Пол Карсън
Корпорацията (38)

38

18:55

Мотелът в Саутсайд беше евтин и занемарен двуетажен комплекс с плосък покрив, разположен в район, известен като свърталище на наркопласьори. Всички врати бяха в предната част, а встрани имаше малък паркинг, заобиколен с дървета, които в известен смисъл облагородяваха общата атмосфера на запуснатост. Външната боя беше жълта и се лющеше, а вътре стените бяха мръснобели. Обстановката на рецепцията беше крайно оскъдна, без всякаква мека мебел и с постоянна мъгла от тютюнев дим над гишето. Прогорен от цигари и доста поизтрит мокет, сумрак. Въпросното заведение се държеше от бял местен жител на Чикаго с огромно шкембе, неопределена възраст и стандарти, който пушеше цигара след цигара и малко се интересуваше какво се случва по стаите. Клиентите получаваха онова, за което си плащаха, и в повечето случаи бяха от местните гангстери, които си деляха печалбата от последните продажби на дрога, с едно око към порно канала, а с друго към банкнотите.

В апартамент 42 на втория етаж Хенд де Март влачеше Дани, който се гърчеше и извиваше, към банята. Тя представляваше облицована с бели плочки кабина с тоалетна чиния, мивка и душ. С плесен и мръсотия по краищата, с пукнато огледало и с две лампи на тавана, едната от които не светеше. Душът капеше, а крановете изглеждаха така, сякаш не бяха чистени от няколко години. Носеше се тежък мирис на застояла урина. Де Март се мъчеше да завърже Дани с найлоново въже, увито около клозетната чиния, но Дани не спираше да се дърпа и извива, като отчаяно се опитваше да изкрещи. Всичките му усилия останаха напразни и скоро устата му бе залепена с широка лепенка, а китките и глезените — завързани. Единствените шумове бяха от тежкото му дишане, докато се опитваше да си поеме въздух.

Очите на момчето пламтяха от ярост, а по лявата страна на лицето му имаше синини от удари. Ризата и шортите му бяха изцапани с кръв. Той вдигна поглед към най-омразните очи, които беше виждал през живота си, и неволно си помисли, че няма да доживее деветия си рожден ден. След което се разрази нова яростна и безполезна съпротива.

Южноафриканецът вече беше вкарал Бет в спалнята и в момента тя се охраняваше от двама от местния му екип — биячите, които я бяха хванали в Чикаго Лон. Главата й беше притисната от двете страни с възглавници, за да не чува стенанията на момчето. Но Бет беше твърде слаба, за да окаже особена съпротива. За разлика от нея Дани не се даваше лесно и дори беше успял да срита Де Март в слабините. И южноафриканецът се беше вбесил.

— Виждаш ли това, момченце? — Той извади своя 38-калибров револвер, който беше втикнал в колана на дънките си. — За теб е, копеленце тъпо.

Дани въртеше диво очи, като се опитваше отчаяно да ритне с овързаните си крака. Де Март отстъпи чевръсто назад и се ухили. После се надвеси над момчето. Върху масивното си тяло беше навлякъл бяло поло и черно топло яке. Ръцете му бяха като гранитни блокове в сравнение с малките юмруци на пленника му. Като внимаваше Дани да проследи всяко негово движение, Де Март зареди револвера си и после на светлината на единствената крушка огледа с възхита лъскавата стомана.

— Преди време пратих да те следи едно момче на име Лутър. — Беше се привел към Дани, така че лицето му беше само на няколко сантиметра от неговото. — Помниш ли го? Малко по-висок от теб, с бръсната глава и обеци на двете уши. И доколкото си спомням — с клипс на носа. Истински малък гангстер. Добре те понапердаши, нали?

Особеният акцент придаваше на думите му още по-зловещо звучене и Дани изведнъж омекна. Тялото му се отпусна, крайниците му престанаха да се гърчат и извиват. Той гледаше право в своя мъчител.

Де Март зареди револвера си.

— Само че сега Лутър е в гроба.

Дани гледаше втренчено право пред себе си, без да помръдва.

— Аха, пукна си, както ще се случи и с теб сега. Аз го очистих, макар че ми харесваше.

Дулото беше притиснато в главата на Дани над дясното ухо и после беше извъртяно. При движението няколко косъма се закачиха за метала. Момчето се дръпна и се опита да се извърне, но една огромна ръка насила задържа главата му в същото положение.

— Това е нищо в сравнение с другото, което те очаква. — Де Март отново се хилеше и адамовата му ябълка подскачаше. — А когато всичко свърши и аз отмия кръвта ти от тези плочки, да не забравиш да кажеш на Лутър много здраве от мен.

Отвън зазвъня телефон.

19:45

Посрещнаха Джак отвън, на равнището на улицата. Бяха две мутри — единият висок и черен, облечен във впити кожени дрехи и тъмносиня плетена шапка, нахлупена ниско на главата му, а другият — по-дребен бял мъж в анцуг. Дори и в здрача двамата носеха очила. Поредният пороен дъжд беше отминал, оставил след себе си само влага във въздуха и големи набраздени от вятъра локви в пространството пред хотела.

— Прибери кашоните — нареди рязко негърът.

Неговият партньор придвижи напред една количка за багаж и започна да товари. Скоро стана ясно, че една няма да е достатъчна. Получи се петминутно закъснение, докато бъде намерена втора количка. През цялото време двамата мълчаха и само местеха очи от кашоните към Джак при всяко негово движение. Неспокойни ръце често посягаха към една издутина отпред, покрита от якето на негъра.

