Пол Карсън
Корпорацията (33)

33

Четвъртък, 7 октомври

23:15, Монтерей, Калифорния

Хенд де Март прекоси залата за пристигащи и потъна в мрака на относително малкото летище „Монтерей Пенинсюла“. Нощното небе беше черно, обсипано със звезди, подобни на ситни диаманти. Той бе посрещнат от малка делегация от трима души, с не по-малко черни намерения. Единият се казваше Силво, двойник на Еди Мърфи, само че без глуповатата усмивка, с абаносова кожа, ситни къдри и дебели устни. Силво подсмърчаше често, като твърдеше, че бил чувствителен към миризми. Другите двама бяха бели — Вик беше висок, мършав, с малки очички, остър нос и боядисани в яркочервено коси, Маки беше дребен и тантурест, с къса подстрижка и сплескано лице. На всеки от тях бе обещано двойно възнаграждение, ако хванат Джак Хънт и се сдобият с притежаваните от него документи. Още с пристигането си Де Март промени уговорката. От този момент нататък щеше да им се плати само да приберат книжата. Той на своя глава бе взел решение лично да очисти ирландеца. През време на полета беше стигнал до извода, че твърде много неща бяха оставяни на случайността и че те бяха подценили кардиолога. Късметът вероятно се беше оказал на негова страна, когато наемният убиец бе нахлул в погрешната стая и бе застрелял Сам Люинс, но оттогава всичко, което бяха замисляли, се бе оказало с непредвидени последствия и Де Март повече не беше готов да се разправя с възникнали в последния момент неразбории. Не и при положение, че до грандиозното представяне на „Циклинт“ на световния пазар оставаха само няколко часа. Макар че все още не му беше съвсем ясно защо Джак Хънт представлява такава заплаха, южноафриканецът беше убеден, че неговото мечтано оттегляне от играта беше изложено на сериозен риск.

Преди да кацнат, той прослуша отново последната касета с един телефонен разговор, записан същата вечер в Чикаго.

Намерих го, Бет. Всичко. Всичко е тук.

Благодаря ти, Господи. Толкова се притеснявах. Това ще възстанови ли репутацията ти?

Вече не става въпрос за моята репутация. Тези документи са динамит. Когато всичко това се разчуе, то просто ще взриви медицинската общност.

Не ми пука за медицинската общност. Мисля само за нас. За теб и мен, за Дани и за нероденото ни дете. Останалите да вървят по дяволите. Искам си живота обратно.

Точно това е целта, Бет. Но сега вече разбирам какво е ставало през всичките тези месеци. Защо пребиха Дани, защо апартаментът ни е бил под наблюдение и защо ме уволниха от „Картър“. Карлота Дрънкър не е умряла при пътно произшествие. Тя е била убита. И знам кой го е извършил.

Последва напрегнато мълчание и след това гласът на жената прозвуча отново.

Това, което чувам, никак не ми харесва.

Де Март беше наредил да му приготвят предпочитаното от него оръжие — револвер 38-и калибър. Сега го огледа, провери го на празен барабан и го зареди. После групата потъна в мрака на нощта.

23:37, Пасифик Гроув

— Ти ли си, Хърб? Господи, съжалявам, че те събуждам, но имам нужда от съвет.

Джак Хънт седеше на кухненската маса на Кентън Авеню 1104 с телефон в ръка. Срещу него беше Рита Калард. Дребната й фигура бе свита, сякаш от болка, а в юмрука си беше стиснала мокра от сълзи носна кърпичка. Очите й бяха червени от умора и емоции. Тя също вече знаеше всички подробности, разкрити с помощта на документите в кашоните, които заемаха пода на целия коридор. И освен това беше разбрала, че нейната племенница е била убита.

В Чикаго наближаваше два часа след полунощ и от другата страна на линията Джак чуваше само глухи ругатни. Въпреки това той му разказа най-общо цялата история.

— Това е даже по-лошо, отколкото предполагаше. — Новините явно бяха разсънили напълно Уайнбърг.

Джак продължи.

— Не е само изхвърлянето ми от „Картър“, оказа се и всичко друго, за което се опасявах. Карлота Дрънкър — още една смърт в Колорадо. Нападенията срещу моето семейство. Доколкото разбирам, може да има и още.

— Това е напълно достатъчно, за да продължим напред, професоре. — От своето удобно и топло легло в ранните часове на влажното и студено утро в Средния Запад Хърб очевидно се мъчеше да осмисли направените разкрития.

— Ще донеса тези документи. Това е моето доказателство. Имам писма и подписи върху оригинални бланки с точни адреси. Дати, числа, имена. Банкови платежни, счетоводни документи… Има толкова много, че направо не е за вярване. Какво да правя, Хърб? Хайде, ти си моят адвокат. Помогни ми да се измъкна.

00:27, Пасифик Гроув

— Готов ли си?

Рита Калард стоеше в единия край на коридора с бележник и химикалка в ръка, пламнала от вълнение. Всички лампи в къщата светеха, а коридорът бе залят от светлината на портативна халогенна лампа. Предната врата беше открехната, за да влиза хладен въздух.

— Напълно. Започвай.

Джак се промъкна през тясното пространство, останало между кашоните и стената. Беше изпотен, а тениската му беше толкова мръсна, че ставаше само за боклука. Беше прокарвал ръка в косите си толкова често, че сега те стърчаха на всички страни, въпреки усилията му да ги приглади назад. Очите му бяха зачервени и кървясали, а наболата брада го сърбеше. Беше нервен, притеснен и загубил търпение.

— Кашон номер едно — извика той.

Посочи с пръст, след което Рита Калард записа номера в бележника, скъса листа и го сложи там, където й бе указано.

— Кашон номер две.

Нов лист бе мушнат на съответното място.

— Кашон номер три.

Минаха двайсет минути.

— Важни документи — извика Джак.

Рита бе приготвила тиксо.

— Сложил съм ги в шест от по-малките. — Подбутна с крак няколко наредени един върху друг кашона. — Запечатай ги внимателно.

1:03

— Ще ми липсваш — призна Рита. — Не си спомням откога в къщата не е царяло такова оживление. Когато си тръгнеш, този дом ще опустее.

Конспираторите се върнаха при масата в кухнята, пиха силно кафе и похапнаха претоплена пица. Рита така се бе прегърбила от умора, сякаш изведнъж беше грохнала.

Джак се усмихна. Сега вече се чувстваше по-добре, даже се беше поуспокоил. Облегна се назад на стола си с протегнати напред крака.

— Не бих казал, че това е моето амплоа. Но когато всичко свърши, може да се окаже, че вече ми е скучно да съм само лекар.

Възрастната жена присви очи.

— Още не всичко е свършило, синко. Не и преди тези кашони да се озоват в Чикаго. — Тя се облегна на масата и се изправи с мъка. — Остава и това пътуване със самолета.

Джак се прозя и се протегна.

— С него ще се справя без проблем. Никой не знае, че съм тук.