Пол Карсън
Корпорацията (18)

18

Дните летяха. В болница „Картър“ тихата война на Джак започна да дава видими резултати. Нетърпелив да обедини повече специалисти около своите научни изследвания и да обезпечи разрешаването на набелязаните задачи, Джак организира нови заседания с началниците на отделения. Някои от тях все още обмисляха дали да се включат. Педиатрите искаха повече базисна информация, патолозите настояваха за точни инструкции при извършване на аутопсия, а хирурзите изразиха желание на този етап да не участват, тъй като не бяха напълно убедени, че сроковете са реални. Цял следобед отиде за повторното представяне на проекта пред всяка отделна група. Още една сутрин за разясняване на новите изисквания от страна на ръководството. В цялата болница бе въведен експериментален три месечен график, в който старшите по ранг фармацевти щяха да надзирават предписването на медикаменти. А лекарите мразеха преценките им да бъдат разглеждани под лупа.

Нещо, което предизвика още по-голямо раздразнение, бе ревизията върху подбора на лекарства и дозировки, която щеше да бъде проведена в интензивните отделения. Крайният резултат за всеки лекар бе още извънредна работа и реакцията на екипа на кардиолозите отразяваше общото недоволство. Навъсени физиономии и роптаене по коридорите. За разлика от всеки друг път Нат Паркър бе единственият сред старшите лекари, който изрази несъгласие.

— По дяволите, Джак, това място затъна в бюрокрация. — Крайниците му помръдваха неспокойно повече от всякога, а раменете му потръпваха от раздразнение. — Цялата тази история ще доведе само до повече бумащина и нищо повече.

Джак беше съгласен, но нямаше какво да направи.

— Ръководството има основание да подкрепи подобна политика — обясни той. — В едно изследване на превантивните мерки неблагоприятните реакции на лекарства бяха намалени с шейсет и шест процента вследствие на извършената от фармацевт проверка на практиката за предписване на медикаменти. Един такъв резултат сам по себе си вече е твърде красноречив.

Но киселите физиономии си останаха. Всъщност новият професор беше сериозно обезпокоен от липсата на недоволство от страна на другите двама кардиолози. Хари Чан и Мартин Шрийв сякаш бяха безразлични към съобщенията му, особено Шрийв, който слушаше разискванията с ленива усмивка. И макар да не казваше нито дума, езикът на тялото му бе твърде красноречив.

— Някои от съществуващите грешки — обобщи Джак, като държеше под око Шрийв — включват погрешна дозировка, неточна честота на приемане, неправилен избор и еднотипна терапия.

След което реши да провокира реакция.

— Какво мислиш за това, Мартин?

Шрийв сви рамене.

— Ти си професорът, ти даваш тон. Щом костюмарите казват да скачаме, по-добре да започваме да загряваме.

Сред по-младите избухна нервен кикот. Отношението на Шрийв беше толкова необичайно, че дори Нат Паркър проточи врат, за да е сигурен чия е репликата.

— Наистина. — Джак нямаше сили да продължава обсъждането. — Хайде да приключваме и може би ще имаме възможност да поговорим пак, след като мине известно време.

Джак си даваше сметка, че сега събитията у дома изтикваха работата му на заден план и изпита тревога, че може би губи необходимата връзка с отделението. В желанието си за някакви отзиви, той дръпна Хари Чан настрана.

— Всичко наред ли е? Някакви проблеми, за които трябва да бъда уведомен?

Дразнещият смях на Чан го накара да съжали, че въобще си е отворил устата.

— Не може да бъде. Всичко върви чудесно. Всъщност, шефе, нещата май никога не са изглеждали толкова добре, повярвай ми.

Джак не можа да реши кое го раздразни повече — стържещият смях и самодоволните усмивки или това, че Чан го нарече „шефе“. Никой до този момент не бе използвал това обръщение и той го ненавиждаше. Беше се погрижил в кардиологията да разберат, че признанието и резултатите до голяма степен идват от съвместните усилия, а не само от личната инициатива.

