масло на хлебчето си. — Сигурно сте доволна от новия пост на съпруга си.

Лицето на Бет светна от гордост.

— И двамата сме много щастливи. Местим се често и това продължава от години, защото Джак все търси подходящото назначение. Сега той е въодушевен, разбира се, но като че ли за мен станалото е по-важно. Сега вече наистина мога да имам къща, нова кола, прилични дрехи. — Бет престана да изброява и се замисли за миг. — Край на живота с вечните куфари — каза тя накрая и очите й се замъглиха от съзнанието, че всяка дума си бе чистата истина.

Слушателите се усмихнаха сърдечно на очевидното й щастие. Донесоха втора бутилка шампанско, Каулски я огледа внимателно и кимна одобрително. После отново се обърна към Бет.

— А и професорът е стартирал солидна научноизследователска програма, както разбрах.

Сервираха основното блюдо, което даде възможност на Бет да си събере мислите. Притесняваше се да разголва душата си пред абсолютно непознати.

— Да, той се опитва да докаже връзката между инфекции в детска възраст и ранните прояви на сърдечни заболявания. — Бет се спря изненадана. — Боже, как само го казах. Колко пъти съм чувала от Хънт тази формулировка. Твърде много, явно. Това е проблем, върху който работи от години.

— О-хо.

С леки движения Каулски блъсна трохите пред себе си към една чиния встрани.

— А има ли и други, които работят в същата насока? — попита той.

Лиза се усмихваше любезно, но Бет се почувства виновна, че не говори за нещо по-интересно.

— Мисля, че още един лекар в Колорадо и със сигурност една жена-изследовател от Сакраменто. — Бет се изкиска, явно под въздействие на шампанското. — Праща му толкова имейли, че в един момент реших, че между тях двамата има нещо.

Тя се изкиска отново и Лиза я последва.

— А така ли е? — попита дяволито брюнетката.

Бет лапна няколко късчета зеленчуци и захрупа.

— Не, освен ако може да се получи зад екрана на скенера в отделението по ангиография.

На това място всички избухнаха в смях.

Каулски се извърна на стола си, за да може да вижда Бет точно пред себе си.

— И коя е тази тайнствена дама? — Очите му затанцуваха закачливо.

Този път Бет отказа повече шампанско и помоли за вода с лед.

— Не я познавам — призна тя, — но прилича на поредния досаден доктор, който мисли само за работа и за нищо друго.

— Аз познавам повечето лекари в отделението в Сакраменто — каза Лиза. Тя подбутваше съдържанието на чинията си без особен интерес към храната. За разлика от Бет не беше докоснала шампанското си. — Да знаете как се казва?

— Карлота Дрънкър. — Бет погледна другата жена, за да види дали името й говореше нещо. — Познавате ли я?

Лиза сбърчи чело.

— Не, не бих казала. Сигурно работи в друга секция.

 

 

По същото време Джак седеше на своята маса, чувстваше се изоставен и се напрягаше да води някакъв разговор със снажния Кон Уилямс. Вляво от него мястото беше празно. Картонче до чинията съобщаваше, че се пази за Моник Касел от „Набор на кадри «Вендин», Ню Йорк“.

— Това със Сам Люинс беше страхотен шок — измърмори Уилямс между две хапки говеждо печено. — Най-странната история, която съм чувал. Не го познавах лично, но както разбрах, си бил съвсем читав.

Джак реши, че това не е мястото да си разменят мнения за покойния му шеф.

— Наистина жалко — каза той без особен ентусиазъм. — Цялото отделение беше потресено. След тази стрелба в болницата хората ни не можеха да се съвземат дни наред.

— Че как не. Болниците би трябвало да са убежище от уличното насилие. В този проклет град са започнали да гърмят за добро утро. Стрелят се от коли, водят се войни за територии между банди и наркопласьори. Мисля, че полицията не си върши работата както трябва. — Уилямс все повече се разпалваше, обзет от справедливо негодувание. — Няма достатъчно полицаи на обход по районите. Седят си по колите и ядат сандвичи, макар че трябва да са на улицата и да се виждат.

Джак искрено съжаляваше, че не е някъде далеч. Ужасяваше се, че ще бъде принуден да изкара още два часа в компанията на този досадник. Усмихна се насила и се престори, че слуша.

