Пол Карсън
Корпорацията (4)

4

Чикаго в средата на лятото. Жега. Температурите често клонят към четиридесет градуса и забавят движението до мъчително пълзене. Дори бризът, който нахлува между високите сгради, не разхлажда въздуха и повечето хора търсят спасение по плажовете, край фонтаните или климатиците. Кънкьорите по крайбрежната алея са изоставили устрема си и се пързалят вяло, а регулировчиците, обзети от раздразнение, подвикват ядно към нарушителите на правилника за улично движение.

— Мърдай нататък, за бога! Не си и помисляй да спираш там.

Фирмите за електроуреди полагат отчаяни усилия да задоволяват внезапно нарасналото търсене на климатици, а шофьорите на таксита тържествуват, че сега не е толкова зле, колкото през 1995, когато в резултат на жегите за две седмици е имало 400 смъртни случая. В съдебната медицина в Кук Каунти се докарват огромни хладилни камиони, в които да се съхраняват труповете, когато моргата се изпълни до краен предел.

Горещината не безпокоеше Хенд де Март. Той бе свикнал на подобни условия. Особено се наслаждаваше на гръмотевичните бури, които се разразяваха в късния следобед с необуздани трясъци и искрящи стрели на светкавиците, които танцуваха покрай гръмоотводите на небостъргачите „Сиърс Тауър“ и „Ханкок Сентър“ в търговската част на града. Често само за десет минути оглушителните гръмотевици и назъбените светкавици изчезваха над езерото Мичиган и оставяха улиците мокри и димящи след изсипалия се от небето порой. В подлежащите на събаряне райони и в бедните квартали на Саутсайд децата шляпаха в мръсни локви, пръскаха се с кал и пищяха от удоволствие. Дори и пласьорите на наркотици се радваха на поройния дъжд. Всички бяха мокри до кости и те вече не биеха толкова на очи.

Хенд де Март бе трийсетгодишен, висок метър и деветдесет и пет, сто и двайсет кила яка южноафриканска плът. Покварен, подъл и бял, потомък на африканци, той имаше зализани назад изрусели от слънцето коси, които се събираха при врата подобно на патешка опашка, наситено сини очи, изпъкнала адамова ябълка, грубовати черти и мускулесто тяло. Беше си роден побойник. Като юноша и после до двайсет и две-три годишната си възраст беше играл ръгби за един дивизионен отбор в Йоханесбург, където си беше спечелил прякора „Сатъра“. Де Март знаеше само да побеждава, да постига победа на всяка цена. Трошаха се кости, късаха се мускули, противниците биваха премазвани. Ужасната му репутация и злонравната му амбиция се превърнаха в преимущество, когато се нае като работна ръка в една местна компания, търгуваща със злато. Той беше и охрана, и продавач. Туловището му и вродената му подлост често сплашваха добрите клиенти и ги принуждаваха да сключват по-големи сделки. Прахосниците и длъжниците ставаха на кайма. Образът му на главорез стана също толкова ефективен в бизнеса, колкото бе навремето по прашните игрища.

Де Март работеше за фармацевтични продукти „Земдън“. Бе нает в Йоханесбург, обучен набързо в Швейцария, а по-късно разпределен в Ню Йорк под ръководството на американския директор Стан Данкър. В деня, след като Джак Хънт бе назначен за шеф на кардиологичното отделение в болница „Картър“, Данкър записа южноафриканеца за член на своя тенис клуб в Манхатън и сега двамата седяха свити в нишата на една сауна, далече от хорските уши. Беше малко преди единайсет сутринта, когато почти нямаше клиенти и вътре беше тихо.

— Хенд, имаме известни трудности, които трябва да бъдат отстранени незабавно — започна Данкър, като бършеше избилите капчици пот от челото си. — Освен това бих искал да ти обясня как най-общо работи този бизнес, за да разбереш каква ми е мисълта.

Двамата седяха на дървените скари, приведени напред, втренчени в пода, а топлата мъгла лепнеше по телата им. Де Март чертаеше фигури с пръстите на огромните си крака върху мокрия, облицован с плочки под.

— Основните принципи са едни и същи, без значение дали фирмата е голяма, или малка. — Данкър поизбърса коси с ъгъла на една кърпа. — Ударната сила са мъжете и жените, които обикалят болници и кабинети, за да представят нашите продукти. Освен възможност за пряко въздействие върху клиентите, това взаимодействие е и начин за събиране на информация. За всеки лекар има характеристика с оглед на степен на полезност, предписвани лекарства, лични навици. После тези хора докладват на своите преки началници, които пресяват представляващите интерес сведения и ги предоставят на главното ни представителство в съответната страна.

Данкър нагласи притока на пара.

