Пол Карсън
Корпорацията (6)

6

„Клонис“ е един от евтините хотели в Чикаго. Осеметажен, той се намира на ъгъл, на по-малко от километър от мястото, където скоростна магистрала „Кенеди“ се слива с „Ню Орлиънс“. По принцип е запуснато, безлико място, където за по една нощ отсядат търговци и туристи с ограничени средства. В сутерена има оскъдно осветен бар със сепарета покрай стените и достатъчно телевизори, за да могат клиентите, където и да са седнали, да гледат всякакви игри с топка, които се излъчват, футбол, хокей на лед, баскетбол, бейзбол. Извън състезателния сезон барманите записват мачове по австралийско ръгби и ги въртят непрестанно. Дори и редовните клиенти рядко забелязват разликата, тъй като във всички тях огромни мускулести мъже се правят на кайма, докато гонят топката. Барът в сутерена е за сериозни пиячи, за тези, които предпочитат мрака и анонимността пред яркото слънце или разходката в парка. Любителите на бира и бърбън обикновено полагат неистови усилия да си спомнят онова, което ги е довело тук преди доста време — да търсят забрава. Дори и сервитьорките, разнасящи питиета, изглеждат изхабени и грохнали, почти толкова неутешими, колкото и пиячите, които се мъчат да обслужват с такова старание.

Кардиологът от „Картър“ Мартин Шрийв бе редовен посетител на „Клонис“. След работа, а понякога и преди това, почти винаги в събота и неделя. Бракът му беше изчерпан, децата му бяха пораснали и отдавна заминали в други щати. Жена му прекарваше повечето си време във Флорида при своята сестра вдовица. Шрийв беше алкохолик. Той го знаеше и въобще не го беше грижа — беше твърде затънал, за да се вълнува от този факт. Беше направил нужните изчисления и планираше да се пенсионира в рамките на следващите две години. Смяташе, че може да изкара останалата част от своя замъглен в алкохолни пари живот между апартамента си близо до Сити Хол, „Клонис“ и „Ригли Фийлд“ — теренът на „Вълчетата“. Шрийв беше страхотен почитател на бейзбола. Той не се интересуваше дали отборът му печели, или губи, просто се потапяше в атмосферата на игрището. Тракането на минаващия наблизо влак, разположените плътно едно до друго места, зрителите, накацали по околните покриви, закачките по трибуните. Това бе всичко, което искаше от живота. Но той имаше да изтърпи още две години в кардиологичното, преди да постигне целта си. Покойният професор Сам Люинс му беше неволен съюзник. Обладан от безразличие и апатия, на него му беше все едно, та ако ще кардиологичното отделение в „Картър“ да се залееше с пиячка. Но сега, с Джак Хънт на шефското място, подгизналото от алкохол бъдеще на Шрийв ставаше доста неясно.

Въпросната неделя Шрийв беше сам в „Клонис“ и се беше натикал в едно малко сепаре в дъното. Беше по обяд, а навън градът кипеше от живот, слънце и туристи. В мрака на сутерена имаше само шепа пияници, стиснали димящи цигари с треперещи пръсти. Един или двама си мърмореха нещо под нос. Шрийв беше оставил на масата пред себе си неделното издание на „Чикаго Трибюн“, като преди това беше откъснал една двойна страница и я беше сложил настрана, за да й отдели по-специално внимание. Погледна заглавието — „Новият кардио-шеф на Картър“ — после препрочете цялата статия, като се мъчеше да не поглежда снимката на усмихнатия и видимо доволен Джак Хънт, както и подзаглавието „Неудържимият професор“.

— Не чети повече, че само ще ти се качи кръвното.

Шрийв не вдигна глава, когато Хари Чан се вмъкна в сепарето. Чан хвърли поглед към бара, махна на една минаваща наблизо сервитьорка и после се изсмя по своя характерен начин, който беше в състояние да вбеси всеки.

— И как изобщо виждаш тук каквото и да било? Това си е една съвсем тъмна дупка, човече!

