Пол Карсън
Корпорацията (20)

20

Петък, 1 октомври. Апартаментът на Западен Деминг изглеждаше като разхвърлян склад. Подовете на дневната, спалните и импровизирания кабинет бяха запълнени с кашони. Някои бяха изпросени от кварталния супер, други от магазина за алкохолни напитки, откъдето бе купена бутилката Дом Периньон. Останалите кашони бяха по-големи и по-здрави и бяха предоставени от фирмата за пренасяне.

— Колко преброи?

Дани, който бе получил разрешение този ден да не ходи на училище, придоби замислен вид, сбърчи чело и издаде напред устни. Липсваше му само дим от ушите.

— Двайсет и два.

— Добро момче.

Бет преливаше от вълнение, възторг и паника. Кашоните бяха подредени в последователността, с която щеше да ги разопакова в новата къща след седмица. Транспортът бе поръчан за следващия петък сутринта. Всичко щеше да бъде доставено в Уилмет до края на деня. Сегашното им жилище трябваше да бъде освободено и подготвено за следващите наематели до петък, 15 октомври, който се падаше седмица по-късно. Допреди няколко дни тя смяташе, че всичко върви по план в тази доста напрегната програма. С изключение на времето. Вече четвърти ден не спираше да вали.

— Кой е първи?

— Аз. — Дани изпъчи важно гърди. — От едно до осем — изрецитира той, като четеше етикетите. — Дрехи, обувки, маратонки, спортни блузи, футболен екип, бутонки… Значи мои снимки, плакати, топки с автографи, шалчета, фланелки и шорти.

— А какво има в кашони тринайсет — седемнайсет?

За първи път от седмици Бет имаше възможност да остане насаме с момчето си. С приближаването на деветия му рожден ден в средата на ноември тя забелязваше все повече промени в него. Със сигурност беше станал по-висок и вече й стигаше до рамото. Освен това често избухваше точно като баща си. Изчервяваше се всеки път, когато се препираха за нещо, и прехапваше връхчето на езика си. И в такъв момент започваше да прилича на безпризорен с късо подстриганите си тъмни коси, с рязаните и изнищени по краищата дънки и мърлява тениска. Бет толкова силно обичаше момчето си, че изпитваше почти физическа болка. Най-накрая Дани щеше да си има собствена стая в тяхна собствена къща и място, където щеше да се чувства защитен. Завинаги.

— Тези са за татко.

— Правилно.

Пет бяха заделени за скромните одежди на Джак — пет костюма от стандартно дебел плат, един летен, десет чифта панталони за различни сезони, безброй ризи и връзки, шест чифта обувки, два чифта високи зимни обуща за сняг и разни други неща.

— Кой е последен?

— Мама.

— Е, да, все мама.

Номерата от осемнайсет до двайсет и две бяха нейни. Един кашон беше отделен за скъпия тоалет, който беше облякла на банкета на кардиолозите през юли. Роклята над коляното с дълбоко деколте и тънки презрамки, обувките и подходящата чанта-плик — всички те бяха внимателно увити поотделно в мека хартия и прибрани. После кашонът бе залепен и подсилен с тиксо. Останалата част от гардероба й (по-голямата част купен от сезонни разпродажби) беше опакован с далеч по-малко старание.

— Знаеш ли — каза тя, — когато напускахме Ню Йорк, успяхме да натъпчем всичко в шест куфара.

Всъщност говореше на себе си. Дани вече се беше втренчил в телевизора. Даваха „Семейство Симпсън“, а и навън валеше така, че не можеше да избяга в градината.

Бет се озърна безпомощно. Освен неразборията от кашони, имаше и найлонови чували, натъпкани с прибори и съдове. В един ъгъл лежаха забравени два акварела с австралийски пасторални сцени — сватбени подаръци, които Джак до такава степен не харесваше, че бе замислил да ги окачат на места, където няма да се виждат. После идваше огромен куп от медицински текстове и документация — материали от изследванията на Джак, които се считаха за по-важни от всичко останало. Десет месеца нови покупки и апартаментът едва ли не се пръскаше по шевовете. Нещо трябваше да се случи. „Благодаря на Бога за болница «Картър» — помисли си тя. — Ако трябва да опаковам всичко това още веднъж, просто ще откача!“

Тя отиде до предния прозорец и се взря в премрежващия погледа дъжд. Улицата беше почти пуста, ако не се смяташе някой случаен минувач, който минаваше забързан, с чадър в ръка. Все още се точеха коли, енергично размахващи чистачки. Дърветата бяха почти голи, а златистите им листа образуваха влажни купчини по тротоара.