— Имаме управителни директори във всички държави и накрая те докладват в Цюрих. Там са най-големите шефове, короната на империята.

Де Март събра колене и ги обгърна с мечешките си лапи. Взря се в сгъстяващата се мъгла. Беше чувал тази история и по-рано в Швейцария.

— Но освен това поддържаме и няколко отделения за вземане на решения, които действат в сянка. — Данкър спря нарочно и Де Март го погледна насмешливо, присвил очи в сумрака. — Колата на успеха невинаги върви гладко — продължи Данкър. — Понякога има нужда леко да се подбутне.

Той стана, протегна се, после се огледа и отново се настани на скарата. Де Март не откъсваше поглед от него.

— Какво точно означава това? — обади се най-накрая африканецът с характерния си акцент.

Данкър завъртя ръце от една страна на друга и после разкърши врат тъй силно, че той изпука.

— Нека ти кажа още малко, преди да завърша. — Той избърса двата си крака от глезените нагоре с хавлиена кърпа, след което се зае педантично да подсушава пръст по пръст. Другият го следеше нетърпеливо. — Ние произвеждаме медикаменти. Те трябва да стигнат до крайния клиент — милиони пациенти по цял свят. Нали така?

Де Март кимна.

— А между нас и тях е медицината. Щом лекарите предписват нашите продукти, ние печелим. Използват ли лекарства на друга компания, ние губим част от продажбата. Тъй че те ни трябват като съюзници. А сред тях най-необходими са ни формиращите общественото мнение, водещите специалисти в лекарската професия. Техните коментари или становища могат да предопределят успеха или провала на даден продукт.

Де Март бе включил на режим слушане и попиваше всяка дума.

— Но имаме и противници — продължи Данкър, — гадовете, които оплюват всеки наш продукт. Държим ги под най-строго наблюдение. Само едно изявление на някой от тази група и незабавно контраатакуваме.

Южноафриканецът се намеси:

— Как?

Данкър се озърна. В сауната бяха влезли и други и седяха твърде наблизо.

— Хайде да поплуваме.

Те отидоха при един голям басейн, облицован с плочки в тюркоазен цвят с фигури на делфини. Водата беше топла и над неподвижната повърхност трепкаше меко сияние. Наоколо беше пусто. Навалицата, която се събираше малко преди обяд, още не беше нахлула. Двамата се гмурнаха в басейна и водата около тях се разпени.

Десет обиколки по-късно, седнал отстрани, Данкър продължи с разясненията:

— Първо опитваме с добро. Компанията разполага с доста хора. Лекари, журналисти, редактори на медицински списания, водещи на различни здравни рубрики. През годините сме изградили мощна мрежа от връзки, пръснали сме много пари. Презокеански екскурзии, пищни вечери, спонсорства, крупни суми за дарения и стипендии, субсидии за оборудване. — Той се плъзна отново в приятната хладина на водата и се обърна, опрял лакти на ръба на покрития с мозайка под. — Тъй че изискваме определени услуги. Знаем кой редактор ще ни даде страница за представянето на някой продукт, кой лекар ще напише положителна статия, кой журналист ще ни осигури ефирно време.

Данкър изплува по гръб разстоянието до дълбокото и после застана на едно място, като движеше леко крака, за да се държи на повърхността.

— Ако това не се окаже достатъчно, предприемаме някои действия, които не позволяват на даден противник да ни хули повече. — Той се спусна към дъното, докосна плочките и после се отблъсна с крака обратно нагоре. Изплува на повърхността, разтърка очи и вдигна поглед. — И точно тук идва твоят ред.

Де Март се ухили.

— Вече си мислех, че никога няма да стигнете до основното.

— Разполагаме с компрометираща информация за почти всички лекари. — Данкър се върна до страничната стена на басейна. — Знаем кои бият съпругите си, кои са пияници, наркомани, педофили. Знаем дори кои са травестити, кои са се изчерпали или са в окаяно положение. Понякога само една дума или няколко снимки по пощата са достатъчни, за да се промени нечие мнение. Или да се затвори нечия уста.

Данкър потопи глава за момент и после я тръсна, за да отърси капките вода от косите си.

— По този начин се грижим колата на печалбата да върви гладко.

Южноафриканецът стана, хвърли се в дълбокия край на басейна и разпени водата с такава сила, че почти повиши температурата наоколо. Изплува двайсет дължини, после излезе. Грабна една хавлиена кърпа и тръгна наперено към Данкър, който се мъчеше да придаде някаква форма на косите си.

— И какво трябва да правя аз?

Данкър вдигна поглед.

— Хенд, искаме ти да поемеш Чикаго. Не преувеличавам, като ти казвам, че бъдещето на компанията зависи от това доколко успешно ще се справиш.