Върна се в кабинета си и плътно затвори вратата, след като предупреди Хелън да не го безпокои. Седна зад бюрото, качи крака на масата и сбърчил чело се замисли за положението. Хари Чан изглеждаше в страхотно настроение. Това беше успокоително, все пак едва ли имаше нещо, което се спотайваше в мрака. Но какво, по дяволите, ставаше с Мартин Шрийв? За човек, който го бе заплашил, че ще си търси правата по съдебен ред, той бе прекалено пасивен и това никак не му харесваше. После се упрекна, че не е способен да се зарадва на част от положителните промени. „Я по-ведро, нещата се развиват! Не можеш вечно да поглеждаш назад. Хайде, размърдай се, чака те още много работа!“

Десет минути по-късно Джак беше навън по коридорите, наглеждаше пациентите, проверяваше предписания, разговаряше с екипа от спешното. „Ето така трябва да бъде. Лекуваш болни, ръководиш работата в отделението и действаш така, че присъствието ти да бъде осезателно и градивно.“

И Джак започна да се успокоява.

 

 

В четвъртък, 2 септември, двамата с Бет внесоха депозита за новия си дом.

Когато се пътува с кола извън града в северна посока по Шеридан Роуд, щом пътят завие, наоколо вече е Уилмет. Вдясно се открива величествена гледка към езерото Мичиган, а вляво — внушителен храм, построен с дантелена зидария, който изглежда така, все едно е долетял с вълшебно килимче направо от Индия. Тази любопитна постройка е бахайски храм — една от петнайсетте сгради за богослужение в околността. Обгърнал крайбрежието, Уилмет се намира в южния край на разположени едно след друго предградия, образуващи благоденстващия район „Северен бряг“. Повечето имоти около езерото са на стойност един милион долара, а нагоре рядко можеше да се намери нещо за продан под двеста хиляди.

И в най-необузданите си мечти Джак никога не бе допускал, че ще живее в такъв богат и престижен район. Ако го бяха питали, той щеше да отвърне, че това не е в техния стил — нито в неговия, нито в този на Бет. Но да изведе семейството си извън града бе единственият начин да убеди Бет да остане в Чикаго. От мястото вдясно той я наблюдаваше как шофира новия им шевролет към офисите на агенцията за недвижими имоти, очевидно развълнувана от предстоящото местене в толкова престижен квартал. „Всеки ден научавам по нещо ново за тази жена“ — помисли си той.

— Ако ми позволите да изразя мнението си, госпожо Хънт, това е много хубав дом — избоботи Пол Ридж, главният посредник в „Недвижими имоти в предградията“.

Бет и Джак отдръпнаха столовете си от бюрото му. Дани, с типичната неучтива искреност на децата, изрази мнението си, като си запуши ушите и направи кисела гримаса. За щастие Ридж не забеляза жеста, защото беше забил глава в някакви документи и книжа. Бет стрелна сина си с предупредителен поглед и Дани сви рамене с престорена невинност. От другата страна на масата сбръчкани възлести пръсти прелистваха текст с правни положения. Този ден Ридж беше в по-официален костюм, с бяла риза и папийонка. За разлика от него сегашните му клиенти носеха шорти и памучни блузи. Заради жегата Бет бе вдигнала русите си коси. Въздухът отново бе влажен, но температурите бяха поспаднали. Слънчевата светлина се процеждаше през високите облаци.

— Можем да уредим покупката още днес с депозит от сто и шейсет хиляди долара — това е двайсет процента от договорената цена, възлизаща на осемстотин хиляди долара.

Джак започна да пише чек. Асоциирана банка Чикаго бе уредила финансите, след като Джак бе внесъл десет хиляди долара предплата.

— Ще искам баланса — воднистите очи на Ридж се взряха в цифрите, които бе написал в бележника си, — от шестстотин и четиридесет хиляди долара… — той направи пауза, за да остави казаното да стигне до съзнанието на клиентите му — до последния ден на този месец, в случай че придобиете собствеността според уговорката. Трябва да се вземат предвид и обичайните допълнителни разходи — такса право на имущество, такса по прехвърлянето, записване в регистрите и прочие.

