Пол Карсън
Корпорацията (1)

1

Когато убиецът влезе в сградата, д-р Джак Хънт точно нахвърляше молбата си за напускане.

Ламинирана карта с името уведомяваше, че това е д-р Е. Беренски от инвазивната кардиология на болница „Картър“, Чикаго. Беше прикрепена накриво върху горното джобче на замърсената й бяла престилка, фалшивата самоличност и облеклото бяха осигурени от външен човек. Истинското име на мнимата лекарка бе Кейт Ханзек, трийсет и две годишна, наемен убиец, прелетяла тук от Денвър, за да дебне и убие своята жертва. Беше изчакала, докато една линейка с пронизително скърцане на спирачките закова на паркинга на спешното отделение, после проследи трескавата гонитба, в която нечие осакатено, потънало в кръв тяло бе внесено вътре на носилка. Със стетоскоп на врата и тъмносиня болнична униформа под бялата престилка, тя изглеждаше като типичен лекар от спешно отделение.

— Направете път… отдръпнете се, по дяволите! — крещеше един от фелдшерите. — Кръвта на момчето изтича…

Никой не забеляза Ханзек. Нямаше и кой, тъй като вниманието на всички бе насочено към момчето, измъкнато изпод колелата на някаква открадната кола, катастрофирала близо до един от запуснатите бедняшки квартали на града.

— В шок е. Не можахме да му сложим дори интравенозен катетър — извика друг.

Солидните дървени врати на травматологията се отвориха рязко и групата се втурна вътре.

— Гърдите му са премазани.

Пое ги хирургически екип, който незабавно пристъпи към действие. Придърпаха стойка с интравенозни катетри, дренажи и кислородни маски.

— Сложете му литър кристалоид^[1] стационарно, ще ни трябват проби за кръвна група и съвместимост.

Трескави команди изпълваха въздуха, докато лекарите се бореха да стабилизират осакатеното тяло.

В болница „Картър“ се помещаваше главното отделение по детска травматология в града. Разположена в един ъглов сектор на Западен Харисън, сред скупчени наоколо медицински заведения от най-висок ранг, тази институция се гордееше със своята положителна статистика. Но като всяка голяма организация тя се характеризираше с непрестанно текучество на персонала. Непознати лица се появяваха и изчезваха почти толкова често, колкото линейките, докарващи пострадали от западната и южната част на града и предградията, така че Кейт Ханзек скоро се сля с несекващия болничен поток.

 

 

На деветия етаж, където се намираше кардиологичното отделение, Джак Хънт се мъчеше да намери точните думи.

„Драги професор Люинс, с известна неохота изразявам несъгласието си с определени практики в кардиологичното отделение на болница «Картър».“

Листът бе смачкан на топка и изхвърлен.

„Първо на първо — каза си Джак, — този човек изобщо не ми е драг, и освен това, мисля, че въобще не му пука какво става тук.“

Облегна се назад и въздъхна, след което се пресегна и взе нов лист. Впери поглед в снимката на бюрото си, от която го гледаха засмени млада жена и осемгодишно момче. „Правя го за вас, приятели, да знаете. Ако трябва да напусна, ще е за последно, обещавам.“

И подхвана за пореден път.

„Професор Люинс, с известно съжаление трябва да ви уведомя, че…“

Ханзек достигна асансьорите на партера и се промъкна заедно с един възрастен мъж на инвалидна количка, бутана от санитар. Санитарят я изгледа за миг.

— Кой етаж?

Тя не се поколеба.

— Деветият. Кардиологичното.

Пожълтял от никотин пръст натисна бутоните с цифрите шест и девет и две лампички светнаха.

Тя докосна пистолета, скрит в един вътрешен джоб, и съприкосновението с метала през тънкия плат й вдъхна някаква увереност. Беше си избрала „Хеклър енд Кох Р7“, деветмилиметров, с четириинчова цев и никелов накрайник. Беше скъпо оръжие, някъде към хиляда долара на легалния пазар и не от онези, които се използваха в повечето улични престъпления. До този момент й беше вършило добра работа. Ханзек премести лакът, за да прикрие издутината.

Приведе леко глава, опряла чело в отворена длан, и остана в това положение, докато вратите се отвориха на шестия етаж. Даже помогна да избутат инвалидния стол навън и подпъхна крайчеца на халата под крака на стареца.