Бет се върна към настоящата си задача и отново започна да брои кашоните. Един, два, три… Едва успя да се добере навреме до умивалника. През следващите пет минути се задавяше и повръщаше, докато цялата плувна в пот. Когато вълните на гадене поотминаха, тя се отправи предпазливо към спалнята и легна на леглото. Стаята се завъртя пред очите й и тя стисна клепачи, за да прогони светлината. Познатата до болка музика от „Семейство Симпсън“ достигна до нея заедно с надигащия се следващ пристъп. С колко ми закъснява? Заради всичките тези промени и важни решения, беше изгубила представа за времето. Коя дата сме днес? Началото на октомври, добре, значи това прави… прави… о, боже, стават почти седем седмици.

— Мамо, добре ли си? — Момчето прозвуча загрижено, но очевидно не се беше разтревожило достатъчно, за да се отдели от екрана.

— Да, просто малко си почивам.

Високият глас на Хоумър Симпсън: „Мардж, къде ми е вечерята?“ заля мислите й. Но за първи път Бет се зарадва на онова ужасно чудовище във всекидневната. Главата й потъна във възглавницата. Тази рокля няма да ми стане никога вече. О, не, виж колко е часът. Закъснявам. Оригване и горчив вкус от жлъчката, която изпълни устата й. Докато притваряше очи, внезапен пристъп на вятър разклати рамките на прозорците. Само половин час, не ми трябва повече.

 

 

— Моето твърдение е, че специфични патогенни бактерии най-малкото допринасят за сърдечните заболявания в ранен стадий. — Професорът по кардиология представяше своята научна хипотеза пред комисията по етика към болницата, най-накрая получил шанс да завърши изследователския си проект. — Например, има доказателства за преждевременно уплътняване на коронарната артерия при мишки, нарочно подложени на въздействието на Chlamydia pneumonia. Високотехнологични тестове откриват бактериални наличности у пациенти с други хронични болести, което подкрепя тезата за ролята на микробите в оформянето на патогенния фон.

Съветът бе извикал Джак на предварително заседание, за да изслуша научноизследователската му програма. Тъй като неговият модул щеше да включва голям брой различни отделения, надзорният съвет искаше да се увери, че проектът ще бъде добросъвестен и не безбожно скъп. Членовете на съвета бяха шестима — две жени и четирима мъже. Всички се бяха събрали в кабинета му на деветия етаж. Трима от тях бяха пенсионирани старши служители от персонала на клиниката, единият беше независим учен от Вашингтон, а последните двама бяха началници на отделения в бели престилки, които нямаха пряко отношение към обсъжданите дисциплини.

Отвън Хелън Брадли отклоняваше всички телефонни разговори, записваше съобщения на отделни листчета и поръчваше напитки и закуски. Беше притеснена от мисълта за важността на съвещанието. Това бе големият ден на нейния шеф. Успееше ли да ги убеди в становището си, значи бе преодолял най-важното препятствие. След което щеше да започне истинската работа, свързана с писане и подбор. Но преди да е получил предварителното одобрение, всичко беше временно преустановено.

— Значението на това изследване е огромно — заяви въодушевено Джак. — В бъдеще може би ще предлагаме ваксина срещу сърдечносъдови заболявания или ще лекуваме създадените вече условия с антимикробни медикаменти. — Сред слушащите някои повдигнаха вежди недоверчиво. — Джоузеф Мюлстайн от болницата в Солт Лейк Сити е установил, че Chlamydia pneumonia могат да се открият във вътрешността на кръвоносните съдове на хора със сърдечни заболявания, но не непременно под медицински надзор.

Скептично вдигнатите вежди се отпуснаха. Мюлстайн беше знаменитост.

