Пол Карсън
Корпорацията (7)

7

В пет часа и десет минути сутринта на 28 юни, понеделник, Джак се измъкна тихо от леглото, придърпа единствения чаршаф, покри раменете на Бет, която лежеше свита в любимия си ъгъл, и после застина неподвижен, докато я наблюдаваше как се поразмърда. Доволен, че не я беше събудил, той я целуна нежно по челото, след което зашляпа бос към стаята за гости. Включи персоналния си компютър и с прозявка зачака появата на иконките. Минута по-късно пръстите му вече танцуваха по клавиатурата.

Той зачете един файл, върху който работеше на порции от предишната седмица. Текстът беше разделен на единайсет части и Джак започна да реже и да лепи, да изтрива и да пише отново, докато сведе отрязъците до осем. После се облегна назад и се загледа в думите. Замисли се напрегнато.

Навън, от Северен Кларк, който се намираше на няколкостотин метра от апартамента, вече се разнасяше шумът от сутрешното натоварено движение. Джак си погледна часовника — 5:38. Върна се към клавиатурата и извърши още някои редакции. Обмисляше част от новите мерки. В отражението си върху монитора видя косата си, щръкнала на всички страни, и се опита да я приглади. Плъзна нокти по наболата си брада. Препрочете написаното и се навъси. После му хрумна нещо и изтри още текст, след което добави два последни реда.

— Хънт, какво правиш толкова рано сутринта?

Гласът на Бет го стресна така, че той подскочи и тя сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

— Някои последни уточнения в плановете, които трябва да излъскам — отвърна той.

Тя се приведе над рамото му и зачете написаното върху екрана.

— Надявам се, че днес не си в някое от твоите ураганни настроения — изрази тя тревогата си, когато стигна до края.

— Не — отрече той, — по-скоро е време за вземане на решения.

Бет изстена. Тя много добре знаеше как действа съпругът й. Когато трябваше да се реши някакъв важен въпрос, нищо не можеше да го накара да промени становището си — никакви доводи или друго мнение. Дори по отношение на любовта. Още там, в Сидни, след като бяха излизали заедно само няколко месеца, те се скараха жестоко, което не им се случваше рядко. Тя се беше ядосала и го беше зарязала бесен на паркинга на болницата насред проливен летен дъжд. Два часа по-късно, мърляв и мокър до кости, Джак беше цъфнал на прага й с предложение за женитба. Тя му беше отказала и го беше изгонила. А той заключи велосипеда й с катинар и седя до него цяла нощ, докато накрая на следващата сутрин тя се беше появила, за да ходи на работа. Избухна нов разгорещен спор, последван от един още по-разгорещен час в леглото. Десет дена по-късно двамата се бяха оженили.

— Няма ли да закусиш нещо? — извика тя.

Джак вече беше под душа и си тананикаше доволно.

— И по-тихо, че ще събудиш Дани.

Но петнайсет минути по-късно Джак си приготвяше чантата с документи под тревожния поглед на съпругата си.

— Ще хапна нещо в столовата. Днес е важен ден и ми се иска да бъда в болницата колкото се може по-скоро.

Бет го целуна по бузата.

— Някаква представа кога ще се прибереш?

Чантата беше затворена и щракната, вратата на апартамента отключена.

— Ще се помъча да си дойда преди Дани да си е легнал. Вечеряйте, без да ме чакате и ми оставете нещо, което мога да си претопля.

Бет го изпрати до стълбите, увита с една хавлиена кърпа, колкото да не е съвсем гола.

— Хънт, Хънт! — прошепна тя високо.

На половината път надолу по стълбището съпругът й спря и вдигна глава.

— Това е работа, не я превръщай в кошмар.

Тя само му помаха в отговор, след което входната врата на кооперацията се затръшна.

 

 

Същата вечер кардиологичното отделение бе връхлетяно от торнадо.

— Здравейте, мисля, че повечето от вас ме познават.

Джак беше свикал съвещание след работно време само за медицинския персонал.

— За останалите — продължи той — аз съм новият ви професор. Бих искал да ви запозная с някои от промените, които възнамеряваме да направим тук.