Наблизо цареше обичайната хотелска обстановка — гостите влизаха и излизаха, оглеждаха небето, за да видят дали няма да се изсипе нова градушка, махаха на таксита, загръщаха шлифери или разтваряха чадъри, като се опитваха да преценят дали е разумно да вървят пеша. Коли се товареха и разтоварваха, затръшваха се врати, бръмчаха мотори.

Джак се облегна на една стена, като отчаяно се мъчеше да предвиди следващите ходове.

Негърът ги поведе по оскъдно осветени коридори за обслужващия персонал през люлеещи се врати, които носеха белезите на продължителна употреба. Накрая спряха пред един служебен асансьор и той се огледа, доволен, че никой не се готвеше да им попречи.

— Първо отнеси кашоните. Аз ще изчакам тук с него.

— Няма да стане — изръмжа Джак и застана между товара си и отворения асансьор. — Не се отделям от тях.

Накрая десетте кашона бяха наблъскани в един ъгъл, а Джак и по-дребният поеха бързо нагоре. За двете минути, в които се возиха, тясното пространство почти го задуши — подгизнал картон, мокри дрехи, напрегнато дишане и враждебни погледи. Когато стигнаха на следващия етаж, Джак се втурна навън, като вдишваше жадно чист въздух.

— Чакай тук. — Неговият пазач размаха авторитетно пистолет.

Останаха в мълчание, докато звънене нататък по коридора оповести пристигането на асансьора за гости на хотела и от него се показа мутрата в кожени дрехи.

— Добре, хайде мърдай, приятелю. — Кашоните бяха натоварени отново и десетина метра по-нататък тримата спряха пред друг асансьор. Затворените врати бяха от лъскаво сребро, а пространството около тях — с тънко метално покритие в златисто. Месингова табелка от едната страна оповестяваше, че това е луксозният апартамент на последния етаж. Под нея имаше процеп за секретен ключ. Негърът мушна ръка в джоба на якето си и извади заглушител. Бавно, целенасочено и безмълвно той го зави върху дулото на пистолета си. Действаше, втренчил заплашителен поглед в Джак. После размаха заканително удължената цев.

— Когато вратите на този асансьор се отворят, влизаш вътре, отиваш направо в десния ъгъл и оставаш с гръб.

Белият му съучастник извади пластмасова шперц карта и я мушна в улея. Последва незабавно прищракване и вътрешните механизми се задвижиха. Секунди след това Джак беше сграбчен откъм гърба и проснат на дебел килим в ръждивокафяв цвят. Той се изправи бавно, изчаквайки очите му да привикнат към светлината.

19:48

Главната бална зала на хотел „Чикаго Шератън и Тауърс“ беше изпълнена с приглушената, белязана с доволство, глъч на хора, за чието забавление е платил някой друг. Две хиляди двадесет и пет гости плюс сто тридесет и осем представители на компанията седяха около двеста кръгли маси в просторното помещение. Рекламни стендове с логото на „Циклинт“ бяха разположени стратегически така, че да се виждат най-добре. Банкетната зала бе пищно украсена с цветя и флагове в цветовете на корпорацията — червено и зелено. Бели ленени покривки, първокласни прибори и кристал. Звън от наздравици с чаши с вино, вкусни блюда, пури. Вечерята за гостите бе започнала точно в седем и закъснелите бяха малцина. Менюто включваше хайвер от белуга, прясна сьомга, говеждо печено и специална ягодова тарталета с форма на сърце. Имаше избор на първокласни вина, а след това на ликьори и коняци. Картата на менюто също бе във форма на сърце, с позлатени букви и с емблемата на лекарството чудо, предназначена да придобие колекционерска стойност.

На главната маса си отдъхваха изпълнителните директори на „Земдън“ от цяла Северна Америка, в това число и Стан Данкър, и то на почетното място. За всички тях това бе кулминацията на продължителната и тежка кампания. Рисков маркетинг, противоречива реклама, силен натиск от Цюрих за ефективна кампания по цялата територия. Много от тях смятаха, че това е най-скъпото и дръзко представяне на пазара, в което бяха участвали. Сега, когато виждаха екстравагантната обстановка и всички тези изтъкнати гости, както и предстоящата сателитна връзка до другите центрове, те се чувстваха доволни от положените усилия. „Циклинт“ щеше да стане водещ продукт на пазара, фармацевтичен хит, който щеше да донесе баснословни печалби на своите производители. Те си пушеха пурите и си пиеха хубавото вино с неизказано облекчение, че официалната част скоро щеше да приключи.

Наред с тази група сияещ седеше Хари Чан в елегантен смокинг и папийонка с логото на „Циклинт“. Мартин Шрийв беше в подобаваща за него компания на една маса в края. Докато се стараеше да погълне повече от безплатната храна, четворната му брадичка бързо подскачаше.

Близо до изтъкнатите гости седеше дребен човек в костюм, риза и вратовръзка и закачена на левия му ревер карта с името. Имаше сиви къдрави коси, гъсти вежди и носеше очила, които постоянно се плъзгаха надолу по месестия му нос. Ръцете му бяха пълни и все пак лицето му носеше белезите на наскоро смъкнати килограми. Беше унил и почти не се вслушваше в клюките, които се разменяха от двете му страни. От време на време се усмихваше, когато някой погледнеше към него, но въпреки това изглеждаше притеснен и не на мястото си. Нужни бяха доста усилия, за да бъде въвлечен в разговор.

Според картата това бе д-р Нат Паркър, кардиолог в сърдечното отделение на болница „Картър“. В действителност бе Хърб Уайнбърг и във вътрешния джоб на сакото си държеше факс, пристигнал няколко часа по-рано от Пасифик Гроув, Калифорния.

Докато съседите му се хранеха, той само докосваше храната си и пиеше вода с лед, като внимателно наблюдаваше часовника си. В 19:50 се усмихна притеснено, извини се и напусна масата.