Осемстотин хиляди долара! Когато окончателната договорена сума бе изречена, Бет погледна към съпруга си. Сега очите й бяха сериозни и в тях се четеше решителност. Тя бе мечтала за този ден години наред, беше си фантазирала за него в много запуснати и неугледни жилища. И докато се взираше в излющената боя, в избелелите тапети и протърканите килими, тя се беше питала дали някога изобщо щеше да притежава собствен дом. Никога нямаше да забрави едно от жилищата — плесен по тавана, влага, която проникваше през зле уплътнените рамки на прозорците и какво ли не още. По онова време Дани беше още бебе, нямаше и година, и като всяка майка с първо дете Бет непрекъснато се тревожеше за здравето му. „Ще те обявя за основател, ковчежник и единствен член на Дружеството на любителите паникьори“ — дразнеше я тогава Джак. И наистина Бет виждаше опасности там, където не беше логично да съществуват. Тя беше убедена, че ако бебето й пълзи по мръсни подове (въпреки че ги стържеше два пъти дневно), то ще хване глисти. Затова по отношение на семейното жилище нейната дума беше решаваща. В онзи случай тя напусна демонстративно и живя десет дена на хотел, докато Джак се мъчеше да намери някаква по-прилична квартира под наем. Накрая късметът им проработи — наеха малък апартамент недалеч от болницата, където изкараха още шест месеца, докато Джак обогатяваше с още точки и без друго впечатляващата си биография.

Това бе моделът на тяхното съществуване. Вечно в готовност да се преместят, от настоящия преподавателски пост към следващия — Сидни, Лондон, Дъблин, Филаделфия, Ню Йорк. Някои от жилищата бяха по-добри от другите, но всички до едно бяха твърде неподходящи за млада майка с бебе. Когато Дани поотрасна и се превърна в буйно и палаво момче, Бет се бореше да овладява енергията му. Обикновено жилищата на болницата бяха малки и ако изобщо имаха двор, той беше безкрайно неподходящ за игра навън, особено след като беше валяло. Първата от многото футболни топки по онова време мина през един прозорец. Търпението й понякога се изчерпваше и тогава идваше ред на горещите молби за промяна, които обикновено нямаше кой да чуе. Бет скоро осъзна, че нейният съпруг е страстно отдаден единствено на своята работа и изследванията си и че всъщност никога не е разбирал докрай положението й. Сега, най-накрая, тези години на трудности щяха да свършат.

— Сто и шейсет хиляди долара — Джак подаде чека на посредника.

Пол Ридж го огледа и после се обърна към Бет.

— Не е повече, отколкото заслужавате, госпожо Хънт.

Бет му се усмихна в отговор. През седмиците на търсене и жонглиране с финансите, Бет и възрастният посредник се бяха сприятелили. Той беше разбрал за всички места, на които бяха живели и дори беше изслушал подробно описанието на някои от най-западналите болнични квартири.

— Мисля, че и малкият Дани ще се устрои добре тук. В този квартал децата се връщат вкъщи за обяд, стига да искат, и ходят на игрището след училище, без да се притесняват от нищо, защото се чувстват в безопасност.

Той не можеше да знае колко важни бяха тези боботещи думи за малката му публика. Бет хвърли поглед към Дани и с удоволствие отбеляза, че той бе така любезен да си държи ръцете далеч от ушите.

— Повечето хора смятат този район за Камелот — продължи Ридж. Той сякаш се опитваше да омекоти удара от крайната висока цена. — Те не продават, ако решат, че искат да се сдобият с по-голяма къща. Не, господине, те просто се разширяват. Миналата година бяха издадени около хиляда разрешителни за дострояване. Това е съдбата на повечето стари тухлени постройки и къщите с гипсова замазка.

Гръмкият глас стихна, изпълнен с носталгия към живота в онези безвъзвратно отминали дни.

 

 

Докато пътуваха към обекта на своята последна инвестиция, в колата цареше мълчание. Пътьом минаха покрай модерната постройка от тухла и стомана, която се канеха да разгледат точно преди да забележат „Джолиет“. Цената й беше шестстотин хиляди долара и къщата беше годна за незабавно нанасяне. Джак плъзна поглед по лъскавата й фасада, като за пореден път се запита дали не бяха сбъркали с извършената току-що покупка. Улиците наоколо бяха безлюдни, ако не се смятаха няколкото деца, които се преследваха на велосипеди, и някакъв човек, целият в сапунена пяна, който се опитваше да си измие колата.

— Добре дошли.

Бет не отговори, вперила поглед в пътя пред себе си. Джак почувства известно напрежение.

— Всичко наред ли е?

Бет беше спряла, за да завие надясно, мигачът просветваше, а тя бе присвила очи, докато се взираше в страничното огледало.

— Да, да.

Колата сви зад ъгъла и пое покрай ред къщи от червени тухли. Отпред Джак мярна надписа „Продава се“ в тяхната нова градина. Погледна жена си и видя, че бе прехапала устни. Той сложи успокоително ръка на рамото й и го стисна лекичко. Когато намали и спря пред „Джолиет“, Бет се усмихна напрегнато. Накрая думите рукнаха.