— Благодаря, докторе — смотолеви той, преди вратите да се затворят.

— Няма нищо — отвърна тя с лека усмивка. За всеки случай натисна копчето отново и усети приятното притегляне, докато асансьорът поемаше нагоре. Ако не се смяташе миризмата на болничен дезинфектант, която дразнеше ноздрите й, всичко вървеше по план. Тя си погледна часовника — точно 13:15. Съвсем навреме, без издънки, без случайни проверки на охраната. Нямаше нужда да прибягва до вариант две. Възприетата стратегия засега действаше безупречно.

„Откакто постъпих тук, съм потиснат и разочарован от апатията в изследователския отдел, от безличните медицински стандарти и липсата на водачество. Очаквах повече от една болница с толкова висока репутация на национално равнище.“

Джак Хънт спря за момент и писецът му замръзна над листа. Търсеше нужните думи, за да изтъкне недоволството и яда си. Още една пропиляна година и може би поредната смяна на работното място на хоризонта.

Трийсет и три годишен, Джак бе посветил своя професионален живот на изследвания върху сърдечните заболявания. Беше работил в първокласни медицински центрове по целия свят — Сидни, Лондон, Дъблин, Филаделфия и точно преди да се премести тук, в Чикаго — Ню Йорк. Във всяко от тези здравни заведения бе добил допълнителни квалификации и бе отразил постиженията си в ценни научни разработки. Пет пъти му бяха отправяли примамливи предложения за работа, които той бе отказал, тъй като изследователската програма му се струваше недостатъчно предизвикателна. Даваше си сметка и за високите постове, с които се беше разминал. Не беше групов играч и малко се интересуваше от финансовите преимущества на една доходна частна кардиологична практика. Беше академичен тип, с афинитет към научните изследвания и нищо не можеше да се сравни с щастието, което изпитваше, когато разсъждаваше над загадките на медицинската наука. Наивен, ето как го бе описал един директор на болница. А вечната му неудовлетвореност му струваше скъпо. В сравнение с други професионалисти на неговата възраст, той беше направо бедняк с по-малко от 16 000 долара в спестявания и една кола — петгодишно волво комби — според километража навъртяла над осемдесет хиляди километра. Останалата му собственост можеше да се побере в шест куфара.

Кардиологичното отделение в чикагската болница „Картър“ бе едно от най-добрите в света. И предполагаше отлични перспективи. Но за съжаление болницата даде на Джак твърде малко. Бесен, той чувстваше, че няма друг начин, освен за пореден път да започне да се оглежда за подходящо място. Освен това вече изпитваше неистова потребност да се установи някъде и да помисли за семейството си. На съпругата му Бет й бе дошло до гуша от тяхното чергарско съществуване, от това местене от болница на болница и от една страна в друга. Тя искаше още едно дете и най-накрая жилище, което можеше да нарече свой дом. И се притесняваше от бедността на семейството, тъй като нейният съпруг никога не се задържаше достатъчно дълго на един пост, за да достигне до някаква прилична заплата.

Докато Дейвид, синът й, желаеше просто да си има любим местен отбор.

 

 

— Това е мишената.

По-рано същата сутрин в стая 2852 в хотел „Хаят“ една черно-бяла снимка 15 на 20 см се плъзна по малка масичка с дъбов фурнир. Стаята беше с изглед към прилежащ административен район, а зад него — към близо триста метра отрязък от река Чикаго. Под лъчите на ранното слънце екскурзиантски лодки си съперничеха с туристически кораби, предлагайки изглед към небостъргачите в центъра.

Беше 9:58 и навън в лятната утрин вече беше горещо и влажно. Вътре Кейт Ханзек беше облечена в рязани дънки и черна тениска, в контраст с проснатата върху леглото тъмносиня болнична униформа с емблемата на болница „Картър“. Мърлявата престилка с фалшивата карта за самоличност висеше в гардероб с плъзгаща се врата. В десния й джоб се намираше стетоскопа, а левият бе издут от няколко химикалки, омачкана хартия и бележник с подгънати краища — всички това захванато с ластик. Обичайните дреболии, носени от повечето лекари. До бялата престилка имаше дълъг лек шлифер, предназначен да скрива болничното облекло, когато излезе от хотела. На един рафт бе оставена пепеляво-кафеникава перука. Зареденият „Хеклър енд Кох“ лежеше прилежно в калъфа си на леглото.