Шрийв се огледа и после сви рамене с безразличие.

— Нали успявам, другото е без значение. — Той бутна вестника към новодошлия. — Прочете ли това?

Чан го огледа внимателно.

— Мартин, някой ден ще трябва да се избръснеш и да си сложиш някакви прилични и чисти дрехи.

Шрийв бе с дълга, твърде голяма за него памучна фланела, която висеше свободно върху също толкова грамадно долнище на анцуг. Двойната му брадичка беше покрита с четина. Той не обърна внимание на коментара и изръмжа:

— Видя ли това?

Чан повдигна ъгълчето на страницата с такава погнуса, все едно бе изцапана с кучешки екскременти.

— Да, прочетох я.

Шрийв присви очи в мрака.

— И какво?

Чан се облегна назад и не каза нищо. Шрийв чакаше нетърпеливо.

— И какво де, какво разбра от цялата работа, мамка му?

Другият вдигна ръце, за да успокои Шрийв. Когато заговори, гласът му прозвуча почти тържествено. Говореше бавно, сякаш обмисляше всяка дума.

— Трябва да стъпваме много внимателно. Ако му позволим, Хънт ще ни създаде куп неприятности. — Шрийв понечи да го прекъсне, но Чан не го остави. — Ако му позволим, Мартин, само ако му позволим. Според мен Стив Даунс си мисли, че Хънт ще бъде лесна победа, маджун, който може да мачка както си поиска. — Той въртеше в ръце една подложка за бира. — Още не знаем какви промени подготвя, нямаме представа дали изобщо могат да се осъществят. Защо просто не изчакаме? Да видим как ще тръгне. Ако започне много да се престарава, може изведнъж да увисне. Той не е групов играч, но все пак се нуждае от нас, не може да ръководи това отделение без нашето съдействие.

Шрийв махна на една сервитьорка и си поръча нова бира. Когато момичето се отдалечи достатъчно, той изръмжа към Чан:

— Не мога да чакам още две шибани години. Не бих могъл да се примиря с това ирландско копеле за толкова време. Убеден съм, че някой трябва да си иде — или аз, или той. Друг начин няма.

Хари Чан извъртя разтворения вестник към себе си и прегледа набързо текста.

— Както се заформят нещата, Мартин — каза той след три абзаца, — май не бих заложил на теб.

Статията в „Трибюн“ беше на цели две страници, само с малко място за реклами. Имаше кратка история на кардиологичното отделение с акцент върху славните му дни и после анализ на по-скорошния му упадък. Авторът беше цитирал много неофициални мнения за ниските стандарти по висините. Освен това имаше и отговорни изявления от шефовете на другите отделения, които приемаха с радост промяната на ръководството. Нещастният Сам Люинс беше описан като злодеят в цялата история, а скандалното му убийство и последвалите разкрития само засилваха черните краски, в които бе обрисуван.

„Как е възможно толкова време едно такова важно отделение да тъне в посредственост?“ — размишляваше журналистът. После предлагаше собствени обяснения — борба за власт, личностни сблъсъци, липса на водеща фигура и т.н. Без да споменава имена, той повтаряше слуховете, които се носеха из болницата за старшите лекари в отделението. А коментарите не бяха особено ласкави. Хари Чан трябваше да стисне зъби, докато ги преглеждаше набързо. Не можеше да понесе да се види тъй ясно зад тънкия камуфлаж. По-голямата част от персонала веднага щяха да се досетят за кого намеква „Трибюн“, служейки си с доста нелицеприятни определения.

Интервюто с Джак Хънт заемаше половин страница. Проследяваше професионалното му развитие и освен това имаше приложен списък на научните му публикации. Куп тъпи изказвания, включително и едно на административния директор Стив Даунс: „Отличен кандидат, който вече работеше в кардиологичното отделение, а сега има интересни планове за възраждане му и за възстановяването му на достойното за него челно място в кардиологията на Средния Запад“. Изявлението на Даунс беше съпроводено с негова снимка от времето, когато е бил поне с десет години по-млад и с десет кила по-слаб. Имаше и снимка на Хънт. Както обикновено той се взираше право в обектива, сериозен и решителен. Добавена към пълния с хвалебствия профил, общото впечатление бе за силна и целеустремена личност, призвана да спаси положението.