Сега двамата бяха седнали един до друг на перваза. Данкър — слаб и стегнат, другият — мускулест, с як врат. Коренно различни акценти — провлечения говор на Ню Йорк срещу живия ритъм на африканеца. На шест метра от тях един голям прозорец предоставяше идеален изглед към малък спортен салон, където някои от най-високо платените обитатели на Манхатън отчаяно се мъчеха да компенсират с потене солидния брой вечери за сметка на фирмата.

— Ще ти се плаща щедро, в щатски долари по сметка в швейцарска банка. Без информация за данъчните. Парите ти ще могат да се теглят от всички краища на света в рамките на дванайсет часа. Ако всичко се развие по план, преди края на година ти ще се прибереш в Йоханесбург като много богат човек.

Де Март се взря в очите на Данкър, сякаш търсеше някакъв скрит замисъл.

— Това, което чувам, ми харесва — призна Де Март. Вече си мечтаеше за каменна къща в някой от хубавите градове по Западното крайбрежие. Може би Хаут бей с живописната гледка към морето. С достатъчно пари ще си купи рибарска лодка и ще убива времето, като си лежи под слънчевите лъчи с въдица, поклащаща се в дълбоките сини води.

— Произвеждаме продукт, който сме планирали да бъде пуснат в продажба в цял свят в началото на октомври — вметна Данкър. — Ще бъде шумна и скъпа кампания и трябваше да бъде солидно подкрепена от кардиологичното отделение в болница „Картър“ в Чикаго. Но преди четири дни нашият основен поддръжник там бе убит и сега ние сме с празен стол и без голям шеф, който да изнесе нашата промоция. Опипахме обстановката във всички останали водещи американски болници, но никой не прояви интерес. Остава или Чикаго, или нищо.

— Какъв е проблемът?

— Новият професор. Болницата толкова бързаше да намери нов човек, че назначиха един ирландец, за когото нямаме компрометиращи факти. Той е новак, академичен тип, несвикнал с търговската страна на медицината. Момъкът си прекарва цялото време да се диви на тайните на вселената, докато останалите от нас трябва да дават подкупи, за да изкарат печалбите, които му позволяват да си осъществява бляновете.

— И какво трябва да направим?

— От ръководството на „Картър“ все още настояват да бъдат център на представянето. Това ще донесе престиж на отделението и ще им осигури толкова необходимата им финансова инжекция. Аз съм в постоянна връзка с тях и зная, че държат на промоцията. Но се притесняват заради този новия.

Де Март придоби озадачен вид.

— Всъщност как стоят нещата? Ако болницата го иска, както и ние, тогава какъв е проблемът?

Данкър поклати глава. От челото му пръснаха капки и паднаха по раменете му.

— Не можем да поемаме никакви рискове. Залозите са твърде големи. Ако новият шеф не желае да играе, промоцията може да се окаже пълен провал. А това лекарство е изключително важно за нашия успех и затова няма място за провали.

Настъпи напрегнато мълчание. Де Март се захвана да бърше гърба и раменете си — мускулите му потрепваха и при най-лекото движение.

— Искам да проучиш този човек — каза Данкър накрая. — Разбери всичко за него — какво обича да яде, откъде си купува дрехи, какво представлява бракът му. Пие ли много, взема ли някакви успокоителни или ободрителни? Ако има нещо мръсно, открий го. Но ако няма, намери начин да го примамиш, с каквото трябва.

Той стана, стисна рамото на другия и се взря настоятелно в очите му.

— Не можем да се лишим от подкрепата на тази болница — завърши Данкър.

 

 

— За новия професор, моя татко!

Осемгодишният Дани държеше голяма чаша с оранжада, примесена с малко шампанско. Масата в тесния апартамент на семейство Хънт бе застлана с ирландска ленена покривка с бордюр от везани цветя. Отгоре бяха сложени чашите им от уотърфордски кристал^[1], три комплекта чинии от китайски порцелан и лъскави прибори. Отстрани бе сервирано блюдо с изпечени на скара пържоли и пикантни ребърца, мешана салата, пържени картофи, отворена бутилка „Сансер 98“^[2] и пълна до половината „Мое е Шандон“^[3].

Беше вечерта след първия пълен работен ден на Джак на новия пост и повечето от изтеклите десет часа бяха прекарани в съвещания във връзка с управлението на отделението. Но времето бе толкова мамещо, че той се бе измъкнал прилично рано, за да могат да празнуват у дома. Ниски облаци спираха угнетителната жега и температурите бяха спаднали до тридесет градуса, при това влажността на въздуха бе милостиво ниска.