Освен Паркър, Чан и Шрийв, присъстваха още седем души. Бяха се събрали в една свободна болнична стая в интензивното. Две млади жени и петима млади мъже, облечени в зелените памучни униформи на лекари, до един уморени и изнервени. Джак беше избрал да проведе съвещанието на позната територия, а не сред официалната атмосфера на новия си кабинет, с която той самият още не беше свикнал. Пък и новата му секретарка Хелън Брадли с всички сили се стараеше да възстанови реда в ръководния сектор на отделението. И той бе решил да й осигури пространство за действие.

— Нека започнем с един елементарен и ясен въпрос. — Той се беше настанил на ръба на едно свободно легло и всички погледи бяха вперени в него. — Знам с какво усърдие работят тук повечето от вас. Наясно съм как често след дългия работен ден ви се налага само да дремнете за кратко и да застъпите на дежурство. — Няколко глави закимаха утвърдително. — Затова смятам да предложа смените в отделението да започват с един час по-късно.

По-младите лекари не можаха да повярват на ушите си — един от тях дори помоли Джак да повтори онова, което бе казал току-що. Нат Паркър изглеждаше озадачен, а Мартин Шрийв и Хари Чан си размениха усмивки на облекчение. Джак знаеше, че те бяха очаквали друго. Помълча още миг, докато всички отново насочат вниманието си към него. После извади един бележник от страничния си джоб и проследи с пръст записките си.

— Болницата в Бруклин, Ню Йорк, току-що е била глобена с 14 000 долара за това, че е натоварвала неправомерно младите лекари — поясни той. — А на медицинския център към Нюйоркския университет е била наложена санкция от 16 000, след като инспектори са установили, че стажант-лекари първа година в кардиологичното заработват до 130 часа седмично. — Той смачка листа на топка и го хвърли в близкото кошче. — Не желая тук да идват комисии и да шарят из отделението. Не можем да понесем повече удари върху репутацията ни. От какъвто и да било характер.

Почти осезаемото напрежение се изпари и Джак усети как групата започна да се отпуска. Той не беше хвърлил бомба въпреки очакванията им.

— Освен това съм се разпоредил за осигуряване на нормална храна за онези, които са на повикване или дежурства. През последните няколко месеца забелязах, че живеем на кафе и сандвичи. Няма смисъл да четем лекции на пациентите си за здравословния начин на живот, след като не можем да оправим собствения си. — Мярнаха се няколко одобрително вдигнати ръце и усмивки на облекчение. Джак стоеше с наведена глава, но с периферното си зрение регистрираше всеки жест. Накрая вдигна поглед. — Но има цена, която някои ще трябва да платят за всичко това.

Малката група се вцепени, когато новият професор отправи поглед към по-възрастните си колеги.

— Време е лично да поемем отговорността за отделението. Тя пада най-вече върху старшия персонал, не върху стажантите. Тъй че бих искал отсега нататък служителите в болницата и на деветия етаж да са на линия всяка сутрин.

Той се престори, че оправя някакви несъществуващи гънки по чаршафа.

— Ние свикнахме да идваме и да си отиваме, когато си решим. Няма да е зле това да престане. Сега трябва да дадем пример.

Джак стана, предаде някакви книжа на един от стажантите и после изгледа внимателно цялата група.

— Това е всичко за днес. Ще говорим отново в средата на седмицата.

Онези, които имаха око за тия работи, бяха с впечатлението, че Мартин Шрийв всеки миг ще получи удар.

 

 

— Здравейте, аз съм новият шеф на кардиологичното.

Беше вторник, 29 юни, 7:30 сутринта. Джак беше в кафето на хирургията на третия етаж. Това бе основно помещение, със сини стени, облицован с бели плочки под и малка масичка в средата, отрупана с медицински списания. Имаше пет фотьойла, два от които със съдрана тапицерия, а третият беше с дупки, от които се показваше пълнежът. Тук, шест етажа под кардиологичното отделение, се водеха на операция много пациенти със сърдечни заболявания. Смяна на повредени сърдечни клапи, поставяне на артериален байпас, корекция на главни кръвоносни съдове… Двете отделения бяха взаимозависими — хирурзите се отзоваваха всеки път, когато кардиолозите бяха на мнение, че оперативната намеса е най-добрата възможност за подопечните им. По същия начин екипът от хирурзи очакваше техните колеги кардиолози да поддържат пациентите във възможно най-добра форма. Сърдечната операция представляваше тежко изпитание за човешкия организъм.