— Шибан гадняр! — отсече накрая Чан, докато сгъваше шумно вестника. Махна на една от сервитьорките и поръча две бири.

— И един бърбън за разнообразие — изръмжа ядно Шрийв, когато бутилките им бяха донесени.

Двамата седяха в мълчание. Чан отпиваше замислено, а Шрийв гълташе така, все едно бе разбрал, че пивоварната е взривена и в най-скоро време ще въведат дажба за алкохола.

— Мисля, че цялата работа е блъф — реши Чан накрая.

Шрийв престана да се налива, за да удостои проблема с цялото си внимание.

— К’во значи т’ва?

Чан се мъчеше да построи пирамида с подложките за бира, но щом започна да обяснява, тя се срути.

— Мисля, че господин Натегачев си е разиграл добре картите, за да получи шефския пост, но сега ще избягва нови конфликти, защото не може да си позволи да влоши още повече положението, което и без друго не е цветисто. Той няма управленски опит и е абсолютно неподготвен за пазарните реалности на клиничната медицина. Твърде дълго се е изявявал в научната сфера. Тези момчета са непоправими идеалисти. — На лицето му трепна нещо като усмивка, след което той вдигна бутилката си и се чукна с Шрийв. — Успокой се, Мартин. Я по-ведро! Ние с теб сме тук от години. Това ирландско копеле е навлек. Ще му посмачкаме фасона, ако се наложи. Нека първо да видим какво ще ни сервира. Тогава ще решаваме дали си струва наистина да се тревожим.

Мартин Шрийв избърса потни длани в долнището на анцуга си, глътна наведнъж бърбъна в чашата и после изплакна уста с остатъка от едната бира.

— Ще му дам два-три месеца отсрочка. Но ако си позволи пак да ми чете лекции, ще му откъсна шибаната глава!

Те се затътриха навън, където и двамата присвиха очи на слънчевата светлина, отразена от прозорците на близкия небостъргач. Шрийв дърпаше жадно от цигарата си — десетата за деня. Те бяха двама неудачници, обладани от пиянска смелост. Вървяха мълчаливо, подкрепяха се един друг и всеки се питаше какво ли ги чака занапред.

В апартамента Бет Хънт внимателно мушкаше пълното интервю от „Трибюн“ в голям плик. До нея Дани държеше още шест такива плика. Единият беше за Шинейд, по-голямата сестра на съпруга й, която живееше в Дъблин. Родителите на Джак бяха починали преди няколко години и той се стараеше да не губи връзка с останалата част от семейството. Но по-скоро Бет беше тази, която се обаждаше, пишеше писма, сещаше се да прати поздравителна картичка за рожден ден или за Коледа. Другият плик беше за Сидни, където и досега живееха родителите на Бет и двамата й братя. Те се свързваха редовно и винаги питаха как върви работата на Джак. Много тъгуваха за Дани и постоянно се оплакваха от разстоянията, които ги разделяха. Други три плика бяха за близки приятели, които се бяха разпилели по света, и един за предишния професор и наставник на Джак в Ню Йорк. Последният, приготвен с голяма неохота, беше за д-р Карлота Дрънкър от Сакраменто. Джак беше настоял за това, независимо от последвалото цупене на Бет. Към изрезката от вестника беше прикрепен лист, на който Джак беше добавил набързо само няколко думи: „Радвам се, че си открила по-големия си брат. Дори не знаех, че си го загубила. Аз имам само една сестра, така че брат нямам“.

Бет прочете тези три изречения двайсетина пъти, убедена, че в тях има някакъв скрит смисъл. Отказа се едва когато съпругът й обеща да ги изведе да вечерят заедно някъде навън.