Столът до него внезапно бе дръпнат назад, Джак се обърна и срещна най-тъмносините очи, каквито не бе виждал от години.

— Съжалявам, че закъснях. — Към него се протегна тънка ръка. — Моник Касел. Здравейте.

Джак стана и отстъпи леко встрани.

— Заповядайте — дръпна той празния стол, — настанете се удобно. — Махна на един минаващ сервитьор и поиска менюто за вечеря. — Пропуснахте основното блюдо и сигурно умирате от глад.

Закъснението бе осъществено в дълга тясна кремава рокля, плътно прилепнала към тялото й. Тънка шия, устни с лек блясък и едва забележим грим на миглите. Високи скули с бенка отляво на челото. Тъмните коси бяха опънати назад и прибрани с блестяща шнола. Изкусителният аромат на „Шанел“ нахлу в ноздрите на Джак и без да се интересува колко грубо можеше да изглежда, той обърна гръб на снажния Кон Уилямс.

— Благодаря — Моник открито насочи поглед към картата на ревера му, — професор Хънт.

— Наричайте ме Джак. Не можем цяла вечер да седим като препарирани и да се разливаме в официалности.

— Добре, Джак, не съм чак толкова гладна. Опитвам се да не разчитам на яденето по тези мероприятия. Никога не можеш да бъдеш сигурен каква ще се окаже храната.

Джак си бе хапнал солидно и бе изпил почти половин бутилка каберне совиньон.

— Този път не мога да се оплача — каза той. — За такава бройка готвачите са се справили съвсем прилично.

Моник си сипа изстудена вода и отпи, а очите й обходиха залата.

— Доста важни личности.

Джак се огледа в опит да зърне Бет. Видя я двайсетина стъпки по-нататък да води оживен разговор с гостите от нейната маса. Разправяха си нещо, глава до глава, и се заливаха от смях. Добре поне, че тя се забавляваше. Така следващата седмица щеше да му е по-спокойно. По-добре да се възползва от вечерта. Той попи устни със салфетката си и се облегна назад.

— С какво се занимавате, Моник?

— Набор на медицински персонал. Следим движението на кадрите и насочваме лекари и медицински сестри, когато се появят свободни работни места. — Говорът беше със силен акцент, френски, реши Джак. — И даваме консултации за избор на длъжности в рамките на професията.

Джак моментално бе заинтригуван.

— Наистина ли? — Той отново погледна към картончето с името. „Набор на кадри «Вендин», Ню Йорк“ — Как така не съм попаднал на вас, когато се местех и си търсех работа? И откъде набирате кадри?

— Големите медицински училища по Източното крайбрежие за младшия състав. Великобритания, Европа, Австралия и Нова Зеландия за изискващите повече опит длъжности. В момента имаме екип във Филипините, който се опитва да доведе към петстотин обучени медицински сестри. Има постоянно търсене и движение на кадри.

— Не се съмнявам — каза Джак. Той се дръпна, за да може сервитьорът да прибере чинията му. — В момента в кардиологичното отделение в болница „Картър“ изпитваме сериозен недостиг на персонал.

Моник се наклони леко към него.

— В такъв случай вероятно сте много зает човек?

Джак сви рамене.

— Върви си с работата. Поех отделението съвсем наскоро и сега сме в процес на доста реорганизации.

— Подозирам, че мразите тази част от служебните си задължения? — Зад тях един сервитьор предложи вино, но Моник отказа. — Повечето лекари се чувстват така. Те не са обучени в мениджмънт.

— Абсолютно — съгласи се Джак. — Целият ми професионален живот е минал в болници и лаборатории. Обичам да работя с пациенти, а загадките в медицината са невероятно предизвикателство за мен. Но се чувствам отегчен до смърт от заседания и съвещания, събеседвания с кандидатстващи за работа, лични конфликти и усилия да се запази мирът в процеса на работата.

— Отнема много време?

— Ужасно. Вкъщи вече съм изпаднал в немилост, защото не успявам да регистрирам достатъчно присъствие.

Те се впуснаха да обсъждат живота на лекарите, на работата им, която няма край и на техните съпруги. Сервираха десерта, но Моник отказа отново. Джак излапа с апетит един шоколадов пудинг с пластове прясна сметана, докато неговата събеседничка го наблюдаваше с интерес, а на лицето й играеше закачлива усмивка.

— Не ви ли хранят вкъщи? — заяде го тя.