— Хънт, аз никога не съм имала толкова пари. Няма да прекараш остатъка от живота си в съжаление за тази стъпка, нали?

Джак размаха нервно ръце.

— Няма връщане назад, Бет. Тук сме, за да останем. Забрави за парите, хайде да си живеем живота!

Замлъкнал на задната седалка, Дани внезапно се приведе към тях.

— Когато вие двамата решите, че сте свършили, искам да си погледна стаята — каза тихо той.

Прекараха два часа, обикаляйки из старата къща. Стъпките им отекваха в тишината. Бет носеше рулетка и отдели специално внимание на детската — мереше и доуточняваше, като записваше всяка подробност в един бележник. Докато жена му беше заета, Джак хвърли бърз поглед на корицата. Отгоре с маркер беше написано „Джолиет“, а вътре Бет нахвърляше собствените си наблюдения и решения. Когато се боядисва горе, старите завеси да се смъкнат и да се запазят. Килимът да се изхвърли. Дърводелец да ремонтира стълбите, за да се изключи всякакъв риск. Голямата спалня да се пребоядиса. Да се сменят крановете в банята. На другата страница имаше още.

Дани изчезна в своята тайна обител на тавана и подскоците му горе трополяха по дървения под. Джак и Бет останаха долу в детската. Бет се облегна на рамото на мъжа си с подозрително влажни очи.

— Може би горе трябва да сложим мокет, за да изолираме шума — отбеляза Джак.

— Сигурно. Продължавам да мисля, че е по-добре да започнем с ремонта от първия етаж и постепенно да продължим нагоре. Стая по стая, всичко да се прави внимателно, без да се бърза. — Тя се изпъна на пръсти и целуна Джак по бузата. — В края на краищата имаме цял живот да я оправим както ни се иска.

Отвън съпрузите отново се хванаха за ръце и се възхитиха заедно на силуета на къщата. Високите тесни покриви се открояваха на фона на яркото слънце, а червените тухлени стени създаваха особен уют и атмосфера.

— Прекрасна е — прошепна Бет. — Мечтала съм си за такава години наред. — Тя прегърна съпруга си през кръста и го стисна леко. — Какво мислиш, Хънт? Щастлив ли си най-накрая?

Джак смъкна слънчевите си очила и се взря в ипотеката си.

— Не си спомням някъде да съм виждал по-хубав имот — заяви той накрая.

Радостни викове привлякоха вниманието им. Дани вече беше от другата страна на улицата. Беше си намерил изоставена футболна топка и сега я гонеше покрай канавката.

— От спестяванията ни останаха към шест хиляди — каза Джак, преди да потеглят отново. — Купих шевролета с онова, което бях добавял от новата заплата.

Бет обмисли казаното за десетина секунди и отсече твърдо:

— Напълно достатъчно, за да започнем ремонта веднага.

Само виковете на Дани отвън предотвратиха следващия спор. И на два пъти отлаганата среща с адвокатите от „Уайнбърг и сътрудници“.

 

 

Лекарите мразят адвокатите. И понеже юристите са наясно с отношението на медицинското съсловие към тях, им отговарят със същото. „Уайнбърг и сътрудници“ имаха офиси в един голям търговски център почти в центъра на предградието. В чакалнята им, оборудвана с климатик, висеше сложена в рамка изрезка от местния справочник „Жълти страници“. Наред с очевидно поразкрасена снимка на Хърб Уайнбърг (както ги показват по телевизията) вървеше следният текст: „Лични щети и недвижими имоти. Безпроблемно уреждане на ипотеки. Удостоверяване право на имущество, огледи, консултации при сключване на договор за покупко-продажба, уреждане на застраховки срещу непредвиден риск“. Отдолу, точно под частта за личните щети се мъдреше твърдението: „Това е фирма, която предлага реална помощ на ощетените“. Което по никакъв начин не облекчи неприятното чувство на Джак, което го обхвана веднага щом стъпи на вражеската територия. Въпреки изражението на Бет, което граничеше с отчаяние, и едва сдържания кикот на Дани, той продължи да чете. „Печалба за повече от трийсет години, никаква такса, преди да сте успели, пътни злополуки… увреждания при падане… насилствена смърт… ухапвания от куче.“

Накрая Джак стигна до фразата, която за малко не го извади от равновесие: „щети при лечение в болница“.