— Тази бактерия не живее върху самите клетки, а вътре в тях и е по-скоро като вирус.

Джак вече беше раздал на аудиторията резюме от три страници на изложението си.

— Позволете ми да насоча вниманието ви към последния абзац от документацията. — Разнесе се шум от разлистване. — Предлагам следното заключение. Възможно е микробът да е невинен наблюдател, който се чувства у дома си в артерии, увредени от години консумация на мазнини и липса на физическа активност. Само че зайци, подложени на хранителен режим с високо съдържание на мазнини, проявяват удебеляване на артериите много по-бързо, когато са нарочно заразени с Chlamydia pneumonia, което предполага, че тази бактерия допринася активно за развитието на болестта.

Настъпи кратка пауза, после Джак вдигна една дебела папка.

— По-подробни и обстойно защитени аргументи се съдържат тук и на излизане Хелън ще ви даде по едно копие. Предупреждавам ви, обаче, че не е леко за четене.

Появиха се няколко любезни усмивки. Последва девет-десетминутно разгорещено обсъждане, в което Джак бе засипан с въпроси: „Откъде сте сигурен, че подбраните отделения ще се отзоват? Ще ви трябва ли допълнителен персонал? Какви са данните, с които лично вие разполагате, относно бактериалните причинители на артериално удебеляване? Как предлагате да се съотнесат клиничните заключения с лабораторните резултати?“. Членовете на комисията задаваха въпросите си с безмилостна решителност и когато най-накрая бяха удовлетворени и приключиха разпита, Джак се почувства изцеден. Беше пристигнал с безупречен костюм и риза, но в края на обсъждането вече бе хвърлил сакото и вратовръзката и беше навил ръкави. Мокра от пот, ризата беше залепнала за гърба му.

— Звучи добре, професоре — обяви накрая председателят, след като времето за обсъждане изтече. Беше висок, сивокос мъж, с пъстър пуловер с висока яка. Според справката беше шейсет и осем годишен, но изглеждаше с десет години по-млад. — Имаме много неща за доуточняване, но мога да ви съобщя, че първоначалната реакция е изключително благоприятна.

Джак се поздрави мислено. Какво значение щеше да има това за отделението и за болницата. Той беше убедил най-важните лекари както в това здравно заведение, така и извън него, да го подкрепят. И това след всички тези години, в които беше пренебрегван, и идеите му бяха обект на присмех или пренебрежение.

Докато председателят говореше, Хелън стоеше до своя шеф. Този ден тя се беше облякла в колосана, безупречно бяла униформа с червен колан. Косите й бяха опънати назад и захванати с шнола. Енергична, прецизна, решителна и надеждна. Усмихваше се широко, като внимаваше да благодари на всеки член поотделно за вниманието и отделеното време. Хелън напълно подкрепяше Джак и неговите драстични промени в кардиологичното отделение. И се беше постарала това да стане ясно на целия девети етаж. Никой не смееше да говори срещу шефа й там, където имаше опасност тя да го чуе.

Когато членовете на надзорната комисия си тръгнаха, тя му подаде купчина листчета със съобщения, които изискваха незабавното му внимание.

— Добра новина — нито едно обаждане от фармацевтични продукти „Земдън“.

Джак въздъхна с облекчение.

— Слава богу. Може би най-накрая са проумели думите ми.

Той забеляза, че Хелън му сочи нещо зад гърба му.

— Лошата новина е, че господин Даунс ви очаква.

 

 

Една проба за злоупотреба с наркотици беше приемлива. Втора в рамките на две-три седмици вече беше твърде много, но Джак бе проявил стоицизъм и се беше подчинил. Само че третият път му дойде твърде много.

— За бога, Даунс, за какво си ме подгонил?

Намираха се в коридора отвън. Без всякакви любезности, без обръщение на малко име или фамилия. Просто гневен изблик.

— Нямаш ли кого друг да преследваш?

Административният директор остана безстрастен. До него седеше същият асистент в бяла престилка, въоръжен с формуляри и стъкленици.

— Аз се мъча тук да издигам престижа на това отделение — разкрещя се Джак, — а ти непрекъснато ми губиш времето, като ме караш да пикая в епруветки!