— Не с много калории. Жена ми много внимава какво ядем, така че това си е истинска гощавка. — Той се приближи към нея заговорнически. — А тя седи някъде през десет маси и няма да знае нищо.

Джак изведнъж вдигна поглед, изпълнен с престорен ужас.

— Освен ако вие не й кажете.

Моник се засмя и Джак я последва. Взе още една чаша вино и се огледа, за да види да не би Кон Уилямс да се е обидил, че е бил пренебрегнат. Здравенякът сега беше увлечен в разговор с един сърдечен хирург в пенсия.

— Значи, Моник, вие смятате, че можете да ни помогнете да се справим с недостига на персонал?

— Ще ми се да можех да отговоря утвърдително, но аз работя само с висши кадри.

— Административни или медицински?

— Само медицински. Ние следим движението на върха. Болници, изследователски институти, учебни заведения. Например знам всичко за неотдавнашното ви повишение.

Джак изгледа своята събеседничка по-внимателно.

— Но от каква полза мога да бъда аз за фирмата ви?

Моник се усмихна.

— Тъй като бяхте назначен на длъжност професор, вие вече сте считан за потенциален обект на интерес от наша страна. Промените в положението на едни често създават възможности за други. Ние следим играчите. Може в бъдеще да се появи нещо, което да ви заинтригува.

Джак се засмя.

— Трябва да е особено вълнуващо. Аз се борих със зъби и нокти за този пост.

Моник си сипа още вода с лед.

— Вие сте твърде млад, за да заемате такъв влиятелен пост. Ще запазите ли нещата както са били при предишния ви шеф?

— Мили боже, не! — Джак почти потръпна. — Вече извърших някои драстични промени. Главната ми цел е да стимулирам дейността на научноизследователския отдел и да го върна към живот.

Моник опря брадичка на дланта си и му предостави цялото си внимание.

— Разкажете ми повече за плановете си.

 

 

Един час по-късно Джак беше прегърнал жена си през кръста, докато танцуваха на една от класическите мелодии на Джони Матис.

— Коя беше онази пияница, която те видях да сваляш?

Джак се отдръпна леко и погледна Бет.

— Не е никаква пияница, ревнивке. И изобщо не съм я свалял. И тя като мен е задължена да се появява на такива мероприятия по протокол и просто се опитваше да прекара приятно вечерта. — Той преведе Бет покрай една двойка танцуващи, които така се бяха развихрили, че заплашваха да напуснат очертанията на излъскания до блясък под. — Ти имаше вид на човек, който се забавлява безкрайно, тъй че няма защо да се оплакваш. И на какво се смяхте толкова?

Бет притегли своя съпруг плътно до себе си и залепи влажна целувка на бузата му.

— Разказах им за свалката ти с онази научна мисъл от Сакраменто.

Джак изстена.

— Надявам се, че се шегуваш. Наистина ли?

Но Бет просто танцуваше и се заливаше от смях чак до зори.

 

 

Пет дена по-късно, в четвъртък, 15 юли, Джак Хънт влезе в своите офиси на деветия етаж и завари вътре Моник Касел, която го очакваше. Хелън говореше по телефона и очевидно беше много заета, а бюрото й заплашваше да изчезне под планината от книжа и папки на пациенти. Тя махна на новодошлия с една ръка и продължи да размахва другата, докато преговаряше с една от агенциите за подбор на медицински сестри от центъра.

— Моник! — Изненадата на Джак бе очевидна. — Какво правите тук?

После го осени една спасителна мисъл.

— Не ми казвайте, че сте измислили как да облекчим нашия дефицит на персонал.

Моник стана и стисна подадената ръка. Беше в пола и подходящ блейзър с отворена на врата блуза. Голи крака, високи токчета.

— Съжалявам, това наистина не е моята територия. — Тя хвърли поглед към Хелън, отбелязвайки, че е изцяло погълната от работата си. — Бих ви помолила да ми отделите пет минути насаме. — Тя взе коженото си куфарче във винен цвят. — Това е делови въпрос на компанията.

Джак я въведе в кабинета си, настани я на един стол, като премести от собствения си някакви книжа, за да седне и затвори вратата. Погледна часовника си.

— Но наистина само пет минути. В момента трябваше да започна сутрешната визитация.