Джак се здрависа с тримата старши лекари и им подаде по една папка с по четири листа.

— Това са новите насоки, които съм разработил за съвместните ни ангажименти — обясни той. Остави на тримата няколко минути да прегледат текста и към края забеляза повдигане на вежди.

„Ама, че работа! Тук съм най-младият. Ще си помислят, че идвам направо от студентската скамейка.“

Донован, дребен смугъл човек в зелена униформа, погледна с любопитство Джак над чифт силни очила и каза:

— Ще трябва да разгледам това по-подробно, но на пръв поглед изглежда доста впечатляващо.

Другите двама — Полски и Рийд — измърмориха нещо в потвърждение, приключвайки с последния лист.

— Но не през работно време — добави Рийд за тежест. Той се облегна назад в креслото си и заоглежда един багел^[1], но после явно реши, че видът му не му харесва достатъчно. Беше висок, но с изпъкнало шкембе, сякаш се беше тъпкал с хлебни изделия повече, отколкото бе здравословно за него. — Желая ви успех с тези планове. Ще бъдете като глътка свеж въздух горе.

И той впери предупредителен поглед в кардиолога.

— Но се съмнявам, че всички ще посрещат радушно вятъра на промяната.

Джак се усмихна с усилие.

— Ще им се наложи да бъдат в крак с времето или да ходят да се оплакват някъде другаде.

Той видя, че сърдечните хирурзи бяха впечатлени, но и предпазливи. Те знаеха какви са рисковете и познаваха много добре играчите.

 

 

В сряда Джак се добра до вътрешността на болница „Картър“ и до патологията. Тук шестима лекари и над двайсет души помощен персонал обработваха многобройните тъкани, изпращани от горните отделения. Изследваха кръв, урина, слюнка и докладваха резултатите. Проби от органи се подлагаха на микроскопски анализ. Извършваха се аутопсии на трупове, за да се установи причината за смъртта или крайния стадий на развитие на дадено заболяване. Най-главният сред персонала тук бе Джей Найлс — патолог, възпитаник на Филаделфийския университет. Той беше висок човек, в неизменно добро настроение, все се подхилваше за нещо и беше известен с репертоара си от мръсни вицове, които се разнасяха из цялата болница.

— Значи ти си новият избраник? — попита той. Седеше зад едно разхвърляно бюро и оглеждаше Джак от глава до пети, все едно преценяваше коя маса за аутопсия ще му подхожда по размер. — Динамото от Дъблин, моторетката със стетоскопа. Реномето ти върви преди теб, професоре.

Джак се ухили. Той вече свикваше с любопитните погледи и приглушените коментари, които неизменно го съпровождаха по коридорите на болницата.

— Мислех да се представя — започна той — и да видим дали можем да работим заедно по някои научноизследователски проекти, които нямам търпение да задвижа.

Найлс се засмя тихо.

— Слушам те, професоре, целият съм в слух. Ако ти изглеждам малко изненадан, то е само защото не съм виждал никого от деветия етаж през последните пет години. Може би пациентите там просто не умират. Или вие, момчета, сте толкова печени, че нямате нужда от нашите услуги.

Той забеляза въпросителната гримаса на Джак и снижи гласа си с една октава.

— Или може би предишният ви шеф е отделял толкова време да гледа мръсни снимчици, че е забравил какво е да си истински лекар.

Джак реши да подмине подигравките. Да не губи концентрация. Това е стар отбор, само че с нов капитан. Излишно е да се връщаме към загубените мачове. Сега се готвим за следващия сезон.

— Д-р Найлс, ако не възразявате, бих предпочел да поговорим за моята научноизследователска програма. Тези проблеми ме вълнуват много повече.

Найлс наведе глава и се призна за победен.

— Давай.

Вдигна тромаво двата си крака на бюрото, изтиквайки огромна купчина от книжа и после изключи телефона, за да не го безпокоят.

— Добре — започна Джак. — Възнамерявам да помоля вашия екип да прави аутопсия на всеки пациент до петдесет и пет годишна възраст, който умира в нашето отделение от инфаркт. И по-специално бих желал да правят разрез на сънната, на бедрената и на коронарната артерии и да проверяват за някакви признаци, доказващи по-ранна инфекция.

Найлс го прекъсна.

— Инфекция?