Бет и Дани се бяха пременили специално за случая — тя беше в семпла дълга бяла памучна рокля и платнени спортни обувки. Косите й бяха сресани назад и събрани с шнола във форма на пеперуда. Момчето беше с най-хубавите си панталони и тениска. За разлика от тях Джак, който готвеше отвън, се подвизаваше по дънки и риза с къс ръкав. Щом месото беше готово, той влетя вътре при тях. В продължение на няколко минути цареше тишина, докато всички поглъщаха лакомо съдържанието на чиниите си и отпиваха от питието си. За съпрузите случаят беше нереален като сън. Нещо, за което си бяха мечтали години наред — стабилност и длъжност на постоянна заплата. Джак не си го призна, но тази сутрин се беше събудил едва ли не с очакването да му се обадят от „Картър“ и да му кажат, че е станала ужасна грешка и че управителният съвет назначава съвсем различен кандидат за началник на отделението. Но постепенно пълният смисъл на станалото стигна до съзнанието му и той започна да се оживява.

— Хънт — подразни го на шега Бет, — време е да си купиш някакви прилични дрехи. Не можеш да ходиш на работа облечен като просяк. Трябва да изглеждаш като професор и да действаш като такъв.

Дани се намеси.

— Мама е права. Костюмът, дето си го сложи онзи ден, беше същият, с който те изпратих за онова интервю в Ню Йорк.

Джак вдигна ръце, уж че се предава.

— Добре, ще си купя няколко ризи и вратовръзки, ако това ще ви направи щастливи.

— И то не от базар — предупреди го Бет. — Иди в някой приличен магазин. В „Блумингдейл“ или в някой от модните бутици по Оук стрийт.

Джак остави чашата си с решително движение и погледна жена си укорително.

— Когато съм в болницата, аз съм в работно облекло. Нямам намерение да харча цяло състояние за костюми на Армани, които ще ми седят в шкафчето цял ден. Ще си намеря нещо, в което да се чувствам удобно и да не е прекалено скъпо.

— И аз може да си накупя някои неща — каза Бет с дяволита искрица в очите. — Мисля, че едно момиче заслужава да се поглези след всички тези години на пестене.

Джак изстена високо, но остави предупреждението без коментар.

— А може ли да започнем да си търсим къща? Този апартамент се пръска по шевовете. Ти си превърнал в кабинет единствената свободна стая и ние трябва на пръсти да заобикаляме планини от книжа, за да влезем или да излезем.

Джак започна да се пита дали първата му заплата нямаше да бъде изхарчена още преди да му е изпратена по сметка.

— Хайде да караме стъпка по стъпка — призова той към разумност. — Първо трябва да сложа в ред отделението, а това ще изисква много усилия. Може да се наложи да поотложим някои от грандиозните ви планове, докато се справя с основните проблеми. А след това ще тръгнем да си търсим къща.

Той се чукна с Бет и й намигна.

— Разбира се, че можем да си купим нови дрехи, може да погледнем и за кола, а по-късно вече да мислим къде ни се иска да живеем.

Дани обърна питието си на една последна глътка и обърса устни със салфетка.

— Само не се бавете много. Доста прозорци може да пострадат, ако нямам достатъчно място да тренирам. — Той скочи от масата и грабна футболната си топка от един кашон до входната врата. Две минути по-късно вече риташе разгорещено в задния двор.

Опряла лакти на масата, Бет отпиваше доволно от виното си.

— Харесва ми — каза тя, като оглеждаше бутилката. — Бих могла да се науча да живея по този начин.

Джак се усмихна и й изпрати въздушна целувка.

— Всичко това е пред нас, Бет. Договорът е подписан и връщане назад няма. Само имай още малко търпение, най-накрая всичко ще се уреди.

Но съпругата му не можеше да се сдържи.

— Страхотно съм развълнувана! — възкликна тя възторжено.

— И аз.

— Предстоят ни толкова неща. Нямам търпение да извърша някои драстични промени в живота си. Да изляза и да се насладя на живота докрай. Да си намерим дом.

Джак се надвеси през масата и двамата се целунаха, дълго и силно.

— И аз се чувствам точно така, но не мога да си позволя да ми личи. Да ходя по коридорите все едно съм цар в двореца си за мен е нещо ново. Даже бях с бялата престилка на шеф на кардиологичното. И ей богу, чувствах се невероятно.

По-късно, след като Дани заспа дълбоко, двамата продължиха да празнуват в леглото. Когато накрая бяха напълно изтощени, Бет се претърколи на своята страна и се протегна блажено. Последва някое и друго трепване, промърморване и накрая тихо и равномерно дишане.

Джак се взираше в тавана, заслушан в дишането на жена си, и се наслаждаваше на близостта на тялото й. Не си спомняше някога да е бил толкова доволен.