— Той е от старшия персонал на кардиологичното отделение.

Координаторът й беше дал подробности според инструкциите си. Основни факти, нищо повече. Самият той беше нисък и набит кореец с характерен за Източното крайбрежие акцент. Беше облечен спретнато, но без да бие на очи — в тъмносини панталони и тениска под бяло ленено сако. Носеше плътно прилепнали очила дори в стаята.

Ханзек седеше невъзмутимо на бюрото до прозореца и пушеше „Марлборо“. Беше вперила поглед в снимката, а зад гърба й климатикът шумно се бореше с жегата.

„Хубаво лице — помисли си тя, — дори красиво. И гъсти тъмни коси.“

Взря се в очите му. Уверени, сигурни. Жалко, че трябваше да си отиде, изглеждаше доста привлекателен.

— Казва се д-р Джак Хънт.

Кореецът бързаше да си тръгне. Също като убийците, които наемаше, той знаеше твърде малко за мишените, а и въобще не го беше грижа. Беше толкова ниско в йерархията, че дори не беше наясно кой всъщност прави поръчката и кой плаща за удара.

— Трийсет и три годишен — продължи той. — Ирландец, висок около 1.80. Някъде към осемдесет и пет кила. Така че ти предлагам да нямаш никакъв физически контакт.

Убиецът кимна. Тя беше 1.67 и с редовни тренировки се поддържаше слаба и в добра форма.

— Стреляй бързо и точно — веднъж в главата, веднъж в гърдите и изчезвай. Ако стигнеш кардиологичното навреме, мястото ще е спокойно.

Кореецът погледна за някаква реакция, но такава не последва.

— Няма да е трудно — допълни той.

Ханзек се усмихна леко. Няма да е трудно, значи, а? Какво му разбира главата на тоя жълтур, мамка му, кое е трудно и кое не! Тя попи потта от челото си с носна кърпичка. Климатикът бе загубил битката окончателно и в стаята ставаше непоносимо горещо.

— Колата ще бъде паркирана на по-долното ниво на гаража в сутерена. Час по-късно ще се намира в някое гробище за стари коли, изгоряла до тенекия. — Координаторът почти свърши. — Ще кажа на шофьора, че ще се срещнеш с него във фоайето в 12:00. Когато всичко свърши, ще има друг човек в черен форд „Тъндърбърд“, който ще те закара до „О’Хеър“.

 

 

Асансьорът спря рязко на деветия етаж на болница „Картър“. Внимателно подготвеното разписание на Кейт Ханзек внезапно се обърка в момента, в който тя се озова в коридора и чу пронизителния звън, отекващ в пространството наоколо. Неговият рязък и необичаен тон я стресна и почти оглуши. И със сигурност я обърка. Ханзек погледна надясно и видя гърбовете на трима лекари в бели престилки, които тичаха към една отворена врата някъде по средата на коридора.

Един цветнокож фелдшер я дръпна за ръкава, подканвайки я да побърза напред.

— Давайте! Пищи близо две минути!

Ханзек не знаеше това, но аларменият звънец в кардиологичното нямаше да замлъкне, докато при пациента в критично състояние не се събереше пълен спешен екип. Докато звучеше, целият медицински персонал, който не беше зает с някакви особено важни дейности, трябваше да изостави всичко и да се втурне към задействалата алармата част. Но Ханзек нямаше никаква представа къде точно се намира интензивното. Нямаше понятие и от възстановяване на сърдечната дейност. За човек, запознат по-скоро със спирането на сърца чрез добре насочен куршум, това бе чужда територия.

— Движете се, за бога! — Една млада медицинска сестра със зелена униформа и шапка я бутна, за да мине покрай нея, устремена към доктора в бяла престилка, очевидно замръзнал там. Щом стигна при отворената врата, тя погледна назад. И Ханзек забеляза как объркването на сестрата премина в недоумение.