Джак кимна и седна на единствения свободен стол. Другите три в малкия кабинет на патолога бяха отрупани с книги или папки на пациенти. Някъде се тръшна врата и в стаята проникна миризма на формалин.

— Това е изследователската стратегия — можем ли да докажем, че болестта на сърцето в една по-млада възраст се причинява от значително артериално удебеляване, предизвикано от микробна инфекция в ранна възраст. — Той подаде на Найлс дебела папка с машинка. — Това е предварителната работа, която съм извършил до този момент.

Найлс усети тежестта на папката.

— Значи само предварителната работа? Тогава колко ли ще тежи основната част на изследването?

Джак продължи, без да се отклонява.

— Бих желал, освен това, ако е възможно, да си сътрудничим и с колегите от педиатрията. Да се уговорим към всички изисквани от тях аутопсии да се включи и изследване на артериалната мрежа на децата с оглед на доказателства за евентуално заболяване в по-ранна възраст. Тогава бихме могли да направим титруване на антитела^[2] за конкретни болестотворни бактерии, които по мое мнение може да участват в това явление.

Найлс не отрони дума повече от минута, после бавно смъкна краката си от бюрото и се изправи.

— Май в това отделение ще се върши сериозна работа, професоре. Това ще бъде съществена промяна. Надявам се, че и колегите ти са толкова запалени. — Той прелисти набързо папката. — Материалът изглежда много интересен. Надявам се, че ще можем да работим заедно.

И той отново включи телефона.

— Ще говоря с шефовете на травматологията и на педиатрията. На този етап не виждам никакви проблеми.

Джак въздъхна с облекчение. Това бе една от срещите, която бе очаквал с особено притеснение. За отделение в такава стагнация, какъвто бе случаят с кардиологията, той беше наясно, че ще са му нужни известни усилия, докато убеди останалите в болницата, че предстоят сериозни промени. И да ги успокои, че всяко съвместно усилие ще бъде полезно и смислено, а не хвърлено на вятъра. Извършената от него изследователска работа беше ключов момент. В случай че протоколите му се приемеха от патолози, педиатри и травматолози, това щеше да сложи началото на действителната рехабилитация в кардиологичното отделение. Но работата му щеше да бъде огледана повече от критично. Не че това го безпокоеше. Той би приел сътрудничество с други дисциплини, би изслушал с охота всякаква градивна критика. Беше уверен, че каквато и дискусия да възникне, тя ще му даде възможност да блесне и по този начин да засили впечатлението за едно съживено кардиологично отделение. И тогава щеше да стане възможно да продължи с изследванията по проблемите, свързани с неговия водещ научен интерес.

Сряда беше хубав ден.

 

 

За разлика от четвъртък.

Джак свика ново съвещание след работно време, този път в обновените кабинети. Столовете бяха наредени около бюрото му. Разположението бе предложено от Хелън.

— Не бива да карате някой да се чувства по-малко ценен от друг — посъветва го тя. — Знаете колко е крехко лекарското его. Всеки иска да е бялата акула и на никой не му харесва да се счита за последна дупка на кавала.

Преди да си тръгне, тя бе оставила прясно сварено кафе и достатъчно соленки за сплашване на засилващия се привечер глад.

Те пристигнаха на групи от по двама-трима и Джак наблюдаваше реакциите им, докато ги поздравяваше един по един. Седмината млади лекари се събраха в единия ъгъл, бъбреха си и си похапваха от соленките, докато почти опразниха чиниите. Мартин Шрийв отказа стол и мяташе кръвнишки погледи от най-отдалечения ъгъл на кабинета. Хари Чан си играеше с очилата си, смъкваше ги, избърсваше стъклата им и после пак си ги слагаше на носа, след което минаваха пет минути и цялата процедура се повтаряше отново. Изглеждаше доста притеснен. За разлика от него Нат Паркър беше спокоен и ведър. Дори краката и ръцете му, които никога не можеха да си намерят място, сега бяха в покой.

— Съжалявам, че трябва отново да ви задържа след работа, но има още няколко въпроса, които трябва да изясня. — Джак огледа палитрата от изражения — отегчени, безразлични, уморени, внимателни, загрижени, мрачни, подозрителни. Той мина от стол на стол и връчи на всеки подложка с по няколко захванати към нея листа. Някои от тях се отгърнаха от въздушната струя, раздвижвана от един вентилатор.

— Новите насоки — каза той, когато всички комплекти бяха раздадени.