Няма по-голяма стръв за безразсъдния гняв на доктора от адвокати, които се опитват да подстрекават и печелят от процеси, заведени от жертви на злополуки. Джак продължи да чете обявата и научи, че „Уайнбърг и сътрудници“ са осигурили „много жилища на стойност един милион долара“. Това само подхрани най-лошите му предразсъдъци.

Офисите бяха ярко осветени и модерни, със секретарка на средна възраст с фризирана синкава коса, която блъскаше неистово по клавиатурата и представляваше единствената преграда между чакащите и великия адвокат. Докато наблюдаваше доста ниската активност, Джак заключи, че съдружниците на Уайнбърг фигурират само на книга.

— Как сте, приятели? Заповядайте, влизайте.

Хърб Уайнбърг беше доволен на вид дребен и набит човечец. Беше се нацедил в прекалено тесен костюм, който почти пищеше от болка. Носеше очила, които непрестанно се смъкваха на топчестия му нос и той трябваше да ги бута често-често на мястото им. Рунтави вежди, които помръдваха, докато говореше, и бузи, изпъстрени с морави жилчици. Малки пълни ръце, с които потропваше по ръба на писалището си с орехов фурнир и акцент, който предполагаше, че все още не е превъзмогнал напълно провинциалната си същност. Наличностите върху бюрото му се изчерпваха с един светещ монитор, две писалки и бележник.

Здрависаха се. Хърб разроши приятелски косите на Дани. Момчето му се усмихна в отговор и после хвърли поглед към баща си, за да види дали така е добре. Гримасата на Джак подсказа, че се чувства предаден.

— Местите се в нашия район? — Адвокатът се приведе напред в кожения си стол.

Бет отговори.

— Да. Платихме си депозита за един имот на „Шимна“.

Хърб беше впечатлен.

— „Шимна“. На тази улица има доста баровци. — Той се обърна към Джак. — „Картър“ трябва да ви плаща доста добри пари, докторе. — Усмивката му увисна несподелена. — Значи искате аз да оформя правната документация?

Колкото и сърдито да гледаше, Джак трябваше да признае, че в поведението на Хърб Уайнбърг нямаше и най-малък признак за неприязън към лекарското съсловие. Последва кратко обсъждане на онова, което им беше необходимо. През цялото време обясняваше Бет, а Джак кимаше само когато Хърб го поглеждаше, вероятно за да го включи в разговора. Петнайсет минути по-късно бяха уточнили таксите, сроковете и първоначалното получаване на документите.

— Осми октомври. — Хърб погледна календара си. — Влизате във владение по обяд, така че всичко трябва да е напълно готово рано сутринта. Не ми се ще да ви видя как висите на прага целия уикенд.

Бет се засмя напрегнато, Дани се изкиска, а Джак са навъси още повече. Но към края на разговора вече му беше трудно да поддържа тази поза. Хърб не беше човекоядец. Беше отлично запознат с района и даде полезни съвети на Бет за училища и магазини и предложи да проверят как стоят нещата в един юношески отбор по футбол. Дори предложи на Джак да членува в местния голф клуб.

— Мога да поговоря с някои хора и да ви преместят по-напред в списъка на чакащите.

— Не играя голф — отвърна доста рязко Джак.

Хърб го погледна така, все едно Джак падаше от луната.

— Че кой доктор не играе голф? Аз мислех, че учат началните удари още в университета.

Добродушният му хумор взе връх и в края на срещата им Джак вече не се мусеше и дори се засмя на една-две шеги на адвоката. И когато шофираше срещу най-натовареното движение обратно към Западен Деминг, вече се бе отпуснал достатъчно, за да почерпи семейството вечеря в един местен изискан ресторант. Толкова не му се вярваше, че притесненията му бяха останали зад гърба, че почти му се прииска да се ощипе. Най-накрая се бяха сдобили с къща, той си имаше престижна работа и беше инициатор на реорганизацията в отделение, което скоро щеше да отговаря на световните стандарти. Време беше да престане да се притеснява и да започне да живее.

— Не пускате деца? — изръмжа той на салонния управител. — Ние празнуваме, така че точно това дете ще го пуснете.

Дори и Бет, която бе вечният миротворец, този път не отстъпи.

— Защо просто не ни дадете онази маса, ей там до прозореца? Встрани е и никой няма да ни види.

Чарът й се оказа решаващ. Както и слабостта на сервитьора към блондинки с кафяви очи, дълги загорели крака и сочен бюст.