Моник седеше на стола с изпънати рамене и куфар в скута. Непринудената близост от първата им среща на бала на кардиолозите беше изчезнала.

— Професор Хънт, моята агенция беше помолена да се обърне към вас с предложение за работа.

Джак искрено се изненада.

— Наистина ли?

— Както споменах, докато разговаряхме онази вечер, аз работя за „Набор на кадри «Вендин», Ню Йорк“. Казах ви, освен това, че моят ресор включва само висши медицински кадри.

Джак кимна.

— Многонационална група фармацевти потърсиха услугите ни, за да ви отправят официално предложение.

— За какво?

— Да оглавите техния научноизследователски отдел по кардиология.

— Къде?

— В Лондон, Англия. Много по-близо до родния ви дом в Ирландия.

Джак изгледа много внимателно своята посетителка. Разликата между сирената, която го бе увлякла в разговор през по-голямата част от вечерта преди пет дни, и деловата жена пред него сега беше удивителна. Дългата рокля и блестящите устни, ароматът на парфюма и пърхащите ресници бяха изчезнали безследно.

— Моник, не бих искал да прозвуча нелюбезно и с положителност не мога да отрека, че съм поласкан, но това не е сериозно.

— Но вие още не сте чули условията. — Беше ясно, че Моник няма да се предаде лесно и Джак нарочно погледна часовника си. Жестът остана без внимание. — Моите клиенти ще ви предложат изгодна финансово сделка, в която се включва преместването на семейството ви и краткосрочно настаняване в един от техните луксозни апартаменти в Найтсбридж.

Джак повдигна вежди. Найтсбридж. Много светско. И много скъпо.

— Имам ли право да разбера кои са вашите клиенти?

Моник се усмихна за първи път.

— Имената само при договаряне. Съжалявам. Такива са ми инструкциите.

— А защо мен? Защо не някой от светилата по Източното крайбрежие?

— Уведомена съм, че в компанията знаят всичко за вас. Наясно са с постиженията ви в научноизследователската дейност и с интересите ви в областта на кардиологията. Запознати са с всичките ви научни публикации и с опита ви в други страни. — Тя потупа куфарчето си. — Готови са да ви предложат по-висока заплата от тази, която получавате в момента.

Джак гледаше право напред, като се опитваше да скрие изненадата си.

— Това вече наистина звучи примамливо — призна той.

— Разполагам с пълни подробности за финансовия пакет с гарантиран ангажимент по преместване на семейството ви и настаняването на новото място. Имам инструкции да ви оставя предложението и да ви се обадя за отговор след седмица. — Тя понечи да дръпне ципа на чантата си. — Многонационалната група не е упомената като име. Както вече ви казах, то ще ви бъде съобщено в случай, че решите да преговаряте.

— Моник — намеси се Джак, — вие сте заета жена, а аз съм потънал до гуша в работа, така че нека не си губим взаимно времето. Мога да ви отговоря още сега. Не проявявам интерес. Точка. Не ме е грижа какъв пакет са ми спретнали, нито какво шикозно местенце са ми подготвили вашите клиенти.

— Няма ли поне да прочетете предложението?

Джак беше станал и отваряше вратата.

— Не — отвърна той твърдо. — Категорично не. Тук съм, за да остана и никакви опити да бъда убеден няма да променят решението ми. Сега, ако не възразявате, бих искал да се върна към ангажиментите си на лекар.

Моник го подмина рязко, устремена към външния офис, но после спря за момент, бръкна в горното джобче на сакото си и му предложи визитка.

— В случай, че промените решението си. Предложението остава в сила една седмица. Можете да ме намерите в офиса ни в Ню Йорк.

Когато Джак се втурна по коридорите, вече беше закъснял с петнайсет минути. Неговите студенти и младшият състав сигурно го чакаха, отбелязвайки колко е часът, и без съмнение недоволстваха. „О, боже, все говоря за елементарни норми, а сам не мога да ги спазвам.“ Но думите на Моник продължаваха да звучат в съзнанието му.

Моите клиенти ще ви предложат изгодна финансова сделка, включваща преместването на семейството ви и краткосрочно устройване в един от техните луксозни апартаменти в Найтсбридж… Те са готови да ви предложат по-висока заплата от тази, която получавате в момента.

Проклетите предложения за работа са като автобусите. Чакаш едно с години, а после в рамките на един месец ти се сервират две.