Мартин Шрийв нави листата на руло, без да ги погледне, и проследи Джак с мрачен поглед.

— Проблеми, свързани с дисциплината, спорове, доводи. Всичко, което трябва да минава през тези офиси. Не желая едва сдържано недоволство и завист по коридорите. Ако ви тормози нещо, кажете ми го. Моя е отговорността работата да върви добре.

Той остави няколко минути на присъстващите да огледат текста и забеляза безучастната поза на Шрийв.

— Обърнете на шеста страница, моля. — Последва шумолене на хартия. — Тази сутрин водих преговори със спешното отделение. Всички пациенти с болки в гърдите и с подозрения за инфаркт на миокарда ще се откарват незабавно на деветия етаж, вместо да бъдат държани долу за наблюдение. Искам по всяко време да имаме дежурен екип, способен да извършва сърдечна катетеризация. Ако електрокардиограмите и ензимите потвърждават развиващ се исхемичен пристъп, ще правим спешна ангиография^[3] и ще преминем към балонна дилатация. Целта ни ще бъде да запазим сърдечния мускул и да предотвратим евентуално увреждане, вместо да наблюдаваме как това увреждане се развива и едва тогава да лекуваме последствията.

Последва групово стенание и Мартин Шрийв рязко отвори своето копие с инструкции. Докато преглеждаше въпросната страница, лицето му се изкриви от гняв.

— Добре, ясно ми е, че това означава повече работа — намеси се Джак, — която ще изисква повече време и усилия. Този подход ще измести отговорностите за случаите на остра сърдечна недостатъчност от спешното отделение върху деветия етаж. А това ще означава повече дежурства за старшия персонал.

Шрийв накрая не издържа.

— За бога, това си е жива полицейщина! Нямам намерение да си влача задника из отделението всяка проклета нощ от седмицата и да се правя на Господ!

Настъпи слисано мълчание, по-младите лекарите не знаеха къде да гледат. Хари Чан се сви на стола си и опря чело с ръце, а Нат Паркър седеше неподвижен и наблюдаваше всяко движение. Джак изчака гневният изблик да отмине.

— Радвам се, че реши да се възползваш от процедурата за оплаквания тъй бързо и тъй открито, Мартин — каза той. — Изложи притесненията си, които са напълно обясними. Слушам те.

Той се постара гласът му да звучи равен и овладян, твърдо решен да не допуска какъвто и да било подтекст или раздразнение.

— Но това засяга всички ни. Кардиологичното отделение ще се движи в крак с времето. Всички, които чувстват, че не могат да откликнат на промените, по-добре да прегледат отново договорите си. — Това беше предизвикателен отговор, първи публичен и пряк отпор.

Шрийв стана, откопча листовете си и ги пусна на пода един по един.

— Ще се консултирам с адвоката си. — Той излезе рязко от стаята и затръшна вратата зад гърба си.

Джак по никакъв начин не реагира на неподчинението.

— Нека обсъдим останалата част от програмата и да си ходим вкъщи.

Разискванията по другите радикални предложения, които Джак бе изложил като работен вариант, им отне още час. Когато съвещанието приключи, Джак остана да седи дълго време, вперил поглед през прозореца на офиса в блещукащите светлинки на далечните небостъргачи. Недоволните бяха неутрализирани. Дали щяха да се пречупят, или да напуснат? Или може би щяха да му организират комплот? Беше ли това началото на битката или избликът на Шрийв представляваше просто очаквана престрелка, немощна атака на човек, притиснат до стената?

Настоятелното звънене на телефона в офиса на Хелън прекъсна мислите му.

— Хънт, по кое време възнамеряваш да се прибереш тази вечер? — беше Бет и звучеше уморена.

Джак погледна часовника си и изруга наум. Беше 8:30. Това беше четвъртата поредна вечер, в която щеше да се прибере след десет. Дани щеше да си е легнал, а вечерята отдавна щеше да е изстинала.

— Тръгвам.

След десет минути беше на улицата и махаше за такси. Май щеше да е по-добре на път за вкъщи да купи някакви цветя. Покрай тях проблясваха светлините на града. Той подкани шофьора да побърза.