Алармата продължаваше да звучи оглушително. Ханзек свърна вляво според отработеното разписание, но бе връхлетяна от други двама. Тя изостави предварителния план и пое по първия коридор вдясно, като с бърза крачка се отдалечаваше от мястото на действието. Гласове някъде отпред я накараха да завие отново, този път през ярко осветено помещение с офиси без преградни стени, в дъното на което се виждаха персонални компютри. Служители от администрацията се движеха припряно с бумаги в ръце. Ханзек не можеше да не забележи уплахата, изписана на лицата им. Аларменият звънец продължаваше да звучи. Тя се разбърза. И взе да се поти.

— Мога ли да помогна? — попита някой, но тя махна с ръка, без да спира, и сви в друга посока. Трескаво се опитваше да си спомни плана на етажа, а сърцето и мозъкът й бяха превключили на бързи обороти.

Вляво от нея — умивалня извън строя. С треперещи ръце и сърце, което биеше до пръсване, тя натисна дръжката. Вратата се отвори, тя влезе бързешком и заключи зад гърба си, след което притисна потно чело в хладната, облицованата с плочки стена. Мамка му! Две мисли изпълваха съзнанието й. Едната — че с нея е свършено. Втората — че ако не намери Джак Хънт, ще си го отнесе шофьорът, задето я беше накиснал така яко! Успя с усилие да овладее треперещите си ръце и няколко пъти си пое въздух — бавно и дълбоко, за да спре неистовото пулсиране.

Взря се в часовника си — 13:19. Времето й изтичаше.

„Освен това, професор Люинс, сериозно съм обезпокоен от факта, че двама от старши служителите в това отделение са повече ангажирани с мисълта за бейзбол или за състоянието на собствените си инвестиции.“

„Това би трябвало да му говори достатъчно — помисли си Джак. — Би трябвало да му е съвсем ясно кого имам предвид. Той е професорът, най-главният. Той би трябвало да движи напред своето отделение, а не да си седи на задника по цял ден.“

„Те проявяват доста оскъден ентусиазъм по отношение на изследването на причините и лечението на сърдечните заболявания, а обвързаността им с фармацевтичната промишленост изглежда неразумна и в перспектива компрометираща.“

След Сам Люинс — професорът по кардиология — освен Джак, имаше още трима висококвалифицирани служители. Ирландецът не се постара да скрие недоволството си от професионалните изяви на двамата с най-дълъг стаж в болницата.

Постепенно пронизителният звън на алармата достигна до съзнанието му.

Кардиологията заемаше по-голямата част от деветия етаж и до нея се стигаше с два асансьора, единият от които само за носилки. Беше разделена на четири отделни, но свързани зони на управление. По-голямата част от отделението — клиничното подразделение — се намираше в източното крило и се занимаваше изключително и само с лечение. Тук бяха болничните стаи с пациентите, интензивното, хирургията и рентгенологията. В южното крило се намираха нискобюджетните и ощетени откъм персонал и използване изследователски лаборатории. Западното крило бе запазено за администрацията, а северното — за кабинетите на професора и преките му подчинени.

Джак Хънт, наполовина станал от стола, се чудеше дали да откликне на звучащия сигнал за тревога. Обикновено в източното крило, в самото терапевтично отделение, имаше достатъчно персонал за спешните случаи и за да може пълен екип да се озове при пациента, бяха необходими не повече от три-четири минути. Но този път натрапчивото пиукане звучеше сякаш от часове. Когато внезапно спря, Джак си отдъхна и се върна към молбата си за напускане.

 

 

Кейт Ханзек знаеше, че се е отклонила. В хотел „Хаят“ скицата бе нарисувана съвсем точно, отделните зони бяха отбелязани с различни цветове и номера, а всяка стъпка прецизно изчислена като време. Слизаш от асансьора. Поемаш наляво, свиваш по третия коридор вдясно и после веднага отново вляво. Вървиш петнайсетина метра, после отново свиваш вдясно. Вече се намираш в зоната с кабинетите на висшия персонал. Стая 126 е десетата вляво. Вратата ще бъде отключена, дори открехната. Мишената ти ще бъде там и ще диктува отчети до 13:30. Рядко се задържа след това време. И минута да закъснееш, може да си е тръгнал. Отваряш вратата и започваш да стреляш.

Бе прозвучало тъй просто в относителния покой на хотелската стая. Но сега положението бе съвсем различно. Тя беше ядосана, беше се загубила и в момента се намираше в някаква повредена умивалня. Главата й все още се въртеше, ушите й пищяха. И на всичкото отгоре вече беше 13:27. Едната половина от мозъка й я предупреждаваше да зареже всичко и да се маха. Но залогът бе твърде голям — двеста хиляди долара при успешно изпълнение. Реши да довърши започнатото.