Хелън се извърна, смутена от репликите и унижена заради своя шеф. Избликът му едва ли щеше да промени особено образа му на скандалджия.

Необичайно, Даунс носеше своята официална болнична престилка на административен директор, с надпис на горното джобче и отдолу титлата му, избродирана на ръка. Четинестата му коса стърчеше във всички посоки.

— Доктор Хънт — каза той, като говореше бавно и с равен тон, сякаш за да подчертае важността на всяка дума, — точка 24 от вашия договор за работа изисква пълното ви съдействие при изпълнението на нашата тестова програма за злоупотреба с наркотици и психотропни вещества. — И той размаха копие от пълния договор под носа на Джак. — При това положение, професоре, ще пикаете ли, или напускате?

В ултиматума се чувстваше скрито тържество и Джак грабна стъкленицата от ръката на асистента.

— Когато аз реша — отвърна рязко той и посегна да затвори вратата на кабинета си.

Даунс успя да се вмъкне между вратата и касата.

— Когато ние решим, докторе, ако не възразявате. А ние решаваме да е сега.

Последваха двайсет секунди напрегнато мълчание, в което двамата мъже се гледаха гневно. После Джак отстъпи и махна на асистента.

— Само не ми се лепвай за гърба — предупреди го той.

Даунс се намеси незабавно.

— Моят помощник е инструктиран да надзирава всяко действие. Ако не е удовлетворен, чакаме, докато процедурата се изпълни според изискванията. — Той погледна часовника си. — Сега е три и десет. Имате на разположение един час.

Хелън подаде на Джак чаша вода.

— Изпийте това, ще ви помогне.

Джак с неохота изпи течността на две глътки. Пет минути по-късно лявата му ръка бе с навит над лакътя ръкав и той помпаше с юмрук, за да накара някоя вена да изпъкне. Опита се пряко сили да се пошегува.

— Ако продължавате да ми вземате кръв с такова темпо, скоро ще се нуждая от кръвопреливане.

 

 

— Въобще не си загубила форма, все още изглеждаш добре.

Бет стоеше пред голямото огледало в спалнята. Наближаваше шест часа вечерта и навън проливният дъжд беше спрял, но прозорците бяха целите на капки и ивици.

Беше с бели маратонки, сини дънки и жълта тениска. Бет изпъчи корема си. Не си личеше да е издут. После се обърна в профил — същата работа. Потупа го, успокоена от твърдостта му, и се зае да оглежда чертите си. Пепеляворуси коси, спуснати свободно до раменете, дълги тъмни ресници, високи скули и сочни устни. Тя се нацупи, за да ги огледа, и после се ухили широко, за да провери и зъбите си. Полуобръщане и оглед на задните части. „Прибери корема, изпъчи гърдите, изправи се. Изпъни рамене. Точно метър и седемдесет и три. Все още те бива“ — реши тя. Не беше суетна, просто внимателна. Ядеше каквото трябва, опитваше се да не прекалява с алкохола и да ограничава шоколада, за който изпитваше неутолим глад. Но като всички млади жени, наясно със своята привлекателност, тя се тормозеше при всеки симптом на възрастта. Сега огледа очите си — нямаше нови бръчици. Усмивка — появиха се. Поне следите от непрестанните й притеснения бяха изчезнали.

През предишните няколко седмици Бет бе почувствала положителна промяна. Ужасната история с онова момче, което беше пребило Дани, сега й изглеждаше просто един далечен кошмар.

— Вече се чувствате добре, нали? — Полицай Нелсън от районния участък на Линкълн парк се беше обадил. — Не сме мяркали онова момче в квартала. Може да се е преместил, за да плаши хората някъде другаде.

Черният мерцедес с тъмните стъкла също беше изчезнал. Бет беше престанала да надзърта посред нощ през прозореца с разтуптяно сърце и пресъхнала уста от страх да не види нещо подозрително. Джак също се бе поуспокоил. Очакването да се преместят в Уилмет влияеше благотворно на всички. А Дани беше превъзбуден и не можеше да си намери място от вълнение.

— Моята стая ще бъде боядисана в синьо. И искам достатъчно място за снимките и плакатите. — Даже беше пробвал в сегашния им апартамент как да си ги нареди.