 

 

В петък Джак извърши невъзможното. Той убеди шефовете на четири други отделения да се съберат заедно на обяд. Сърдечният хирург Донован от кардио-торакалното^[4] отделение, Джей Найлс от патологията, професор Нед Уотсън от педиатрията и шефът на травматологията Джордж Вер Баркмън. Както често става в толкова големи медицински заведения, тези важни лекари работеха под един покрив, но никога не бяха организирали общи съвещания. Бяха по-скоро като кораби в нощта, разминаваха се по коридорите или на паркинга за персонала, дори понякога биваха представяни един на друг по разни приеми, но в повечето случаи си оставаха непознати.

Този ден се събраха в обновените офиси на професора, размениха си кратки любезности и впериха поглед в часовниците си, докато Джак обясняваше целта на срещата.

— Няма да ви отнема повече от петнайсет минути — обеща той.

Присъстващите видимо си отдъхнаха.

— Разговарял съм с всеки от вас поотделно и съм обяснил промените, които възнамерявам да наложа в кардиологичното отделение. — Сега вече всички го слушаха съсредоточено. — В тандем планирам да стимулирам отделението с научноизследователска програма, основана на данни, върху които работя от известно време.

Бяха раздадени книжа.

— Това е изследователският протокол. Той се базира на материали и статистика, събрана от личната ми информационна база. Освен това от страница 10 до страница 15 можете да прочетете как предлагам да проверяваме и съпоставяме фактите, които събираме.

Никой не гледаше текста — всички изучаваха младия човек, седнал срещу тях. Беше необичайно, че той може да действа толкова експедитивно, да се срещне с толкова хора и накрая да организира това съвещание още в първите седмици на своето управление. Джак усети, че са впечатлени, но нащрек.

— Искам да издигна кардиологичното отново на върха — добави той накрая. — Да го направя в съответствие със световните стандарти.

Последвалата дискусия продължи час и десет минути. Беше жива и разгорещена. Джак не каза почти нищо повече, а остави другите да наблюдават и анализират реакциите си. Когато се разделиха, той знаеше, че е победител. Беше ги впечатлил и отсега нататък щеше да има подкрепата на шефовете на най-важните отделения. Кардиологичното можеше само да върви напред.

 

 

Джак действаше на високи обороти, това бе факт, но неговата секретарка Хелън също не се даваше. Тя преследваше своя шеф и го караше да спазва срокове, като непрестанно проверяваше в дневника му насрочените за деня срещи. Имаше административни съвещания, които трябваше да се вместят между лекциите на водещите специалисти, събеседвания с кандидати за овакантени места през време на обедните почивки, обаждания от пациенти, на които трябваше да се отговори. И Хелън успяваше да се справи с всичко. Скоро репутацията й бе не по-малко впечатляваща от тази на човека, за когото сега работеше.

— Американската сърдечна фондация ви кани да говорите на ноемврийското им заседание. Какво да им кажа?

— Ще отида.

Джак беше в зелена памучна униформа от две части, с чаша кафе в едната ръка и бисквита в другата. Беше му все по-трудно да следва собствените си разпоредби за храненето. Хелън беше облечена в бяла униформа с червен колан и готова папка и химикал.

— От Илинойския факултет по кардиология ви канят да станете член на техния експертен съвет. Това означава три съвещания на година за обсъждане на местни проблеми.

— Включи ме.

— Редакторът на журнала на Американската медицинска асоциация би искал да прочетете и да предложите коментар на три научни доклада, които възнамеряват да публикуват. — Хелън, която приближаваше края на списъка си, се намръщи, докато гледаше как Джак посяга за нова бисквита.

— Кажи му, че мога да правя само по един на месец и то при наличие на щателна вътрешна проверка на включени те данни.

— Я сега да видим — каза Хелън с усмивка и му подаде дълъг тънък кафяв плик, който измъкна изпод картонената подложка. — Фармацевтични продукти „Земдън“ предлагат да ви изпратят с Бет до Хаваите в началото на декември, за да говорите на организирано от тях международно съвещание.

И тя приканващо размаха плика под носа на Джак.

— Звучи много добре. По това време тук ще бъде студено, може би точно това ще ви е необходимо тогава — малко бягство, преди да се потопите в една продължителна чикагска зима.

Джак забеляза картата, прикрепена с телбод към плика. Хенд де Март — представител на фармацевтични продукти „Земдън“ за Средния Запад.

— Изпрати му я обратно. Не проявявам интерес.