„Когато бях назначен в кардиологичното отделение на болница «Картър», ми бяха заявени известни гаранции за изследователските ангажименти на отделението. Вие лично бяхте запознат с моите публикации относно връзката между прекарани инфекции в детска възраст и наличие на болно сърце у възрастните.“

Джак отново започна да се изнервя от некоректността на своите работодатели. Погледна часовника си. Беше 13:29. След малко трябваше да тръгва.

 

 

Ханзек вече беше сигурна, че се намира в точния коридор. Най-накрая си беше събрала мислите, беше се измъкнала от умивалнята и бе поела бързо наляво. Възвърна уверената си походка и вече не изглеждаше чужда на заобикалящата я обстановка.

„Секторът с кабинетите на висшия медицински персонал е боядисан в същия цвят — небесносини стени и бели тавани.“ Кореецът бе подчертал това по време на краткия инструктаж. Бърз поглед потвърди описанието. „Всички врати са боядисани в тъмносиньо. Всяка врата си има номер, който се вижда съвсем ясно.“

Само че този път беше сбъркал и кошмарът на Ханзек я връхлетя с нова сила. Вратите в този сектор бяха еднакви, но не тъмносини. Тук очевидно бяха съвсем нови и небоядисани, със запазен естествен цвят на буково дърво. И още по-зле — нито една от тях не беше с номер.

„Не смятам, че бих могъл да продължа да работя в това отделение, ако не бъде постигнато споразумение за радикални промени в неговата дейност.“

Джак бързаше да довърши и да се върне при пациентите си. Освен това искаше да разбере какво става в интензивното.

Беше 13:32. Време за последно изречение.

 

 

Ханзек прецени, че няма други възможности, освен да проверява стая по стая. Чувстваше се неуверена, принудена да подходи към мишената по начин, различен от планирания, а и тази аларма продължаваше да пищи в главата й. Беше смутена, но реши да действа. Почти съм там. Ще го довърша, по един или по друг начин. Очите й шареха напрегнато. Поне наоколо няма никой, освен мен. Онова копеле с дръпнати очички в „Хаят“ все пак нещо е познало.

Тя отваряше вратите една след друга, много предпазливо, за да не събуди подозрение у някого. Нищо. Цялото отделение изглеждаше пусто. Стисна здраво своя „Хеклър енд Кох“, а сърцето й отново заблъска в гърдите. За първи път в кариерата си на наемен убиец допускаше да изпадне в такова тъпо положение. Всички останали удари бяха минавали без усложнения. План къде точно да удари, разпознаване на мишената, изстрел. А не тази игра на криеница, в която се бе включила против волята си.

Часът беше 13:35.

„Може би ще бъда принуден да си потърся нова работа и да напусна болница «Картър».“

Джак Картър чу отвън отваряне и затваряне на врати и нечии забързани стъпки, които все повече приближаваха.

 

 

Ханзек беше изминала половината коридор. Беше обезпокоила една млада жена, потънала в размисъл над някакви книги. „Простете, сбърках стаята.“ Дори бе успяла насила да пусне една усмивка, преди да затвори вратата. Усети, че пистолетът се хлъзга в ръката й, и спря, за да избърше запотената си длан, преди да го стисне отново. Върна се бързешком в началото на коридора и започна да брои, след което отиде до десетата врата вляво и спря пред нея. Отвътре се чу шумолене. Много внимателно тя натисна дръжката.

Беше 13:38.

„С уважение.“

Джак се разписа със замах в края на страницата. Приведе се напред и взе снимката на жена си и детето си, която стоеше на бюрото. „Съжалявам, приятели, но може пак да поемем на път. И си представям какъв дяволски скандал ще се заформи у дома.“

 

 

Убиецът открехна вратата и притаи дъх в очакване. Пръстът, сложен на спусъка, леко се сви, когато тя видя една глава с гарвановочерни коси и усети, че някой седи на бюрото с лице към прозореца. Човекът понечи да се обърне и за първи път Кейт Ханзек измърмори някакво извинение. После започна да стреля.

Електронният часовник на стената на кабинета прещрака и показа 13:39.