— Мисля, че трябва да прекръстим къщата на „Снежка“ — обяви той една сутрин, докато се тъпчеше с овесени ядки. Масата около него беше осеяна с петна от мляко.

— Не говори с пълна уста — упрекна го майка му. Дани се изправи на стола си и престана да препълва лъжицата си.

— „Снежка“ — повтори той.

Джак надзърна иззад своя „Чикаго Трибюн“.

— И защо?

Още овесени ядки изчезнаха в устата му.

— Защото снегът се задържа на „Шимна“ по-дълго, отколкото на която и да е друга улица.

— Откъде си научил това?

— В училищната библиотека. Там има книга за предградията на Чикаго. Жителите на Уилмет са повече от двайсет и пет хиляди. — И той изрецитира статистиката за Уилмет, включително и данни за снеговалежите.

Джак се усмихна.

— А за „Шимна“? Откъде научи, че там снегът се задържа най-дълго?

— От господин Ридж. Онзи възрастния чичо, дето кряска като говори. Той ми каза.

Бет сложи в средата на масата чиния с палачинки и кленов сироп.

— Не съм убедена, че е така, Дани. „Джолиет“ продължава да ми харесва. Това е оригиналното й име и може би трябва да го запазим. Все пак да й остане нещо от старите времена, като се има предвид какви промени съм замислила.

 

 

Сега Бет се премести от спалнята във всекидневната, като си тананикаше.

— Дани, тази вечер ще празнуваме. Омръзна ми да пълня кашони, хайде малко да си отдъхнем. Татко може да отвори онази последна бутилка кианти. Сигурно и теб ще те почерпи с една чашка.

Дани скочи и прегърна майка си възторжено.

— Много си падам по такива вечери.

Бет се разсмя на чувството му за хумор, което беше като на възрастен. Погледна си часовника — 18:10. Джак нямаше да се прибере по-рано от час, разполагаше с достатъчно време.

През следващите петдесет минути тя се промъкваше и промушваше през препятствията в разхвърляната кухня. Каймата беше сложена върху тестото, поръсена със сирене и мушната във фурната. После масата за хранене бе освободена от кутии и бе наредена с три чинии и три комплекта прибори. От градината отпред тя откъсна последните за късното лято цветя и ги нареди във ваза. После сложи и една червена свещ. Отвори бутилката кианти. Отпи глътка и изведнъж усети колко странен бе вкусът му. Усмихна се на себе си. Толкова отдавна не й се беше случвало.

 

 

— Пристигна! — Дани бе застанал на пост.

Бет бе разопаковала една от роклите си — бяла и дълга. Знаеше, че Джак я обича. Беше я облякла в последния момент и сега седеше в единия край на масата, сияеща от удоволствие.

Дани я огледа от своята позиция до прозореца.

— Мамо, изглеждаш по-страхотно от Бритни Спиърс.

Бет се престори на изненадана, че синът й знае кои звезди от поп музиката са секси.

Ключът бе мушнат в ключалката и Дани безмълвно вдигна палци. Джак отвори вратата, стовари обичайния куп материали от работата си и вдигна поглед.

Бет го хвана за ръката и го отведе да седне.

— Решихме да празнуваме.

Джак изглеждаше слисан. Лицето му беше бледо и изопнато, а челото му набраздено от дълбоки бръчки.

Бет го целуна леко по устните и после притегли Дани към себе си.

— Още не съм казала на никого.

Дани вдигна поглед. Беше заинтригуван. Бет разроши косите му и после погледна съпруга си в очите.

— Ще си имаме бебе.

Дани скочи от мястото си, после замръзна със зяпнала уста. Накрая пое въздух и изкрещя от радост.

— Ще си имаме бебе, ще си имаме бебе! — Затанцува из стаята, като размахваше ръце и прекрачваше кашони. Изведнъж спря и метна предупредителен поглед към родителите си. — По-добре да е братче!

Но Джак се беше свил с увиснали рамене и сгърчено лице.

— Бет, о, Бет — изстена той с дрезгав глас. — Боже мой, Бет! — Гласът му секна от вълнение. — Уволниха ме от болницата!