Хелън сви рамене.

— Както кажете. Де и мен някой да ме канеше на Хаваите.

Джак вече беше на прага, при това много бързаше.

— Нещо друго? Бих искал известно време да бъда само лекар.

Той не чу добре вика, отправен след развятата му престилка.

— Вече сте началник на отделението, Джак Хънт. Дните, посветени единствено на медицината, безвъзвратно отлетяха.

 

 

Събота, 3 юли, бе денят, в който бомбата най-накрая избухна.

Джак свика ранно сутрешно съвещание на целия екип на кардиологичното отделение. Това означаваше всички лекари, медицински сестри и фелдшери. Бяха общо двайсет и четирима, събрани в малка лекционна зала на приземния етаж. Джак бе настоял един от младите лекари да остане на деветия етаж да наглежда пациентите. Момичето, което избра, скоро щеше да напуска заради нова работа във Вашингтон и той считаше присъствието й на заседанието за излишно.

Във всички медицински заведения събота и неделя са почивни дни. С изключение на дежурствата, това са четиридесет и осем часа зареждане на батериите, шанс да вкусиш от нормалния живот преди мелницата на работната седмица да те завърти отново. Възможност да отидеш на пазар, да правиш секс, да се напиеш, да погледаш бейзбол, да се попечеш на слънце или да си помечтаеш за воаяж до Карибите. Да се отпуснеш и да се посветиш на близките си, които вероятно те виждат само от време на време. Определен и неприкосновен период от време за отмора. Беше нечувано, дори и за останалата част от болницата, да се свика персонала на цяло отделение рано в събота сутринта. Но Джак направи точно това.

— Добро утро — започна той.

Нямаше реакция, само мрачни физиономии, ококорени очи и по някой и друг поглед, хвърлен крадешком към часовника. Повечето бяха облечени небрежно, по шорти и тениски. Джак носеше бяла памучна фланелка с остро деколте, избелели джинси и маратонки.

— Това няма да се повтори, обещавам. И аз си съсипвам деня, също като вас, така че искам незабавно да преминем към единствената точка от дневния ред и да приключим бързо. Ако бяхме насрочили това съвещание за средата на седмицата, щяха често да ни прекъсват, а въпросът за мен е твърде важен, за да бъде разгледан отгоре-отгоре. Ще ви го разясня лично, тъй като не желая да боравите с информация от втора или трета ръка. Държа да няма недоразумения или преиначаване на думите ми. Онова, което чуете, ще бъде точно онова, което искам да кажа. Освен това, ако някой има проблеми с темата, настоявам да бъда уведомен незабавно. Категорично не желая скрито недоволство в отделението.

Мрачните изражения почти не се промениха. Мартин Шрийв и Хари Чан седяха заедно в дъното на залата, и двамата очевидно заинтригувани от текстурата на дървените пейки. Нат Паркър беше с дънки и тениска, притиснат между две сестри на средната редица. Той също не изглеждаше особено доволен, че е сред присъстващите. Останалите от групата проявяваха признаци на нарастващо безпокойство. През един голям прозорец яркото слънце на Чикаго в средата на лятото сияеше приканващо. Джак нанесе своя удар — бърз, силен и неочакван.

— Отсега нататък се забраняват всякакви контакти с фармацевтичната промишленост. — Той направи пауза, за да даде възможност първият залп да попадне в целта. — Не искам повече да виждам в кардиологичното отделение представител на която и да е компания. Не ме интересува какво се случва в останалата част от болницата, това не е моя работа. Но за кардиологията отговарям лично. Всички с акции във фармацевтиката трябва да обявят тези свои интереси.

Малката публика се умълча зашеметена. Мрачните физиономии се смениха с изражения на откровено удивление. Досега никога не бе налагана толкова радикална политика.

— Нито един наш лекар няма право избирателно да подкрепя публично който и да било химичен продукт. Не желая да виждам обичайните евтини рекламни сувенири с логото на съответната компания да се въргалят из отделението. Това включва химикалки, хартия, чаши, хавлиени кърпи, календари и т.н. — Джак вдигна няколко издути найлонови торбички. — Ето какво събрах от коридорите и кабинетите късно снощи.

Той напусна катедрата, където беше застанал, и закрачи из помещението. С дънките и фланелката си с остро деколте той по-скоро приличаше на лектор по информационни технологии, отколкото на професор по кардиология.

— С една дума, не желая това отделение да се компрометира по какъвто и да било начин чрез привнесена щедрост или външни стимули. Всеки лекарствен продукт, който използваме, трябва да си заслужи мястото. Никой от нас не бива да допуска да бъде убеден в незаменимостта на каквито и да са антиангинозни средства^[5], антихипертензиви^[6] или агенти, намаляващи нивото на липидите^[7] и прочие, без да е предявил претенции за изчерпателни характеристики и данни от проведени изследвания.

Присъстващите бяха застинали. Джак бе успял да ангажира вниманието дори на Шрийв и Чан.

— Освен това бих дал съвет да не се приемат платени екскурзии до екзотични места. Винаги съм бил подозрителен по отношение на мотивите на фирмите, ангажирани с подобна практика. Ако техният продукт е добър, той ще се продава. Не е ли — няма, и тогава и да се хвърлят пари за него, положението няма да се измени. — Той млъкна само за момент. — През 1997 химическата индустрия е похарчила един милиард долара за пряка реклама в сравнение с по-малко от 600 000 предишната година. Това е статистика от „Уол Стрийт Джърнъл“. Не желая тук никакво некоректно влияние, никой от тези продукти няма да влезе през задния вход!

Онова, което Джак искаше от своя персонал, беше почти сензационно. Всички на някакъв етап бяха яли и пили с представители от фармацевтиката. Много бяха пращани на конференции на отдалечени места, като разходите им се покриваха абсолютно и тяхно единствено задължение беше да изслушат някоя лекция на компанията, възхваляваща богатия асортимент на продуктите. Останалото време обикновено се прекарваше край басейна или по магазините. Всички имаха чаши или календари с фирмения знак на продукта, което се набиваше в очи. Къщи и апартаменти се пукаха по шевовете от евтини рекламни сувенири. При някои по-качествени безплатни продукти, като скъпи писалки например, беше възможно емблемата на компанията да се изтрие и тогава притежателят им можеше да си дава вид, че вкусовете му включват подобни луксозни предмети. Никой не беше останал неопетнен от тази привидно всеобхватна щедрост. Също така никой не страдаше от илюзията, че в замяна се очакват някакви услуги — това си беше негласното споразумение. Но да загубиш подобни подаръци (които нито са били искани, нито са ти стрували нещо) си беше като да ти смъкнат всичката глазура от кейка. Много имаха акции във фармацевтични продукти. И търгуваха с вътрешна информация, все едно бяха от долните копелета от Уол стрийт. Да ти се наложи да декларираш такъв интерес и дори да се откажеш от инвестицията си беше катастрофа.

Преди някой да успее да отговори Джак мина в открита атака.

— През последните години кардиологичното отделение в болница „Картър“ е в застой и с посредствените си изяви накърнява престижа на цялата болница. Време е това да се промени. Дните на мижави стандарти и половинчати усилия отминаха. Ние сме тук да си печелим парите и да върнем това отделение на върха, където му е мястото. Искам да бъда свидетел на извършвани тук важни изследвания с приложение на новаторски методи, за да може в бъдеще нашите техники на лечение да станат водещи и да повишат стандартите в международен мащаб. — Той спря и се изправи срещу своята малка публика. — Това е всичко, което имам да кажа. — Огледа последователно редовете насядали. — Някакви въпроси или нещо неясно по темата?

Никой не се обади, никой не обърна глава. Присъстващите сякаш бяха замръзнали по местата си.

— Добре тогава. Да излизаме и да посъберем малко слънце.

 

 

На около пет мили на север в Линкълн парк Бет Хънт играеше със сина си на фризби. Наоколо цели семейства се наслаждаваха на възможността да прекарат един ден на открито. Скарите бяха разпалени, лееше се бира, въздухът кънтеше от смях. Деца караха скейтборд или велосипеди, татковци играеха на мач или си хвърляха топка. Хората се наслаждаваха на живота, като се възползваха от всеки миг, който им бе предоставен от случая. Бет знаеше, че работата изисква от Джак много време, но това ощетяваше сина им.

— Добре, Дани — извика тя накрая, когато почувства, че повече не може да изтича и метър в тази влажна жега. — Хайде да се прибираме и видим дали вихърът се е прибрал.

И те поеха по дългия път обратно към Западен Деминг.